До Маестро Стоян Цанев:
Стояне, и ти си магьосник. Душите на Сезан, Джото и Веласкес ще те посрещнат с братска радост и възхита, с която ние те изпращаме при тях. Защото си част от Голямото малцинство на досътворителите на този несъвършен свят. Бъди!
Преди време Богът на живописта откърми ново талантливо поколение художници, сред които първостепенно място заема Стоян Цанев. Той притежава темперамент на колорист. Сюжетът в неговите картини е вярно предаден с нежна и остроумна наблюдателност, с присъщото му чувство за мярка. В неговата живопис властва щастливото съчетание на тоновете. И не без основание проф. Десислава Минчева твърди: „Стоян Цанев е безспорен, обезкуражаващо безспорен.“ Той владее до съвършенство възпитаната и премерена дистанция. При него е налице изтънченост, която никога не се изражда в показна салонност.
Характерното за Стоян Цанев е неделимото единство от скромност и самочувствие. Негови са мислите, според които: „Тези, които купуват моите картини, са приели да бъдат приятели на моята мисъл.“
Понякога художникът е парадоксален. Нерядко твърди,че „Колкото пò те харесват, толкова повече не се харесаш.“ И тъкмо затова е сред аристократите на живописта.
– Грях ли е да си талантлив? Какво може да похаби таланта?
– Не е грях това, което е дадено от Бога. Малко хора са осенени от тази благодат. Човек се ражда талантлив. Талантът не се придобива с труд. Когато казваме за някого, че си е похабил таланта, обикновено този човек е бил набеден за талантлив.
– Някога знаменитият Бешков твърдеше, че „Изкуството е път“. Ти, вървейки по пътя, докъде стигна?
– Като юноша бях чел „Словото на Бешков“, но нищо не ми е останало от това. Пътят на Бешков не е моят път. Всеки има свой път в живота. Както казва Лао Дзъ: „Пътят струи непрестанно, но никога не се изчерпва.“ „Пътят ражда нещата.“ Аз все още вървя по своя път.
– Как ще разтълкуваш казаното от поета Константин Павлов: „Всяко време е златно за оран. Не чакай друг да ти сложи хомота – сам си го сложи – бъди роб на самия себе си“?
– Не знам по какъв повод го е казал Константин Павлов, чието творчество уважавам много. Вероятно става въпрос за непринудеността на творческия процес – по принуда не се твори. Свободата е от съществено значение. Не знам дали може да се каже: бъди роб на свободата си. Заслужава си да се помисли върху това…
– И в живота, и в изкуството всеки притежава свои морални критерии, единият от които е нравствеността. Кои са твоите морални критерии?
– Без морал не можеш да бъдеш художник!
– Вън от съмнение, талантът има мисия свише, позволяваща му да каже: „Превръщам те във вечност.“ Кое човешко творение според теб е превърнато във вечност?
– Така, както ми задаваш въпроса, може да изиграем с теб една сценка, в която единият от нас ще е талантът, а другият – авторът. В един момент авторът ще каже: „Превърни се във вечност!“ И поредният шедьовър ще се превърне във вечност. Но нещата са много по-дълбоки и по-сложни. Творението се превръща във вечност, когато устои на промените във времето. Виж как изглежда Тутанкамон. С него можеш да си поговориш за Вечността.
– Как протича при теб творческият процес? С какво започва – с грундиране на платното или пък с нанасяне на боите? А може би с внезапно осенила те идея?
– Творческият процес е доста мистично нещо. Никога не съм усещал как започва. Като случайна среща с хубава жена, от което чувстваш нещо странно и завладяващо. Казвам „завладяващо“, защото не намирам по-точна дума. От този момент нататък ти започваш да мислиш за нея (картината). Тя е в теб – спиш с нея, събуждаш се, разговаряш… Очертанията ѝ стават все по-ясни и идва време да я обладаеш (жената). От този момент до завършването на картината има моменти, когато ти я правиш, но има моменти, когато тя те променя. При създаването ѝ картината има свой път и свой живот. Добрият художник следва нейния път.
– Кои са онези невидими неща, които ти помагат в творческия процес? Дали не са самотата и природата, още повече, че живописта е самотно занятие?
– Няма невидими или видими неща, които ми помагат в работата. Всичко е въпрос на подготовка, дарба и продобити умения. Аз съм самотник, така че самотата при работа е задължителна. Живея на село от известно време, стъпвам на земята и я усещам. Знам какво е дъжд, вятър, безкрайно небе с много звезди. Виждам изгрева и залеза – всичко това не може да не ме учи и влияе.
– Има ли алиби бездарието?
– Да, има алиби. Бездарникът не знае, че е бездарен.
– С какво те впечатли пазарджишкият галерист Огнян Боев, в чиято галерия си излагал свои живописни платна?
– Огнян е особен галерист. Никъде в Републиката не се организират изложби по този начин. Той е мащабен човек. От друга страна, около галерията се е създал постоянен кръг от хора, влюбени в изкуството. Аврам, на когото се възхищавам за колекцията, показана в синагогата; Панайот Ляхов, който ми е откривал няколко изложби; Доктора и други. Пожелавам им да са все така готини занапред!
– Какво е чувството да бъдеш гражданин на света?
– Навремето пътувах много. Обиколил съм света. Запознах се с много хора. Опознах съвременното изкуство. Преодолял съм комплекса на човек, който живее в малка и бедна страна. Имам самочувствие. Сега, когато спрях да пътувам, аз фактически съм навсякъде – светът е около мен.
– Според Сезан художникът само печели, като гледа картините на други художници. Под „други художници“ той разбирал старите майстори. Ти обръщаш ли поглед към тях?
– Напоследък чух, че е излязла някаква книга с мисли на Сезан. Много би ми било интересно да я прочета. Сезан е основният камък на съвременното изкуство, както св. Петър е основният камък на църквата. Сезан не е самодеец, той е знаел много добре какво е правено преди него. Само самодеецът не се влияе от другите. Затова се нарича самодеец. Преди нас са творили колоси, магьосници като Джото, Веласкес, Рембранд…
Въпросите зададе Хари Хараламбиев
Сам и ням.
За Стоян Цанев – вместо прощаване
В една необичайно студена септемврийска вечер през 2014 г., която с изсипващия се като из ведро дъжд по-скоро напомняше настъпването на зимата, тръгнах за дома-ателие на Стоян Цанев. Преди това бях прочела в монографията му какво е за него свободата – „да си сам и ням“. Познавайки японците и тяхното разбиране за празнотата, не бях никак изненадана, когато Стоян направи осем изложби в Япония. В неговите графики имаше нещо от изпълнената с послания пустота, постигана чрез влизане в себе си и самовглъбяване. Това бе територия, недостъпна за никой друг.
Не се учудих и когато прочетох в същата монография следното:
„Всяко мнение ми е интересно, но отсявам. По принцип, не се влияя от чуждите оценки. Ако една картина се обясни с думи, тя тутакси ще умре. В моите работи няма текст, макар всичко да тръгва от размислите ми за времето, пространството, за началото, за раждането на големите неща. Облякъл съм тези размисли само в мой пластичен език. Моят език. Надявам се да е чист от всякакви подробности. Не давам отговор за нещата, които ме вълнуват, а всеки сам трябва да го потърси. Ако човекът има моята чувствителност, неизбежно ще ме разбере.” (Стоян Цанев, Балкани, 2006)
В това издание той бе написал също: „Ако една картина се обясни с думи, тя тутакси ще умре за един критик…” Това бе буквално затваряне на всякаква врата към изкуството му. А самите названия на графиките и картините му предлагаха изключително изкушение за анализ и различни прочити – Мъртво време (офорт, акватинта, 1977), Фашизмът I – Отнета светлина, Фашизмът II – Диктаторът (офорт, акватинта, 1978), Труден изход, Вход (офорт, акватинта, 1978), Ангел с конче и Пътуване на изток (масло, 1992), Вратата към рая и Синята пирамида, Корабът на Язон, Завръщане в Итака и Лунен храм (масло, 1995), Олтар и лунен календар (керамика, 1995), Саул и Давид и Черният лабиринт (акрил, масло, 1996), Духът на св.Антоний и Пътуването на Ной (маслени бои, 1997).
И въпреки това, реших, че мога да си го позволя. Спомних си първите му изяви след 1973 г., когато той се завърна от Полша, повлиян от уроците на своя учител Андрей Ружински. Стоян бе забелязан веднага. Той просто се открои сред своето поколение. Тогава с перфектното владеене на медната гравюра той буквално хвърли ръкавица и на опитните и по-възрастни графици у нас. И не само това – европейската му ерудираност и графичен език разкриваха широкия диапазон на работите му между сюрреализма и натурализма, при завладяващата спотаена емоция в тях и странно съчетание на сложни психологични състояния, в които се прокрадваха нежност, самотност и тъга.
Мен лично винаги са ме привличали ранните му графични листи с мъжки фигури, покрити като че ли с рицарски брони и с особеното излъчване едновременно на самота и спотаена страст, на пропадане и експлозия, на възкресение и апокалипсис. Дали това не бе усещането му за настъпващата партикуларност, разпокъсаност – физическа и психическа – на съвременния човек или резултат от това, което по-късно нарекохме екзистенциален стоицизъм, независимо срещу какво – детерминираността на системата до края на 80-те години или бързата й смяна с неводещата към нищо философия на оцеляването? Трудно ми е да обясня, но съм по-сигурна, че и двата пътя не водят към отказ от чувствителност, нещо, което Стоян успя да избегне. В следващите години художникът мина към деформацията на фигурите без елементи на гротеска и без загуба на конкретния строеж с умело включване на колажа като част от цялостната фигура на картината.
С тези мисли предишния ден се обадих на Стоян по телефона и му казах, че бих искала, пътувайки за Варна, да мина с Никифор Харалампиев – фотографа, край него. Направих уговорката, че не желая да анализирам, да обяснявам това, което прави, „за да не умрат“, както беше казал, „работите му“, но си бях поставила за цел, пътувайки към село Лъка, в което живееше художникът, поне да го накарам да наруши немотата си. Пътуването беше тежко. Тръгнахме късно от София, след като открих изложбата на Кристина Среткова в Галерия „ЛИК“. Едва в полунощ на 26 септември 2014 г. се озовахме в селото. Спряхме на площада пред една чешма, която напомняше тези многобройни и още запазени по селата, с дълги корита, правени след Първата световна война, фланкирана с два лъва. Осветена от фаровете, тя изглеждаше иреална, впечатление, подсилено и от музикалния фон на радиото в колата – „Сутрешен валс” (Early morning waltz), изпълняван от Борис Ковач и неговия оркестър. Направо изумяхме, зад нас бе осветеният бургаски залив с бетонните си сгради, а пред нас… все едно, че попаднахме в мизансцен от филма на Рангел Вълчанов „Лачените обувки на незнайния воин”.
Стоян дойде с колата си да ни вземе от площада и набързо срина илюзията ни за връщане със сто години назад във времето, обяснявайки, че чешмата е наскоро построена с пари на селяните и, разбира се, с негово участие. Заведе ни в неговата къща-ателие, която респектираше с подредения си и чист вид. След като се извиних за това, че бяхме тръгнали към него едва след 7 часа вечерта и вече е полунощ, решихме да отложим разговора за следващия ден. Изпихме чаша уиски и всеки се настани в мястото за спане.
За мен Стоян бе определил една стая на втория етаж, в която се усещаше предишното присъствие на колеги, чиито платна и графики висяха по стените, а други бяха подпрени до стените. Навън дъждът продължаваше да се лее и напомняше, че след есента, настъпва ужасяващата за мен зима.
От прозореца през процепа на спуснатата щора се виждаше залива и многобройните светлини. По навик реших да погледна книгите, които бяха в стаята. Попаднах на „Бели облаци. От древногръцката поезия до японските тристишия хайку” (2006 г), на която съставител бе един от добрите специалисти по източната литература Крум Ацев.
Отворих книгата и попаднах на точния стих:
През шпорите се вмъква
ликът на есента –
притръпващ пламък.
Удивявала съм се как в стихосбирките с хайку винаги се намира нещо, което отговоря на настроението ти. И тъй като тази есен ми предстоеше да посетя Варна и „момчетата от „Фабрика Вулкан”, а оттам да обиколя още няколко ателиета в Пловдив, София, Русе, си намерих още един подходящ стих, същевременно надявайки се да не се сбъдне написаното в него:
Пътник –
това е моето име
в дъжда тази есен.
Прегледах и другите книги, които винаги издават човека повече от всякакъв директен контакт или опит да го накараш да наруши немотата си. Знаех, че е правил екслибриси на Христо Фотев, Недялко Йорданов и Георги Баев; или илюстрации, например, към „Честен кръст“ на Борис Христов. И книгите в стаята отваряха поне малка пролука към мълчанието на Стоян. Мен обаче ме интересуваше защо и Стоян, като Милко Божков, се бе преселил на село. На полицата бе и неговата монография, в която прочетох: „В моята класация за този век запазено място имат Пикасо, Миро, Матис, Бейкън – този век без тях нямаше да е същият.”
След този бърз оглед на книгите, като че ли вече имах и отговор на първия си въпрос, който исках да задам на Стоян на другата сутрин: „Защо избяга от суетата на света? Само защото тук, далеч от шума на града, самовглъбяването е по-лесно и връзката с природата – по-силна“?
Сутринта разбрах, че и при него, както в не малка част от графиците, графиката в последните години е изместена от живописта и керамиката, това първично и витално изкуство, за което Стоян си бе направил и собствена пещ. Разбрах също, че в село Лъка при Стоян идват само хора, които са поканени. Тук той бе истински независим и свободен, постигнал хармония със себе си и със света, открил пластичен еквивалент на своята самота, усетил смисъла на тишината. И в действителност, живописта и керамиката в дома му носеха тази естетическа изтънченост, която е резултат от почти несрещана напоследък премереност, която на фона на външния шум от неясни постижения, с които ни заливат медиите, се откроява до степен на иреалност. Усещайки това, намеренията ми за интервю се изчерпаха.
Следващата сутрин, след като изпихме кафето, разгледахме керамичната пещ и малката галерия към къщата. Припомнихме си графичното биенале във Варна, една от връзките ни със света през 80-те години на миналия век, споделихме общите си впечатления от Япония и Стоян ни показа японското издание, посветено на историята на графиката, излязло в два тома. В него от българските графици бяха включени само Румен Скорчев и Стоян Цанев. Стана разговор и за 34-томната световна енциклопедия за изкуствата Макмилан, издадена в Лондон, в която са включени само шестима българи: Иван Ненов, Георги Баев, Николай Ников – Ничето, Николай Майсторов и Стоян Цанев, както и Светлин Русев като колекционер.
На обед опитахме от великолепния гювеч на Стоян, който се конкурираше с приготвения от неговия приятел Милко Божков в селската му къща в село Стефан Стамболово. А „неконтактният” Стоян бе останал някъде там, в разказите, вероятно на тези, които не биваха допускани до неговия дом-ателие без покана.
