Тодор Чонов, Откровения и Наздравици

Тодор Чонов

Истинското му лице

Бях 12 годишен. В двора ни на село влязоха пет човека. Единият, най-впечатляващият, беше облечен със зеленикав гумиран гащеризон, имаше маска на лицето и ръчна лозарска пръскачка на гърба, другият беше добре облечен, с чиновническа чанта, а останалите трима бяха с дървени сопи. (Тук отварям скоба, за да поясна, че тези сопи съвсем не бяха някакви недодялани тояги, те са много специална направа, аз знам точно технологията на изработването им, завършваха с едно уширение в единия край, нещо като топуз и имаха смисъла, значението и респекта на днешните бухалки. И даже с тях навремето по селата се играеше една игра, наричаше се „свиня“, в начина и правилата на която се съдържаха елементи на голф, бейзбол и хокей на трева. Играта беше груба, примитивна и обикновено завършване със сбиване и тежки наранявания. Затварям скобата.)
Човекът с чантата извади голям тефтер и прочете на глас: „Семейство Стоянчонови, седемчленно.“ И крачейки из двора, без да вдига глава от тефтера, занарежда: „Домати, по пет корена на член – общо 35 корена!“
Онези със сопите отброяваха 35, другите ги скубеха. И така: чушки, картофи, ягоди, марули, репички, магданоз, боб, краставици – онези култури, чието скубене беше пипкава работа, от тях отмерваха със сопите определена квадратура, а останалото онзи с лозарската пръскачка го напръска с препарат, вероятно тотален хербицид, от който изгоря, изсъхна.
Това беше моята първа среща с истинското лице на комунизма. Бях 12 годишен, годината – 1957. Беше минала точно една година от историческия Априлски пленум на БКП, който осъди партийните и властови извращения, всичко ставаше доброволно и без упражняване на насилие.
Баба ми вървеше след тях и ги кълнеше, мама плачеше, дядо изобщо не се показа навън, сестрите ми, те винаги при опасност се криеха в иклюка*, а татко пуфтеше нервно с цигарата, от време на време се обръщаше сърдито към мама: „Стига си циврила, ма!“
Иначе вечеринките, песните – „Пред нас са блеснали житата..“, манифестациите, безбройните състави по художествена самодейност, селски, градски, окръжни спартакиади и миниолимпиади,червените знамена и петолъчките – те бяха друга опера, наздраве!
______
*иклюк – ниша с врати, вграден гардероб (дрешник), в него дрехите се поставят сгънати (в онези времена не се ползваха в гардеробите закачалки)

 ххх

Дотегна ми да ми натякват колко подъл бил моя народ и колко нравствено извисен бил турския поробител.
Натрапването на възхищението на един турски миралай от качествата на Левски не извисява нравствено Апостола на българската свобода, извисява нравствено поробителя, глупаци!
Така подменяте идеята за „чиста и свята република“ с високомерното „Евалла!“ на този, чийто труп трябва да бъде изхвърлен извън пределите на родината, наздраве!

 ххх

Доколкото си спомням, законът за реституцията се отнасяше само до имоти, отнети след Девети септември 1944 година при кампанията по ликвидиране на частната собственост, и то само онези, чието предназначение не е променено. Освен това законът не се отнасяше за имоти, отнети заради задължения към държавата, неплатени данъци, продадени и подарени на държавата или просто изоставени, в резултат на което одържавени. Тоя закон бе обърнат с хастара навън, само и само да се угоди на всеки негодник, който по някакъв начин се е добрал до властта. Накрая шарлатаните от турската етническа партия намазаха филията. Аз лично имам Владало, издадено от Източно румелийската власт, с подписи и печати за закупени 37 уврата в чертите на град Пловдив, закупени от прадядо ми Петко Апостолов 4 месеца преди Съединението между Княжеството и Източна Румелия. За моя документ ми казаха, че има само стойността на семейна реликва и нищо повече.
_____
1 уврат – площ равняваща се на около 2000 кв. м. (2 декара)

Пфу!

Баща ми и майка ми си отидоха от този свят, без да са виждали хлебарка. Не можех да им обясня каква гадост е, а те наивно ме питаха – и какво, хляба ли ти изяждат, ами затваряй го в кутия. Уж по селата хигиенните условия са по-лоши, водата и токът спират по десет пъти на ден, ако имаш някое животно, трябва да му чистиш и на него, пък докато му чистиш, ти се оплескаш, абе кал, мръсотия, обаче хлебарки нямаше. Сега и баните му бани, и тоалетните му тоалетни, ваните, фаянсите му, теракотите му, венецианските му мозайки, канализации, салтанати, а плъзнаха хлебарките и на село. Ние ли ги пренесохме от града, градските условия по селата ли ги привлякоха, не знам какво стана, но тази противна гмеж завладя и тези територии. Пфу!

ххх

Моето влизане в поезията беше като влизане в непозната кръчма. Имах пари за една ракия, малко цигари в кутията, бях небръснат, с омачкани дрехи и обувки, нелъскани от години.
Единственото, което ми беше на място, бе това, че много издържах на пиене, малко говорех, не броях глътките на другите и не се лигавех. Не е малко.
Когато застанах на прага на поезията, се оказа, че не е кръчма, а банкетна зала, за която нямах покана. Но влязох. Никой не ми обърна внимание, някой бе вдигнал наздравица и всички гледаха него. Залата бе пълна със слугинаж, на всеки поет се падаха по десет полупоети и литературни критици, които го обслужваха. Настаних се на самотна маса до изхода.
Когато се изпонапиха и се занизаха към тоалетните, всички минаваха край мен. Видях ги отблизо, в очите им имаше напрежение, сигурно дълго се бяха стискали.
Така е и записано в История на българската литература, там някъде в края на последния й том, на страница осемстотин и не знам си коя, се споменава, че и Тодор Чонов е бил в банкетната зала на българската поезия.
Другото, което не се споменава в Историята, ви го разказах, наздраве!

ххх

Недостигът на морал и липсата на ценностна система не са приоритети на простия човек. Нещо повече, този недостиг и тази липса не са негови характерни белези, защото на него природата му е дала едни други компенсаторни качества. Наричат се скрупули (задръжки).
Когато един ден ни побара ученият, който осъзнато и научно обосновано стои над такива примитивни усещания, като морал, съвест, честност, съзнание, почтеност, угризения и прочее скрупули, тогава, едва тогава, ще се видим в котешки вятър, наздраве!

Макар да заслужаваш

По-добре да не те наградят, отколкото да те наградят, защото си най-удобен за награждаване, наздраве!

Без аналогии

Навремето отглеждах прасета. Две свине-майки. До толкова позволяваше тогава властта да се отглеждат на частно. Няма да ви баламосвам, че съм ги гледал от любов към животните или от някакъв гастрономически порив към свинското със зеле, макар че наистина обичам това класическо българско меню.
Отглеждах ги за пари. И както навярно се досещате, не за да трупам пари, а от зор, просто не виждах друг начин да свържа двата края. При добри грижи и малко късмет, те раждаха по 10-12 малки прасенца, а отличното търговско съотношение между направени разходи и получените приходи осигуряваше около 400-500 лева от едно прасило, които за онова време, откъдето и да ги погледнеш, си бяха пари.
Ще ви излъжа, ако премълча, че в цялото това начинание имаше и нещо необяснимо и магнетично, което нямаше никаква връзка нито с парите, нито с фючърсните трапезни фантазии. Имаше връзка между животното и човека, в конкретния случай – между свинята и мен. А ако си отворим малко по-широко очите можем да видим и тънките, но многобройни нишки, които свързват свинята и с вас. Прасето е безкрайно любопитно и хитро същество и се отнася закачливо и иронично към човека. Но в стадното (общественото) си битие е склонно към прояви на канибализъм. Едно от малките, ако нещо се нарани или одраска и им замирише на кръв – другите вкупом му се нахвърлят, освирепяват, разкъсват го и го изяждат.
Аналогиите оставям за вас. Наздраве!

ххх

Едното от най… не едно от, а най-хубавото стихотворение в българската поезия на тема „Дон Кихот“ е написано от поета Христо Фотев. В снобските литературни среди, а и не само в тях, навремето се подмяташе, че Фотев е написал стихотворението, без да е чел романа на Сервантес. Така недоброжелатели и завистници се целеха подло в оскъдното формално образование на поета.
Но какво значение има образованието пред един толкова мощен талант!
Вижте сами, припомнете си, насладете се:

МОНОЛОГ НА ДОН КИХОТ

…Но в името свещено на Испания
и в името на мойта Дулцинея
аз ще премина всички разстояния
и ще живея – трябва да живея.
Животът ми е моето призвание.
(Ах, колко ми е трудно да живея.)
Наистина след толкова страдания
за да живея – трябва да се смея…
И аз се смея – и живей Испания.
Испания се смей – и аз живея.
Понякога ме дебне отчаяние
със образа, с гласа на Дулцинея…
Но зряща е душата ми. Вълнение
ръката ми внезапно осенява.
Аз ще приема своето сражение –
ще защитя аз странната си слава.
Пространство. Математика. Движение.
В най-точното е моята победа.
И ще спася смеха си аз – ранения, –
ще го приспя на шпагата си бледа.
О, замъци. Принцесо на прозореца,
ще стъпча аз магията голяма.
Закриляй ме, пресвята Богородице.
Кой казва, че оптическа измама
са демоните, в блатото погребани?
О, слепота на глупаво родени.
Вий съществувате, зловещи демони,
вий, вещици с усмивки разкривени.
Навсякъде сте вий – небесни просяци.
Вий зрими сте – от мене по-реални.
Вий идвате – сияещи насекоми,
влечуги седмоглави – и заспя ли,
във кръгове оплитате лицето ми –
заключвате ме в своите спирали.
Вий, рицари със имена измислени.
Със дами и със гербове фалшиви.
Със погледи метално-отчетливи…
В хиляди и едно превъплъщения –
известни ми са всичките – аз зная
четирите ви страшни измерения,
на формите ви гъвкави безкрая.
Аз зная ви и виждам с изумление,
усещам ви с болезнена тревога.
Кой казва – слепотата е спасение?
Кой върши престъпление? Не мога!
Не мога – и се готвя за сражение.
Вий идвате със плащове червени.
На дъното на всички престъпления
са вашите усмивки разкривени.
Напрегнати са страшните ви делници
и средствата ви – много по-модерни.
Как се въртяха вятърните мелници!
Брутални. Анонимни. Достоверни
вървете вий, изпълнени с решение.
Земята се върти неповторима.
Не подозира свойто разрушение…
И свърши се турнирът в Хирошима.
И всичко свърши. Аз съм отговорния:
Аз осъзнах – изстрадах аз дълга си.
Кръвта си разпилях из Арагония.
Измерих Андалузия с гърба си…
И падах аз, и ставах със стенание.
Израствах изпод конските копита.
На белезите страшното познание
металната ми ризница изплита.
Но е напразно. Зряща е душата ми.
В душата ми отново разцъфтяха
на смелостта танцуващите атоми.
Срамувам се от своята уплаха…
О, замъци. Принцесо на прозореца,
ще стъпча аз магията охотно…
Закриляй ме, пресвята Богородице.
Кой вика там – човек или животно?
От вълци ли? От шпага ли? От доноси?

Кой въздуха със викове люлее?
Аз ще разпоря хълбока на коня си,
ще тръгна аз, защото аз живея.
Животът ми е рицарско сражение.
И шпагата ми – винаги готова
да заискри за нечие спасение…
Човечество, танцувай боса-нова.
И радвай се на свойто пълнолуние,
но отдели ми няколко минути…
Гласът ми ще се скъса от безумие –
най-страшната заплаха е върху ти.
И не отбъсквай моето усърдие,
защото ти – спомни си – ме повика.
Понякога крещя от милосърдие
и остря аз желязната си пика…
И меча си… И тръгвам из Кастилия.
С години аз на коня се люлея.
Аз само зная със какви усилия
живея – и се смея, смея, смея…
Живея – и се смея, смея аз.

– Защо плачеш, Санчо?
– Как да не плача, господарю. Насреща ни е хиляда
и първата вятърна мелница.

Христо Фотев

ххх

Георги Рупчев
(1957 – 2001)

ГРАДЧЕТО

Слънцето се е стопило – и изтича, и пече,
и е тихо и унило в непознатото градче.

Делникът се рони бавно от горещите ъгли,
вън един слепец продава дъвки, семки и игли.

А женица с черна кърпа покрай черквата мете
и ги виждаш как се сгърбват като майка и дете.

Дремят в пивницата старци, а по улицата – ти
обикаляш като в карцер зарезените врати.

Залежала се е бедна, болна пладнешка нега
и като машина шевна трака тъпата тъга.

Ето моста и реката – камъкът дими от пек,
мудно точи се водата, рови в пясъка човек.

Е, опитай, помоли го – може би ще каже как
да преминеш и да стигнеш до оттатъшния бряг.

Пощальонът с колелото се кандилка в облак прах
и кандилка се живота, ти минаваш покрай тях.

И ги гледаш, после тръгваш – все едно е накъде,
леко слънцето остъргва болката като с ренде.

И пече непоносимо, срещу слънцето жумиш…
После няма да те има – в жегата ще се стопиш.

__________
Бележка на редактора:
При думата „нега“, която означава доволство, блаженство, ударението е на първата сричка. Но, нали знаете, софиянци си имат своя граматика, която според тях стои над общоприетата, понеже не е просто софийска, а столична. Така че при четенето произнасяйте думата „нега“ с ударение върху втората сричка, тя и римата ви го подсказва, наздраве!
Пост скриптум: Редакторът също е използвал думата „нега“ в свой стих, но я употребява правилно, не по софиянски. Пример:
„Край огъня на на сладка нега
ти беше на човека гост.
Ти бе като самия него –
общителен, човечен, прост.“
И в този случай римата подсказва мястото на ударението в думата „нега“, само че тук мястото е правилно, наздраве!
Стихотворението „Градчето“ е от първата книга на поета Георги Рупчев – „Уморени от чудото“ (1982 г.), издателство „Христо Г. Данов“ – Пловдив, основано 1855 година и залязло някъде към 2000 година, редактор на книгата Тодор Чонов, наздраве за редактора, който хич и не мисли да залязва!

ххх

Когато блудницата Мария изтри с косите си краката на Исус и ги намаза с благовонно масло, Юда Искариот, който щеше да го предаде, възрази: „Това масло трябваше да продадем, а парите да раздадем на болните и бедните!“

Боже, колко е кратък пътят от загрижеността за болните и бедните до тридесетте сребърника, наздраве!

ххх

Въпреки технологичното развитие и масовото навлизане на напредничави идеи, в България все още има области, в които се намира и по някой прост човек.

Йордан Радичков, „Щърков сняг“

ххх

„Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог.“

Вернер Хайзенберг
Нобелов лауреат по физика

ххх

Нека не се залъгваме, мисията на поета не е да каже нова истина, а да преведе истината (без прилагателни) на езика на своето време. А каква е продължителността на неговото време, зависи от мощта на неговия талант, наздраве!