Тази вечер голямото фоайе на Националната библиотека не успя да побере желаещите да присъстват на премиерата на „Ябълковият човек“. Това е първата книга с разкази на поета Николай Милчев. Думи за книгата споделиха Цветана Милчева и Магдалена Абаджиева. Присъстващите изпратиха с продължителни аплодисменти специалното участие на музикантите от Камерен ансамбъл „Силуети“ – Калина Митева – цигулка, Кристиян Калоянов – кларинет.
Магдалена Абаджиева
Момче, чиято коса е изплетена от клони и листа. В клоните са виждат ябълки и една птица, която създава усещането, че това момче е близко с природата, че я чува, че нейните гласове са в ума му. Момчето няма устни, а думи, които изписват следното: Ябълковият човек. Това ще видите върху корицата на новата книга с разкази на Николай Милчев. Много красиво и талантливо художничката Здравка Брайкова е уловила и предала нейния дух. Ябълковият човек може би е разказвачът – затова устните му са заглавието на книгата, те са самата книга. А защо е ябълков? Отговор, поне на мен, ми дава разказът „Дървеното човече”, в който се срещаме с едно момче, което открива, че в стомаха му има семка и от нея пораства дърво:
Мисля, че е по-добре да не знам как семката се е озовала в мен и как от нея се роди дръвче. Така е къде-къде по-красиво и загадъчно от това да науча, че майка ми е била ябълка или праскова, или круша, и да се чудя какво да правя с човешката си биография.
От този цитат аз разбирам, че Ябълковият човек е същество, което има не само човешка, но и отвъдна биография. Неговото съществуване е подчинено на стремежа към опознаването на небесните неща, на състоянията и картините, които чрез корените тръгват от живота, но го прехвърлят. Затова вадата от разказа „Селската Венеция” може да си говори с рибите и звездите, затова токът в „Юзината” не се прави от въртящата се вода, а от летящите във въздуха риби, затова момчето в разказа „Тони Пенов” вижда чиновете като зелени лебеди, а героят от „Фотото” успява да заснеме самата музика. И това са съвсем малка част от примерите, които онагледяват постигането на това отвъдно съществуване в книгата на Николай Милчев „Ябълковият човек”.
Едва ли е случайно, че тя започва с идеята на хората от село Гложене да си направят река под къщите. Началото на книгата е идването на водата, която преминава под къщите, за да ги свърже и изведе от тяхното обичайно битово съществуване. Водата символизира стремежа към небесната форма на живота. Този стремеж е предаден както чрез хоризонталния план на течащата река, така и чрез вертикалния, който майсторски се явява в образа на водопада в разказите „Кентавър и куче” и „Йоаново кръщение”. Небесната посока в книгата е проектирана и в образа на Гложенския манастир, който откриваме в някои от разказите. Достигането до Бог не е достатъчно. Метафоричният прочит на действителността бележи и манастира – той е оприличен на яйце, снесено от орел високо в скалите, на топка сладолед в летните жеги и на пряспа сняг през зимата.
За композицията на книгата „Ябълковият човек”
Разказите в „Ябълковия човек” преливат един в друг, преливат и образите, които преминават от един разказ в друг – река Вит, Балканът, рибите, Гложенският манастир и едно момче, което върви през времето. То пораства по момчешки – тук са неговите книги, влюбвания, приятелства, тук са неговите родители, близките му, но тук са и неговите мечтания и рисунки в тъмното, чрез които се разкрива въображението на момчето и способността му да вижда света по метафоричен начин. Затова няма да е точно, ако кажа, че „Ябълковият човек” е книга за порастването в живота. Това е книга за порастването на метафората, чрез която може да се възприема животът.
За езиковите средства
Николай Милчев владее до съвършенство езика. Разказите му са магични и това до голяма степен е постигнато чрез езиковите средства. Тук ще спомена за едно от тях – глаголното време. Ето пример от разказа „Лунната тераса”, в който се говори за едно момче, което излиза на терасата на своята къща и оттам слуша дневните и нощните разговори. Пред къщата живеят и три същества – три бора, единият от които е сребрист, остарява по-бързо от другите два и придава на дърветата, както ще прочетем, повече мъдрост. Когато говори за дневните разговори, Николай Милчев използва минало несвършено време – „хората си купуваха хляб”, „ходеха за лимонада” и „викаха силно имената си, за да се намерят по пътя”. Миналото време създава отдалеченост, придава разстояние. При нощните разговори, когато идват и свръхестествените сили, глаголното време се сменя и става сегашно – „ето, късно е и каменоделецът си идва от кръчмата”, „момче и момиче долитат под терасата”, „един над друг минават куче и прилеп”. Така читателят изведнъж се доближава, става пряк наблюдател на действието, участва в него. Създава се динамика от това движение, от това прехвърляне от минало към сегашно време, и най-важното – загубва се представата, че това е разказ, а се придобива усещането, че това е действителност. И още – граматическата форма подпомага художественото внушение. Ето финала на „Лунната тераса” – „Аз се прибирам, после заспивам и спя, спя. И сънувам, че съм сребристият бор. Дали не съм сребристият бор?”. Сегашното време тук създава усещането, че героят се гледа отстрани, от позицията на сребристия бор, който е пред къщата, и чрез неговите очи. И колебанието – „дали не съм сребристият бор”, нямаше да може да се предаде толкова силно, ако беше използвано различно глаголно време.
Вместо финал
Ще завърша тези свои наблюдения без финал. Защото така предполага и самата книга. Когато четете разказите от „Ябълковия човек”, вие няма да бъдете обсебени от любопитството да разберете как ще завърши eдна или друга история, а ще бъдете запленени от магията на образите и метафорите, които ще ви заобиколят и няма да си тръгнат. Ще останат с вас.
Магдалена Абаджиева
Магдалена Абаджиева е главен асистент, доктор, в Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин”, БАН. Работи в секцията за история на българския език.
