Атанас Славов, Съботна среща с великото мълчание на волската душа

Атанас Славов

Уморен съм. Лутам се. Уморен съм от този наш крясък на подмокрено пеленаче. Досадно ми е. Какво пеленаче сме всъщност? Хиляда и триста годишни сме!

Решавам да се върна в родния си град, за да търся – не зная какво, – но зная, че търся, че се лутам. Корени – нещо си. Да всмуча някакви първични сокове – някак си. Да зажужи всяка фибра на тялото ми искам, и да влезе в душата ми в пълна хармония с битието ми – и отсамното, и отвъдното.

И взимам нощния влак за Сливен.

Събота. 23 юли 6 часа сутринта.

Събуждам се в стаята на един приятел: най-близката стая до родната ми къща с изглед към Сините Камъни, в която ме поканиха. Ако родните къщи са корените, сините балкански зъбери над тях за нас сливенци са метафора за небесата ни.

Вдигам пердето да ги видя, но са скрити в облаци. Рано ми било. Вместо тях гледам – каква изненада! – на радиатора под прозореца лежи едно опърпано томче с Елин Пелиновите „ Щъркови Гнезда”.

Нека обясня защо това е толкова поразително. От дълги години вече имам остра нужда от Елин Пелин. Уморен съм от култивираната си балканска – ако искате – жеравненска човечност. Направо съм гладен за шопската му жизненост, в която човек се е издигнал, както казва художникът Генко Генков, до нивото на кучето; или литературно казано, до гейзера на природността ни, където любов и омраза, радост и тъга са изсечени ясно като деня и нощта, като младостта и старостта, като черното и бялото. Колко години вече като Бешков искам да мога, като се уморя, да се залепя за страната на белия вол и да всмукна от неговия океан от енергия. Как искам да забравя християнския си дълг и да любя, когато любя, и да обърна гръб и да си ида, когато сърцето ми е изстинало.

Как ми трябва да го препрочета. Пак. И ето – провидението го пъха в ръцете ми. Само първо да ида дотам, дето съм се родил, да намеря точното място сред новите блокове, защото скоро е рожденият ми ден, и искам в часа на раждането си да бъда там за минутка-две, да стъпя върху този мистичен „ Сезам ”, захлупил единствения ни истински корен – родната почва.

Отварям „ Щъркови гнезда ” като предястие към предстоящата наслада; да туря пръст наслука, да видя какво ми се пада, и да вървя, че да се върна да потъна в книгата.

Страница 27. Пръстът ми сочи: „ … влачил оралото дълги години безропотно, с великото мълчание на волската душа…

Ръми. Тръгвам. На две крачки оттук бе родната ми къща. Георги-Кръстевата къща. И аз вървя, покрит с роса, и Сините камъни са се загубили в мъглата, и в съзнанието ми се надува като бяла пряспа образът на Белчо – стария вол.

И аз съм стария вал.

Но не познавам още великото мълчание. Още дрънкам. Пиша.

Всяка история с вол си има и крава. И всяка история с момче, връщащо се да види къде му е хвърлена пъпната връв, си има и баба. Майката е космическата врата, през която минава великото послание на джинса – поредната стъпка, но посоката на тази поредна стъпка се очертава между баба и внук.

И ето я баба Янка в първата сцена от комедията на моя живот; отвързва кравата от оборчето на кирпичената къща под Бартмук баир; отърква я край осемгодишното борче, дето тате го е посадил, като се родила голямата ми сестра, и я извлича из вратника. Оттук надолу ще се мъчат двете до другия край на града през вади, песаци, булвани; ще дефилират пред постоянното присъствие на кръчмата на Влашкия ( „Ей я Бонъовица – викат мъжете – пак внук й се родил” ), че пред прогимназията, че метрополията, дето е сега гимназията, златарската чаршия ( „Ха тъйцък” – подвиква Тангото от колоездачния си дюкян подире й ); а тя дърпа, дърпа кравата, додръпва я до Татар Мезар, свива при кръчмата на Георги Вичев между джамията и евангелската църква и хайде в Георги-Кръстеви, дето мама ще ме избута в света от този корем за два чифта близнаци.

Кръстевица я насочва:

– Тука, Янке! В пералнята, нали знаеш?

– Знам ми! – Вкарва баба кравата под навесчето до лятната кухня. Как да не знае. Водила е кравата за Марето преди 8 години, за Лилето преди 6. Сега кравата нова, навесчето старото. И се чуди кравата, зяпа, преживя.

Лято. Пот.

– Ха седни! – Сядат на пейката под севлийките на двора. Ще ме чакат да се пръкна. Ще пие мама прясно мляко всяка сутрин. 40 дена поред ще ми дава да суча чистите витамини, изпасани от кравата от острите треволяци из камънака на Новоселската река, дето се разлива при гарата. Че след туй стига; баба ще задърпа билата си рогата пряспа обратно нагоре към циганската махала.

Тази проста, смешна човешка грижа, тоз толкоз щедро разпилян труд, допринесъл само за зрънчище файда – какво чудо е! Каква сила!

Тази първична енергия: искам да я почувствам отновои да спра да мисля и – как! как! – да се влее тя пак във всички нас – от тревата, през баби-янкината крава, през налетите гърди – на майка и на родина – в неповитото ново тяло на нацията. Да не мислим, да не църциркаме литературна плесен и отрова, а да се разлеем щедро, широко с животинското спокойствие на живата природа, заключена от този чуден шоп – Елин Пелин – в прашните страници връз радиатора в спалнята ми тази сутрин.

Ето го! – бучи през мен сега. Чистата енергия. Слънцето.

Така започва всеки негов разказ, надига се и плисва върху нас великият пролетен прилив на сила и светлина.

„ Още при първия живителен дъх на пролетта…току-що се очисти небето…” или „ …родното селце, кацнало на високото право срещу слънцето…” или „…на припек на баира…въздух пропит от топлина и пролет…” или „ моето хубаво село, вечно огряно от слънцето…” или „…из едно море от светлина и слава се показваше пламналото лице на майското слънце…”

И ето тръгват Божи товари, носени от високите ветрове на всемирната жизнена енергия. Срещат се и се разминават или се сблъскват хората като животни – не! – красиви, казвам, красиви като кошути, като елени, като виещи се соколи, като моми и момци…

Ето! Иглика потъва в огъня на горския. Ето! По цял ден щърковете хвъркат, отлитат, долитат, любят се, мъкнат клечки, парцали, нареждат домакинството си.
Станчо полякът пристъпва плахо като кошута към вдовицата Стоилка. Самичка душица потъва в топлината на мащенската прегръдка. Мъж целува вола си. Не може само! Добро, лошо – трябва да се живее. Колкото и да църцори трябва си то човешката любов; животинската и човеката топлина на всемира трябва, без която сме нищо.

В обиколката си намирам севлийките, под които преди 62 години баба Янка и буля Кръстевица са каканизали на сянка, докато ме чакат да дойда на този свят. Оцелели. Оцелели – уви! – като свидетели на позорната „ интерпретация на Вечното ” в българската ни природа от последните четири десетилетия: интимното се е превърнало във вулгарно, скромното в мизерно, непридирчивото в мръсно и отвратително. Там дето беше дъсчената пейчица между севлийките е изгъмулен боклук. Чемширеният двор се е превърнал в изтърбушени улици, криви дувари, оклъощавели паркчета, фиданки попарени, недоправени, недосрутени стени – гетото на всички гета. И сметта от околните блокове 20 години вече се хвърля в глухата им китка: парцали от разкъсани женски пликчета, мръсотии нечувани, счупени бутилки, строшени тухли, пласмасова смрад. Центърът на Силвен!

Оттук на рождения си ден ще смуча живителната енергия на корена си! Как ще стане това?

Защо това безумно грозилище всеки ден и всеки час? Не им се живее ли на хората? Наслада ли е някаква от незнайно досега българско чувство на саморазрушение? Строяха хорицата: баба Янка, дядо Бонъо. Зафир някой там, Влашкия, Тангото – и диваци някакви отнякъде пръкнаха да рушат де що видят, за да нямаме помен от дядо и баба, да сме голи писукащи соколчета пред дулата на ловните им пушки, патици дремещи на заспалата вода, на които на „ три ” ще отнесат главите; рухващи волове в калта. Хлопат с клюнове щъркове, неразбрали защо изведнъж изчезва човешката любов към тях, дето ги вика всяка пролет от толкова години. Нашето градене е отишло по дяволите. Натиснат е спусъкът. Паднала е брадвата на Нане Стоичко.

Защо?

Тъй шъй тя!

Ето го видението за катастрофичното в българския характер, както го е прозрял Елин Пелин. Дума по дума.

Нане Стоичко с дива наслада върти брадвата. „ Скоро грамадното дърво се залюля и страшно се наведе. Разтрепераха се смъртно клоните му, дънера изпращя, сякаш извика от болка. Убитото дърво се наклони бавно и падна на поляната с трясък и проклятие. Крехките му съчки се изпочупиха с плач. От разрушенире щъркови гнезда се дигна прах. ”

И той си взима скъсаната капа, която щъркът открадва, заплатил за това с единствената радост на цялото село от век насам – петостволата върба, дето гнездят всяка пролет щърковете. Със защитена чест, идиота му с идиот! Продемонстрирал коравата принципност на бъдещия български политик.

Има в Елин Пелин вечно и свято начало, идващо от природата на човека и животните. И има ефимерни увлечения на деня, преходни страсти и заблуди, които убиват и рушат вечното и святото, и прекършват неговата предначална красота. Когато това стане, според нашия вечен шоп, извършен е грях. Когато ловецът види красотата на един уморен паток, заспал на спокойната вода след дългия ден, в който е търсил другарката си, и все пак го застреля, това е грях.

Нашите държавници, ние самите; казваме ли е че е грях, когато убиваме нашата жизненост, нашето природно трудолюбие, нашия устрем към красотата и топлината на отношенията, нашата страст да гледаме децата си и да им се радваме, нашия живот на вдовец и вдовица, плахо пристъпвщи с отворени обятия един към друг? Нашето тътрене на Белчовци и Белки през град и село нанякъде накъдето трябва? Великото мълчание на волската душа, когато го нарушим в себе си, усещаме ли, че е грях?

Не ща венеца, с който героите на Елин Пелин украсяват рогата на своите волове. Просто оставете ме на мира да тътря ралото на джинса си напред, оставете ми сянката на моите севлийки, да попреживям в нея през летния пек някога, когато грохна от умора.

Атанас Славов