Симеон Янев, слово на премиерата на книгата „1876. „Приписки към „Записки по българските въстания“. 7.5.2026
Преди всичко искам да благодаря на всички вас, които почетохте днешната премиера на книгата „Приписки към „Записки по българските въстания“. Заглавието не е мое. То принадлежи на академик Иван Радев, който в една своя статия в книга, бележеща моя юбилейна годишнина бе написал:
„В определен смисъл може да се каже, че Симеон Янев пренаписа „Записки по българските въстания“… Захари Стоянов бе летописецът тогава. Днес Симеон Янев е интерпретатор на „Записките…“ и индикатор на съвременната философско-психологическа гледна точка към личностите и събитията на Захари-Стояновия текст, най-пряко отвеждащ към „душата на събитието“, тоест нашето Априлско въстание, колкото по трагично в историята , толкова по-величаво в психографиите на неговите водачи, възкресени в есеистичните опуси на Янев“.
Аз едва ли щях да си позволя предизвикателството да я озаглавявам като приписка към великата книга на Захари Стоянов, ако академик Радев в същата статия не бе защитил дързостта си по следния начин: „Шанс за Симеон Янев бе, че пристъпи към една много специфична интерпретация на заложения в Захари Стояновата книга свят. Свидетели сме на съзнателно направен избор, плод не на конюнктура (преди и сега), а на непроменила се вътрешна убеденост.“
Съдено ми бе да се самоубедя във „вътрешната си убеденост“ в последвалите десетки години, когато темата Априлско въстание наистина се оказа съдбовна за мен, докато психографиите се множаха в нови издания за да стане настоящия том осмата книга на наченатите тогава, без да мога да включа всичко в настоящия том, ознаменувал вече 150 годишнината на въстанието.
Всички те впоследствие имат второ, а някои и трето издание, за да стигнем до първообраза на книгата, която днес ще отбележим, обновена с излязлата по-миналата година книга за Ботев със заглавие „Ботевиада“.
Ние не можахме с издателя Христо Ковачев да включим в пълнотата й „Ботевиада“ в настоящото издание, но и без направените съкращения мисля, че книгата, изпълнява предначертаната си цел. А тя е да оспорят и отхвърлят прагматичните оценки на Априлското въстание като исторически неуспешно. Само един човек след тогавашния му разгром е бил способен да го прозре като победа, каквато в действителност то е. Този човек е бил Ботев.
Същият Ботев, който си подава оставката пред БРЦК поради несъгласие с неговото ръководство.
Същият Ботев, който отказва да се съгласи с отправените му покани да се откаже от идеята да премине в България, за да не жертва напразно момчетата след фактическия разгром на въстанието.
Същият Ботев, който разработи гениален план за завземането на „Радецки“ с оповестяването на целите си чрез европейската преса.
Същият Ботев, който предвид факта, че в „Радецки“ пътуват петнайсетина турци с харемите си издава строга заповед на четниците „От турска глава косъм да не падне!“
Този Ботев, който, когато момчетата чупят сандъците за да извадят оръжието си пред погледите на уплашените пътници, един от които турчин, го приближава и му поднася ръчния си часовник, а той му казва: „Задръж си ефенди часовника. Ние не сме разбойници!“
Всичко това е описано от Захари Стоянов в неговата велика книга. Но там не е описано, че бурята в европейската преса след описването на разгроменото въстание, след писмата на Макгахан н особено след констатациите на комисията Скайлер, установила че: „Няма мюсюлмански жени и деца убити. Няма мюсюлмански жени изнасилени. Няма мюсюлмани, които да са били измъчвани. Няма ограбена мюсюлманска къща. Няма осквернена и разрушена джамия.“
Тук ще цитирам себе си от финала на „Балада за „Радецки“ вече като част от „Приписки към Записки по българските въстания:
„Всичко това нямаше да се случи, ако Ботев не бе устроил величавото завземане на „Радецки“, сензационно привлякло вниманието на европейската преса върху българското въстание. Погледнато така не е ли повече от ясно, че саможертвения жест на Ботев и двестатях обречени е спечелил симпатиите на Европа и съвсем осезателно дори на англосаксонското общество с неоценимата помощ на Макгахан, за да даде на Русия cazus belli за бъдещата война.“
Възползвам се от този цитат за да привлека вниманието ви върху смисъла на понятието психография, което е жанрово понятие, поделено между науката и литературата – тоест изкуството. Такива са текстовете върху които е изградена тая книга. Те предлагат историческия факт естетично преживян и осмислен, но с непроменена историческа истинност.
Психографията има традиция в българската култура. Най-силната й традиция е свързана с българската история. Психографски в определена степен са например част от текстовете на Иван Хаджийски. Но истински разцвет, тя получи в последния половин век, времето в което се поместват и всички мои текстове от този тип, като се започне с книгата „Корени“ излязла в годината, когато отбелязахме стогодишнината на Априлското въстание, тоест 1976.
И тук вече можем да си позволим да си зададем въпроса какво би се случило с България без великото прозрение на Ботев да обърне погледите на Европа към народа, дал на света азбуката на една велика цивилизация, която много скоро след Априлското въстание ще нарекат славянска. Наистина какво би станало без гения на Левски и Ботев и без Априлското въстание и неговите кървави реки в турската провинция България, без гения на Левски и на Ботев и без Априлското въстание и неговите кървави реки?
Трябва най-сетне искрено да си признаем, че ние много погрешно гледаме до днес на това въстание като на погром, недовиждайки, че в погрома е кодирана една велика победа, която е неговият истински образ в историята не само на България, но и на човечеството. И тъй като по природата си този образ е недосегаем за късогледи очи, длъжни сме да чуем гласа му документиран чрез някои от преките участници във въстанието. Един от тях е Васил Петлешков. Заловен и поставен между три силно горящи огъня, за да признае кои са неговите съмишленици, Вече обгорен смъртоносно, той произнася само две фрази: „Сам съм. Други няма!“
Друг един – водачът на Габровските въстаници Цанко Дюстабанов. Много богат, почитан от турците, приятел на паши, мюфтии и улеми, изповядващ идеята за извоюване на права за българите в рамките на турската държава, преустроена по образеца на Австро-Унгария, той събира хиляди подписи, които изпраща до Султаната с първо искане да бъдат допускани българите да служат в редовната турска армия, но не получава никакъв отговор.
Изправен пред турския съд след разгрома на въстанието на въпроса как е могъл да се подведе и да повярва, че въстанието може да успее, той отговаря:
„Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във ваши ръце… Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието вие ще нападнете невинните и мирни жители и ще направите зверства, които вече направихте премного, благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят. А тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме/…/ Затова стягайте си багажа към Анадола. /…/ Вашата свърши вече.“
А какво да кажем за великите семейни самопожертвания в перущинската черква „Свети Рангел,“ където дори командващият аскера паша, като вижда сред обсадените момчета налапали револверите си, сам той ги моли: „Сакън айол. Сакън айол !“
Можем да наброим десетки, ако не и стотица подобни сцени.
А ние говорим за погром при наличието на такъв духовен подем. Да, Априлското въстание е потопено в реки от кръв, но то оставя огромен морален капитал не само за България, но и за цялото човечество. Колко пъти и къде в историята по онова време човешкият дух се е издигал до такива висини?
Ние се самоокайваме, че сме били малък народ и дори че сме народ без история. Не казвам, че сме народ само от герои и че сме образец за съвършенство. Тук ще си позволя да се самоцитирам с част от едно мое есе с което започва книгата ми „Участта българин“. То започва така:
Участта да бъдеш българин е постоянно да не можеш да бъдеш българин.
Защото:
Най-лесно от всичко българинът свиква да се мрази. Със страстта с която го прави, това изглежда оправдано.
Българите се делят на улегнали и неулегнали, сиреч луди. Ако потрябва, улегналите могат и да не бъдат българи.
В България улегналите са с малко, но винаги мнозинство. Неулегналите са винаги уж малцинство освен в моменти като Априлското въстание, което не пречи да ги смятат за луди.
Да се прави на идиот, това е професията на улегналия българин. Диагнозата принадлежи на най-българина между българите : – „ аз веч нямам мило, драго/ а вий… вий сте идиоти.“
Идиотите в България живеят малко по-леко от българите. Това е причината за масовата професионализация
на състоянието
Някои улегнали така са усвоили „сложното българско умение – да се правиш прост“, че не можеш да откриеш под него истинската им природа.
Те се смятат за преуспелите.
Нека си признаем, че Априлското въстание отдавна е станало водоразделна граница между едните и другите, за да се самопознае българина в него.
„1876. Приписки към „Записки по българските въстания“ от Симеон Янев
Съдържание
Няколко встъпителни думи
-
Сам в света и сам пред Бога. За последните мигове от живота на Левски
-
Приписки към „Записки по българските въстания“
За робството и присъствието според свидетелствата и политкоректността. Първа част
Захари Стоянов сред българския живот в 1876 година
Гаврил Хълтев и Георги Бенковски
Волов или великото надмогване над себе си
Необикновеният характер на Цанко Дюстабанов и обикновената съдба на българския еволюционизъм
Петър Бонев или ентусиазмът на скептика
Даскалите
„Тоя човек ще бъда аз“
Рапсодия героика
Затулен в историята
Колкото обичан, толкова и мразен, но недостижим
III. Ботев или Балада за „Радецки“
Предсловие
Живот – самоубийствен Дали бил знаял Балада за „Радецки“
Ботев и Каравелов
Етюди за Ботев
Ботев – отвъд понятното
Ботев – надредното
Ботев. Характерът и приятелствата
Ботев. Поетическият завет
Човекът Ботев
Страхопочитайте го!
Ботев и Вазов
Ода за Венета
Банкерът на Ботев
Апотеоз с послеслов
-
За робското в робството и свободата в разлома
