Калин Тодоров: Доган е основната движеща сила на прехода

За 30 години мафията заграби държавата, твърди писателят

Калин Тодоров

Снимка: Ани Петрова

• Интервю на Петър Волгин с Калин Тодоров в предаването “12+4“

„За 30 години, след всички мечти за свобода, равенство и братство, съвсем откровено мафията заграби държавата“. Това каза пред БНР писателят Калин Тодоров – автор на книгата „Зад завесата на демокрацията“, за която заяви, че е изградена върху факти.

Според него мафията се е създала от три потока:

„След 10-и ноември 1989-а година е имало масова чистка в секретните сили на държавата и те са останали на улицата. Вторият поток е от спортистите, подготвяни от държавата, но изпаднаха от трапезата ѝ и се  самоорганизираха, но кукловодите ги централизираха. Третият е – изнесените от страната капитали, които се върнаха и с тях започна приватизирането на общонационалното богатство. Тези три канала се сляха и така се получи мафията“. 

В предаването „12+4“ Тодоров коментира влиянието на личностите, управлявали България по време на прехода: „По различно време всеки от тях имаше някаква водеща роля. В началото това беше Андрей Луканов, след него на арената излезе Иван Костов, след него доведоха тук царя Симеон Сакскобургготски, след него Бойко Борисов. Но през цялото време зад кулисите движеше нещата Ахмед Доган. Той и още няколко скрити кукловоди са основната движеща сила на прехода“.

Доган е успял най-добре да се позиционира между различните ченгесарски структури и между руснаци и американци, каза писателят, като се позова на автентични разкази на запознати хора.

„Доган е бил посредникът между тези групи, затова той е определял движението напред“, обясни Тодоров.

По думите му една от тезите на книгата „Зад завесата на демокрацията“ е, че България е олигархия.

„От началото на годината наблюдаваме процес на разцепване на олигархията и война между двете части – олигархията, която разполага с властовите структури, се опита да ограби олигархията, която не разполага с власт. Най-неочаквано обвиняемият бизнесмен Васил Божков се оказа, че има „дупе“ да се изправи срещу държавата и това се случи. Тази война продължава и сега пред президентството“.

Според Тодоров Божков вероятно помага на протестите и вероятно „финансира нещо“, но протестът е обективен: „Той щеше да се случи и без Божков, но г-н Божков е късмет за протеста, защото има и кой да плаща„.

Калин Тодоров посочи, че Бойко Борисов е само едно от лицата на мафията: „Ако продължават хората да се борят да си отвоюват държавата, рано или късно това ще се случи“.

Писателят изрази мнение, че президентът Румен Радев е чист от зависимости, защото е дошъл отстрани и не е част от политическата класа, „а не защото е по-добър от другите“.

Цялото интервю на Петър Волгин с Калин Тодоров в предаването „12+4“ можете да чуете от звуковия файл. ТУК

Калин Тодоров ◆ ЗАД ЗАВЕСАТА НА ПРЕХОДА

ГЛАВА ОТ ТРЕТАТА КНИГА НА ЖУРНАЛИСТА

„Аз командвам тези, които управляват България!“
Ахмед Доган, най-тайнственият човек на Прехода, има достатъчно основания да изрече тези иначе доста самонадеяни думи.

Защото след промените той почти неизменно крачи ръка за ръка с властта. През някаква част от времето управлението на държавата се реализираше пряко с мандата на движението му, а през останалите периоди, та чак и до ден днешен, Сокола тайно дърпа конците на марионетките си, спотаил се в дебелата сянка на Сараите.
Най-измислената магистрала на Прехода, която уж минаваше по моста между християни и мюсюлмани, беше яхната от Доган. И това се оказа пагубно за България. Каквито и резерви да имам към Иван Костов, той беше съвсем прав в едно: „Сокола беше и е проклятието на България!“ Командира произнесе за пръв път тази сакрална фраза, когато Движението за права и свободи подари властта на правителството на Беров, което включи зелената светлина за групировките да започнат разграбването и опустошаването на България. После я повтори пред Би Ти Ви, като поясни, че разгромът на КТБ – трезора на Цветан Василев – е поръчан от кръгове на ДПС, ръководени от Сокола. Целта им е била да

разграбят банката и те са я постигнали блестящо.

Докато събирах материалите за тази книга, разговарях с много и различни хора. Между тях имаше и двама ветерани на разузнаването – Любо, син на легендарния „силен човек“ във Вътрешното министерство Григор Шопов, и Петър Бояджиев, дисидент, емигрант, френски шпионин. Разказите им, базирани върху секретни материали, за дългия и рискован полет на Сокола към върха на държавата, удивително съвпаднаха. Затова съм склонен да вярвам, че животът му е протекъл именно така.

Малкият Ахмед се родил в село Пчеларово, област Добрич. Детството му обаче преминало в село Дръндар, Варненска област, населено главно с етнически турци. Сокола бил будно дете, но страдал от тежки комплекси, резултат на сериозна психологическа травма. Още докато бил бебе на шест месеца, майка му – етническа туркиня – се разделила с баща му и се омъжила повторно. Този път за ром, а не за етнически турчин. За лош късмет, пастрокът се грижел само за общите деца – три по-малки момичета, като напълно пренебрегвал момчето. И то се чувствало жестоко отритнато както в емоционален, така и в материален план. Това го озлобило, и то не само срещу хората, стоящи непосредствено около него, но и срещу цялото общество. Затова според Петър Бояджиев личностната характеристика на момчето твърде много напомняла на детските профили на серийните убийци. Психологическият му портрет, съставен доста по-късно в Научноизследователския институт по криминалистика към Министерството на вътрешните работи, не бил толкова краен, но твърдял нещо подобно: „Емоционалното отхвърляне и абсолютното незачитане на потребностите и интересите на Ахмед Доган са формирали у него както силен стремеж към самоутвърждаване и социална реализация на всякаква цена, така и желание да властва над останалите хора. Те са породили и неистова жажда за признание, уважение и зачитане на авторитета му.“

Сигурно тези черти в характера на Сокола са глав-
ната причина той да приеме поканата да стане агент

на Държавна сигурност. Не е съвсем ясно кога точно е била отправена тя, но някои, между които бившата шефка на Главно следствено управление Ани Крулева, смятат, че разработката е започната още в детска възраст.

Когато застанал на старта на истинския живот, Сокола е започнал да консумира връзката си със службите пълноценно, рационално и целенасочено. Хората от Първо и Второ главно управление на Държавна сигурност (разузнаването и контраразузнаването) са му помогнали да използва в максимална степен привилегиите, от които можеха да се ползват само активистите – български турци.

В един от последните си броеве вестник „Наборе“ публикува спомени на пенсионирания учител Добри Попов. Той твърди, че през учебната 1970/71 г. е бил курсов ръководител на младия Ахмед Доган в Стъкларския техникум в град Белослав. Бъдещият Сокол останал на поправителен изпит по руски още през първата година на средното си образование, а във втори курс, на 17 декември 1971 г., го напуснал окончателно. Така на 18 години той всъщност имал само основно образование. Въпреки това успял да се запише да следва в Шуменския висш педагогически институт. Това според Добри Попов е станало с диплома от Селскостопанския техникум в Провадия, където Доган никога не бил стъпвал. Фалшивата му диплома, уж от техни-
кума, всъщност била издадена от Държавна сигурност.

Водещият офицер на агент Сергей (тогавашен агентурен псевдоним на Доган) подполковник Стойков му помогнал да стане студент с ходатайството на първия секретар на Окръжния комитет на Комунистическата партия в Шумен и на председателя на Комитета за наука и висше образование Начо Папазов. С протекцията на службите Доган се преместил след това в Софийския университет „Климент Охридски“, където успешно взел висшето си образование по философия. После станал научен сътрудник и кандидат на науките в БАН и завършил и Академията за обществени науки и социал-
но управление (АОНСУ).

Паралелно с академичната кариера, през годините вървяла и подготовката за бъдеща дейност на чужда територия. Доган бил определен да бъде „нелегален агент“

на външнополитическо разузнаване. Планирано било „агент Сава“ (новият му псевдоним) да действа в някоя от големите държави на Западна Европа, а на по-късен етап да бъде прехвърлен в Турция. Хората от Държавна сигурност, които го разработвали, и до днес са твърдо убедени, че Сокола, усърдно, и то само по собствено желание, се е готвил да работи в полза на социалистическата държава срещу нейните западни противници. Решението да бъде изпратен като „нелегал“ в чужбина – в онези среди тогава това се считало за голяма чест – било израз както на особеното доверие, което те са му имали, така и на признание за качествата му. Водещите офице-
ри били единодушни, че интелектът и волята на Доган ще му позволят дълго време да действа на чужда територия въпреки всекидневната опасност да бъде разкрит, при това без каквато и да е било защита от държавата.Сокола бил даван за пример на останалите агенти като умел стратег и брилянтен анализатор. (Качества, които, трябва да му признаем, притежава и до днес.) Проблем се оказала само неспособността му да усвоява чужди езици, а за кариерата, за която го подготвяли, знаенето им било твърде важно условие. (Доган срещал трудности дори с литературния турски език, който научил, и то отгоре-отгоре, едва след 2000 г.) Езиците обаче били по-малката беля. Проблемите за хората от разузнаването дошли, когато младежът решил, че възможностите, които му предлагали „службите“, са съвсем недостатъч-
ни за него.

И Сокола внезапно преминал на другата страна.
През пролетните месеци на 1985 г. той приел поканата

за членство в подривната нелегална организация „Турско националноосвободително движение“. Доган се пуснал по тази твърде опасна писта вероятно защото тя директно водела към Турция. Той изготвил „Програма на движението“ и през март 1986 г. я предал на дипломат – турски кадрови разузнавач, в Консулството в Пловдив. Програмата призовавала българските турци на борба срещу смяната на имената и останалите мерки на „Възродителния процес“. В политически, икономически и религиозен план тя призовавала към противопоставяне на християнските и българските обичаи, към организиране на масово движение за защита на човешките права и свободи на етническите турци, към провеждане на общи стачки в предприятията, градовете и селата, към борба за налагане на мюсюлманските

религиозни ритуали и традиции. Сокола очаквал, след
широко разгласяване, програмата да получи мощна

подкрепа от Турция. През това време обаче в нелегалната му конспиративна организация вече били инфилтрирани мюсюлмани, сътрудници на Държавна сигурност. С тяхна помощ през юни 1986 г. организацията била обезвредена, а ръководителите ѝ, между които и Сокола – вече със сменено име Меди Доганов – били арестувани.

Съдбата на човека с многото лица, имена и псевдоними била поставена на кантар. Срещу бъдещите му услуги разузнаването било готово да прости измяната.

Контраразузнаването обаче било против. Конфликта докладвали на генерал-полковник Григор Шопов, първи заместник-министър на вътрешните работи, отговарящ за Държавна сигурност. Повече от трийсет години именно той е силният човек в системата на сигурността, съвсем закономерно наричан „червения Гешев“. В резолюция върху документ с предложение на разузнаването за повторно вербуване Шопов написал: „До известно време с Доган е работено много добре. След това той се оказал по-умен от водещия го офицер и започнал успешно да го разиграва. Стигнало се дори дотам двамата да ходят заедно по кръчмите. Така са били извършени твърде много безобразия от оперативна гледна точка.“
Червения Гешев разпоредил да бъде уволнен дисциплинарно водещият офицер на „агент Сава“. Той възразил срещу повторното вербуване на Доган с аргумента: „Няма смисъл. Човекът е тръгнал твърдо по своя път и с него трябва да се постъпва според законите на страната.“

Въпреки категоричното становище на заместник-министъра, опит за повторно вербуване бил направен, но той завършил с пълен провал. И срещу Меди Дога-
нов започнали да прилагат същите следствени действия, каквито прилагали и срещу останалите членове и ръководители на подривната организация. Според Петър Бояджиев Сокола страшно се уплашил и почти веднага издал дванайсет души. В този момент се намесили руснаците. В книгата си „Заплахата настъпва“ полковник Веселин Божков пише: „Възможно е още по времето, когато Доган е бил в затвора на Главно следствено управление, от КГБ да са имали някакъв контакт с него, за който е знаел само Григор Шопов. В случаите, в които български граждани са работили за КГБ и се е налагало да се оказва съдействие на съветското разузнаване, руснаците са използвали единствено и само възможностите на Шопов като първи заместник-министър, отговарящ за работата на Държавна сигурност.“

Хората на КГБ в Държавна сигурност отдавна имали достъп до досието на Сокола. То ги убедило, че той може да им бъде полезен, и му предложили закрила. Така руснаците поели контрола над Доган.

В началото го разработвали оперативните работници от „Лубянка“. След прова
лилия се опит за преврат през 1991 г. срещу президента на Съветския съюз Михаил Горбачов и разпадането на „Империята“ на капитанския мостик, вече само на Русия, застава Елцин. На КГБ обаче той вече нямал никакво доверие, защото неговите ръководители били взели сериозно участие в пуча. По тази причина всички външни операции на Русия Елцин възложил на военното разузнаване – ГРУ. Под негов отчет преминал и Сокола. През годините, когато вечно пияният Елцин бил стопанин на Кремъл, Русия била в много добри, макар и васални, отношения със САЩ. Тя съвсем доброволно отстъпвала на американците много от позициите си както в България, така и в другите държави от Източна Европа. В това „делегиране“ на права и възможнос-
ти много полезна работа им свършил и Ахмед Доган.

(Междувременно той вече си бил върнал истинското име.) В онези ранни времена на Прехода, както вече разказах, „мостовият“ човек между Москва и Вашингтон бил Андрей Луканов. Той именно свързал Сокола с американците и те започнали успешно да го използват. „Комуникацията на Доган беше директно с Луканов и с много други хора от службите, които бяха около него. Затова Сокола е най-контролираната личност за обслужване на Прехода както тогава, така и сега“ – ще свидетелства по-късно Осман Октай, вторият човек в Движението за права и свободи до 2001 г. и дълго време дясна ръка на лидера. Двамата ми събеседници-разузнавачи бяха единодушни, че Доган е готов да работи с всеки, ако може да извлече от това някаква полза за самия себе си. И тъй като му била жизнено необходима издръжка, за да може да функционира успешно заедно с ДПС, той се обърнал с молба за финансова помощ към руснаците. По тяхно настояване издръжката била поета от „държавата в държавата“, както тогава наричаха „Мултигруп“. Сокола ще се отплаща подобаващо през годините, като ще се превърне в мощно оръдие на хората от бившите служби, на българския спекулативен и руския олигархичен капитал в борбата им за овладяване на България. „Доган е продукт на системата, която чрез него се опитваше да направлява ДПС, за да го превърне във филиал на тези структури. С него, с неговото участие във властта, се преразпределяше държавната собственост и се изграждаха т.нар. групировки. След като ги създадоха и укрепиха, службите ги поставиха на входа и на изхода на всяко предприятие в България и така, с икономическите ресурси на държавата, „групировките“ станаха всемогъщи. Доган е изпълнителят на волята на „службите“ и колкото по-бедни ставаха турците и като стадо ги караха да гласуват, толкова повече сила имаше Сокола да реализира мечтата на кукловодите – преразпределението“, – казва Октай.

Така постепенно Доган успява да замести пред руснаците (а и пред американците) Луканов, междувременно отишъл си от този свят. Една от най-ценните черти, посочени в изработения от ГРУ профил на Сокола, е, че „той никога не се е карал с американците“. Затова без каквито и да е проблеми Доган е изпълнявал, а и сега продължава да изпълнява ролята на посредник между двете „велики сили“. Нямало сериозни пречки Доган да подържа добри отношения и с Турция. До идването на власт на Реджеп Таип Ердоган, който постепенно започнал да разлюбва „човека от Сараите“, нашата съседка е държава, важен член на НАТО, най-верен стратегически съюзник и дори, както пишат някои турски журналисти, „почти сателит“ на САЩ в района. Като американски сателит в онези времена е била позиционирана и Елциновата Русия.

Несъмнено в МИТ – разузнаването и контраразузна-
ването на Турция, са знаели много добре за връзките

на Доган с руското военно разузнаване, но в светлината на тогавашните геополитически реалности те не са ги притеснявали кой знае колко. Октай разказва:„Един ден турският посланик Ялчън Орал поиска среща с мен. Вкараха ме в посолството по конспиративен начин, после ме заведоха долу, в една специална стая, където освен посланика присъстваха и трима души от Външното министерство на Турция. Те бяха дошли специално за тази среща от името на министър-председателя. Показаха огромна документация, с която ми доказаха, че Доган е човек на руските служби.“ Но без да се стряскат особено, турците продължават охотно да работят със Сокола – при тях тези неща не се решават първосигнално.

Като не разчита особено на това, в желанието си да ги успокои още повече и да им демонстрира лоялността си, Доган публично заявява по онова време: „Пътят на България към Европа минава през Босфора.“ А за да спечели окончателно доверието на турците, Сокола се решава на рискован ход. И хлътва с двата крака в шумна шпионска и политическа афера, която едва не взривява българското общество и хвърля тежка сянка върху отношенията ни с Турция. Аферата беше наречена „Оня списък“ и сюжетът ѝ е взет сякаш от шпионски роман на Джон льо Каре.

На 4 февруари 1992 г. в 13 часа и 29 минути Доган, тогава лидер на ДПС и председател на Парламентарната група на движението, влиза в Посолството на Турция в София. Визитата му е проследена от службите през прозореца на явочна квартира срещу амбасадата, от другата страна на булевард „Васил Левски“, в която живее известен журналист. От там БОЙ (Службата за външно проследяване на контраразузнаването) заснема как Сокола пристига с лека кола „Волга“, с черен цвят и с регистрационен номер 6503, слиза от нея и влиза зад желязната врата на посолството. В сградата той предава на турския посланик Ялчън Орал няколко секретни документа, съдържащи квалифицирана информация, представляваща държавна тайна. Сред тях е и списък от 38 страници, съдържащ имената, длъжностите и местонахождението на 1300 служители на външното и военното разузнаване на дипломатическо прикритие в 79 български посолства в целия свят. Между тях има посланици, дипломати и технически сътрудници, като за всеки в списъка е указано в кои разузнавателни служби е офицер и каква
е легендата му. Разговорът между Доган и посланика е записан със специални разузнавателни средства, а срещата е филмирана със скрита камера. Шифрограмата, с която посланикът информира турското Външно министерство за получаването на списъка и на другите документи, е засечена, прихваната и разшифрована в Анкара от служители на военното ни разузнаване. Когато аферата „Оня списък“ се разчува, следва шумен политически скандал и по случая е заведено „строго секретно“ следствено дело. Макар да е образувано по членове от Наказателния кодекс за разгласяване на държавна тайна, наблюдаващият прокурор дава указания Сокола да бъде разследван и за шпионаж. Следствието установява, че „Оня списък“ е даден от Стоян Ганев, външен министър в правителството на Филип Димитров, а е съставен от бившия заместник-министър на външните работи и офицер от разузнаването Живко Попов. (Попов и Доган се познават от затвора, където дипломатът лежи за финансови злоупотреби, свързани с честването на 1300-годишнината на българската държава.) За съжаление, макар доказателствата за престъпленията на Сокола да са в цели тринайсет тома, те са потулени. Ръководителите на контраразузнаването, наблюдаващи разследването на случая, са уволнени, а делото не влиза в съда. (Няколко години след това наблюдаващият прокурор го прекратява.) И така аферата „Оня списък“ се превръща в първия голям разгром на българското разузнаване.

По време на разговора си с посланика, продължил точно два часа и десет минути, Доган споделя, че се чувства изморен и се замисля дали да не замине за чужбина, да създаде семейство и да започне бизнес. Посланикът го разубеждава, уверявайки го, че е много по-важен за майката родина Турция тук, в България. Затова и не бива да предприема толкова решителна стъпка. Тогава Сокола поставя въпрос за тежкото икономическо състояние на ДПС и настоява за първоначална помощ от 10 млн. лева. Той вече има финансовата подкрепа от „Мултигруп“, но от повече глава не боли.

В резултат на този разговор Турция започва да предоставя средства на ДПС, а Доган ги насочва към продажни политически и икономически играчи. (Контраразузнаването е засякло и документирало как Доган получава от Турция 110 000 долара и 300 000 лева.)

След като Владимир Путин влиза в Кремъл, отношенията между Русия и САЩ започват да охладняват. Едно от най-важните качества на Сокола обаче е, че много бързо и много точно усеща промяната в посоката на политическите течения. Когато задухват ледените ветрове на новата „студена война“ между Русия и САЩ, симпатиите му натежават към американците. А те съумяват да оценят факта, че с помощта на Делян Пеевски Сокола владее прокуратурата, а вероятно и голямата част от съдебната система, и затова може да бъде още по-полезен.

Отношенията на Доган с руснаците обаче започват силно да скърцат. Връзките между руските олигархични кръгове и външното разузнаване не са съвсем изяснени. Но нито бизнесмените, нито хората на ГРУ ще забравят опита на Доган да ги заблуди. По данни на френското разузнаване той е обещал ни повече, ни по-малко да помогне да бъде прокарано през България трасето за руския газ към Европа „Южен поток“. Руснаците са инвестирали в проекта 800 млн. долара, които са потънали в безкрайните строителни фирми на машата на Сокола – Пеевски. (Руснаците упорито настояват парите да им бъдат върнати. През последните години официални техни представители и дори президентът Владимир Путин недвусмислено намекнаха, че очакват да си получат обратно инвестицията. Според хора, запознати с бизнес обичаите в днешна Русия, ако това не стане, играта може много да загрубее. Те смятат, че необходимостта да се намерят бързо много пари е една от причините прокуратурата, контролирана от Пеевски, да започне войната срещу олигарсите.)

А за Сокола играта вече е ва банк. От руска страна тестът за него е ясен. Или руски газ ще потече към Югоизточна Европа през новия т.нар. Турски поток (а според Борисов „Балкански“) през България, или няма да потече. Ако не потече, Доган трябва да се сърди само на себе си. Независимо от този сериозен проблем, бизнесът и парите по това време вече са започнали да се услаждат твърде много на Доган. За него те стават дори по-важни от публичната власт. И ежедневната политическа работа очевидно започва да му тежи все повече и повече. За Сокола става ясно, че политиката му пречина бизнеса. И той решава да ръководи ДПС, а чрез движението и цялата държава, от разстояние, скрит в Сараите. Ако успее да я реализира, тази схема може да му освободи достатъчно време да върти „обръчите от фирми“, да „раздава порции“, да лобира за „групировките“ и за движението на техните капитали. Спо ред хора, които са работили с него и добре го познават, Сокола не е много храбър човек, но е страшно опитен и обигран интригант. Преценявайки внимателно всички „за“ и „против“, Доган отново, години след аферата „Оня списък“, се решава на рискован ход. Той може да му „изяде главата“, но при успех – да му даде основателен повод да смени официалния си статут на действащ политически лидер с ролята на „сив кардинал“. Тя ще му позволи от дистанция, зад кулисите, да дърпа конците на марионетките. (В началото такава марионетка е Лютви Местан, а после и Мустафа Карадайъ.) В изпълнение на авантюристичния си план Доган възлага на другата си „маша“, на ренегата от СДС Христо Бисеров, да подготви сценарий за фалшив опит за атентат срещу самия Сокол. Съвсем умишлено не се нтересува от детайлите както за подготовката, така и за самото покушение. Това ще му даде възможност, когато се наложи, по-естествено да симулира изненада.

По методите, на които са го обучавали в КГБ, Сокола разпределя задачите между различни хора, всеки от които трябва да изпълнява отделни детайли от спектакъла, като никой не знае как ще изглежда завършената пиеса. За себе си запазва привилегията единствено и само той да е наясно с крайната цел на операцията. После се разигра трагикомедията, която всички ние, не вярвайки на очите си, гледахме на телевизионните екрани.

Доган четеше спокойно доклада си пред конференция на ДПС, когато мнимият атентатор безпрепятствено стигна до него, размахвайки пистолета си. Хората от охраната явно са били инструктирани да мируват, затова изобщо не се помръднаха от местата си. Сокола реагира на насоченото срещу него смъртоносно оръжие без особена изненада и съвсем професионално – уроците на ДС и КГБ не са отишли нахалост. След това като гладни вълци върху атентатора се нахвърлиха разярените активисти на движението от първите редове на залата и едва не го разкъсаха. Любопитен детайл бе, че най-бърз и най-яростен между хората, които искаха да линчуват атентатора, беше бъдещият лидер на Движението за права и свободи Мустафа Карадайъ. После е била изиграна една съдебно-следствена бутафория.

Следователят по делото за атентата изобщо не бил разбрал какви са реално разигралите се събития, защото за пред него те са замаскирани с много убедителна легенизмежду дежурните служебни защитници и също няма никаква представа за наистина случилото се. Но когато вече изглежда, че всичко се развива спокойно и според предварителния план на Сокола и Бисеров, идва неприятна изненада. Следователят неочаквано попада надокумент за превод от 50 000 долара от японска банка в сметка на атентатора. Той започна да иска обяснения, да търси следа от кого и защо са изпратени парите. А атентаторът упорито мълчи. Една млада журналистка, която ме помоли да не цитирам името ѝ, по същото време прави филм за ДПС. Тя е препоръчана на Доган от Димитър Луджев. Момичето точно интервюира Сокола в кабинета му, когато по телефона му съобщават, че следователят е разбрал за доларите. След позвъняването и последвалия разговор Доган получава паник атака, става напълно неадекватен и веднага прекратява снимките. Личи му, че е страшно уплашен, към него вече води следа. После обаче се оказва, че изобщо не е трябвало да се плаши. Прокурорът Борислав Сарафов разделя случая на две. Едното дело остава за покушението, другото – за необяснимата сума. Така пред съдийката на процеса за атентата въпросителната с превода изобщо не съществува. Атентаторът през цялото време си лежи в Софийския затвор и чака делото, без дори да предполага, че всъщност е изпълнявал поръчка от самия Доган. За това свидетелстват правозащитниците Петър Бояджиев и отец Амбарев, които са го посетили в затвора с разрешение на съдийката. „Той си живееше там в пълно неведение“ – твърди Бояджиев.

Доган е нетърпелив и Сарафов бързо придвижва обвинението към съдебна фаза. Съдийката, лишена от възможност да се запознае със съществената информация за банковия превод, си свършва работата според документите и страницата с атентата окончателно се затваря. А делото за паричния превод отива в небитието.

По-нататък Христо Бисеров ще бъде наказан от Доган с безкрайни съдебни процеси именно заради грешката си с превода на доларите. Той е използвал японската банка, за да прикрие следите на подателя, без да си дава сметка за въпросителните, които ще предизвикат доларите, когато пристигнат при атентатора. Вече като „сив кардинал“, Доган може спокойно да придвижва бизнес проектите си заедно с депутата Делян Пеевски.

Ако се върнем към началото на тази глава, ще видим, че Иван Костов е бил прав: разгромът на КТБ и разграбването на активите на банката са дело на тандема Сокола–Дебелото момче. КТБ беше на Цветан Василев. За няколко години тя се разрасна неимоверно и стана четвъртата по големина българска банка. Цветан Василев дори беше избран за „Банкер на годината“, като получи приза от ръцете на всесилния си тогава адаш Цветан Цветанов. За неудържимия си възход банката трябва да благодари единствено на властта, която вкара там парите на държавните фирми. С тях под формата на необезпечени кредити пряко или косвено бяха издържани и структурите, и хората, които обслужваха статуквото. Най-много се облажиха собственикът на банката  и верният му съдружник Делян Пеевски. В един момент обаче двамата се скараха и Дебелото момче обяви война. Банкерът Атанас Буров твърди, че „муха и банка се убиват с вестник“. Медиите, които Пеевски контролираше с парите на банката, публично поставиха под съмнение ликвидността ѝ. Послушната прокуратура дейно се включи в атаката и извърши показна акция срещу трезора. Шумно и агресивно, пред камерите на
услужливите телевизии, барети с черни маски нахлуха в офисите на КТБ. Координираните действия на пресата и баретите предизвикаха масова паника, тълпи от хора трескаво си теглеха спестяванията. Паниката прерасна в истерия и за няма и седмица вложителите изтеглиха близо милиард лева. Българската народна банка отказа да спаси трезора със заем, както направи с другата закъсала, но близка до ДПС и Ахмед Доган – Първа инвестиционна банка (ПИБ) на Цеко Минев и Ивай-
ло Мутафчийски. Месец преди това БНБ беше обявила КТБ за стабилна и ликвидна, като след одит ѝ разреши да закупи кредитната институция „Виктория“. Лишена от помощта на държавата, банката рухна. Фалитът ѝ беше наречен „грабежът на века“. В нея потънаха близо 7 млрд. лева. Вече като банкер-беглец Цветан Василев съобщи от Белград, че са му били поставяни условия да прехвърли безвъзмездно активите на банката. Атаката започнала, когато той отказал. Банкерът показа есемес със заплаха за ликвидиране, за който твърдеше, че е от Пеевски. След фалита фирми, близки до ДПС, се изхитриха да лапнат, почти на безценица доста от материалните активи на КТБ – ценни книжа, заводи, имоти.

Междувременно Пеевски вече беше успял да прехвърли огромните си необезпечени задължения към КТБ, вероятно около 500 милиона, към ПИБ. Така името му изпадна от обвинителния акт на прокуратурата по делото за фалита на банката. А името на прокурора, под чието ръководство беше изготвено обвинението, е Иван Гешев. Случайно или не, малко по-късно той бе избран за главен прокурор на републиката.

Следващият голям бизнес проект на тандема Доган–Пеевски беше „Лафка“. Той предвиждаше изкупуване, сливане и вливане в един мастодонт на всички дистрибутори на печатни издания. Така щеше да бъде затворен кръгът от написването, отпечатването, разпространението и продажбата на всички книжни вестници и списания. Така щеше да се създаде печатен монопол и контролът над медиите ставаше пълен. Проектът стартира със заем от КТБ в размер на 34 млн. лева, които после с цесия бяха заменени от заем към ПИБ.
Пеевски сложи ръка върху най-апетитните за улична търговия терени, спирки и тротоари. Скоро там цъфнаха кокетните оранжеви павилиони на „Лафка“. В тях трябваше да се продават цигарите на „Булгартабак“, пресата, оборотни книги, акцизни стоки, пакетирани храни и талони за лотария. Проектът тръгна с летящ старт. Изкупени бяха десетки закъсали регионални фирми за разпространение, част от тях имаха клиентска мрежа, а другите – пунктове за продажба. Само за година броят на павилиончетата скочи от 66 на 550. През 2016 г. беше празнувана „будка номер хиляда“, плановете бяха да се задминат 2000 бройки. Но внезапно, след седем години на пазара и оборот за близо милиард лева, проектът „Лафка“, както и повечето бизнес проекти на Пеевски, се спомина скоропостижно. Продаваха се все по-малко цигари и вестници, все по-голям ставаше делът на лотарийните талони. (Затварянето на „Националната лотария“ на Черепа остави неразплатени близо 50 млн. лева.) Последва изкуствен фалит за изчистване на задълженията – или той си е съвсем истински? Предстои да видим.

Слуховете мълвят, че в навечерието на фалита на „Лафка“ Пеевски се е опитал да я „пробута“, заедно с Техноимпекс, на Васил Божков. Отказът на хазартния бос да ги купи бил една от причините Гешев да го подгони. Зад разгрома на хазартната империя на Черепа, точно както и зад разгрома на КТБ, надничала корпулентната сянка на Дебелото момче. Парите пък, които руснаците искали да им бъдат върнати след провала на Южен поток го изкушили да преследва старите олигарси.

Но откъде черпи силата си това момче? Според Петър Бояджиев Пеевски е изградил властовата си империя върху вербуването чрез компромати на хора в най-важните структури на държавата.

Бизнесменът разполагал с огромна видеотека със снимки на важни функционери, които получават пари в пликове. Така ги държал в пълно подчинение. А пък двамата с Ахмед Доган имали идея фикс да срутят цялата политическа система, изградена през времето на Прехода. Наричали я „нов Десети ноември“.

Боже, опази ни от още един Преход!

Калин Тодоров