Изправени сме пред третата книга на Христо Слави Рачев – „Сара и другите“, роман за съдбите на четирима българи, имали смелостта да напуснат България и потърсят щастие в Америка, Швейцария, Франция и Англия. Еротичните и интимни дневници изграждат роман изповед, наситен с приключенията на Крис, Ивон, Мария и Цветан. Социология, секс и морал, майсторски преплетени, и над тях блести Сара с травматичната си красота и загадъчна мисия.
„Сара и другите“ е роман, който забавлява, поднася съдби, факти и събития,
в търсене на избавление героите преследват утопичния мит да изградят своето New Village. Самият автор е живял няколко години в Америка, знае как трептят звездите на непознатия небосвод и как под тях се ражда психологията на оттеглянето.
Романът на Христо Слави Рачев е наситен с драматични събития и обрати,
лесно ще откриете литературния му вкус и ведър смях. Събитията са заплетени
в перипетиите на най-непредвидимото чудо – наречено живот. Дали всичко, което предприеме човекът, не се обръща срещу него. Книга, която буди размисъл накъде сме се запътили.
Румен Леонидов
Христо Слави Рачев
Интелектът е преди всичко ум, сетне щит, меч и бързи крака едновременно
Бяхме четирима приятели от випуск 1989 г. на Английската гимназия в София. Научихме английски тъй, че когато попаднах в Америка, не разбирах какво говорят. Пръснахме се по света, като празничен салют осветихме Америка, Франция, Англия и Швейцария. Беше нашето време. Изоставихме България и никой не планираше завръщане. Бяхме изплакали и поели първа глътка въздух през 1970 година. Акушерките са ни умили очите, и започнахме ококорени да гледаме света. Познавахме западната демокрация от книгите, филмите и легендите, но те не съвпадаха с реалността. Човекът е устроен така, че предпочита да вярва на мита пред фактите. Две момичета и две момчета. Събрахме сетни сили, разделихме се и поехме всеки по своя път. А бяхме влюбени.
Уговорката беше да си водим дневници. Наивно. Бях натоварен с мисията някой ден да ги обработя и публикувам, поставих едно условие. Биографията ни може да бъде разбрана най-добре през психологията на социалните драми и сексуалните ни перипетии. През този перископ на времето се наблюдават отлично чудесата, които съпътстват стремежите на всяка личност да постигне щастие и сигурност в един демократичен свят. Кратко и ясно. Бяхме си дали обет през 2016 г. да се срещнем в София в ресторант „Под липите”. Живи или мъртви. Защо точно на 46 години. Защото, ако всички сме живи, ще има още живот в нас. От цял един клас точно ние се харесвахме, по онзи тайнствен начин, както се влюбват младите, и това усещане остава завинаги. Не съзнавахме неизпълнимостта на такава идея. Какво може да се случи в един човешки живот. А в четири, повлияни от безброй обстоятелства и срещи с други хора? Животът ни поднесе удивителни изненади, по-интересни от всички филми, които лековерно сме изгледали. Част от него подредих в текста по-долу. Вероятно са останали стаени неща, скрити сълзи и срамни постъпки. Изживяхме живота си, устремени към невъзможното.
Кристиан, Цветан, Мария, Ивон ви поздравяват. Сара е от съзвездието Дева. Дотогава ще са изтекли 1 576 800 000 милиарда секунди.
От автора
Началото на романа „Сара и другите“
Откровенията, стилът и начинът на изразяване на Мими, Ивето и Цуни са написани под напора на емоцията и перипетиите, които ни завъртяха. Имахме смелостта да опитаме щастието си извън окупираната ни страна. Беше лудост. А оставането ни тук – мъчително и продължително самоубийство. Включихме се в тълпите, които изпълват булевардите на САЩ, Франция, Швейцария и Англия; да спазваме правилниците за движение и обноските с надежди за по-добър живот. Просто се хвърлихме във водата, без да знаем колко е дълбока, и заплувахме. Знаехме малко за неограничените възможности за провал, които предлага демокрацията. Когато по-неспособните в състезанието изостават, те неизбежно отстъпват място на другите. Намирам това за вселенски справедливо. Илюзията, че могат да съществуват общества, в които всички са равни и благоденстват, съсипа огромни територии от земното кълбо. Опитите продължават.
КРИС
Как ще бъдеш забелязан, щом си като другите
Америка, Тексас.
И тук ме наричаха Крис. За протокола, казвам се Кристиан Иванов Болярски. Ако бяхте попитали кварталния, аз съм доста пропаднал тип. Ученето на английски език през годините на окупирана България е вече подозрително. Една голяма част от младите хора през 1989 г. избягаха през мрачното канадско летище Гандер.
В Америка прекарах 25 години като свободен човек, от тях две години в затвор. В комунизираната ми страна имах двайсетгодишна практика и известна имунизация как се оцелява в херметически затворена държава. При опит за бягство нещастникът се преследваше с кучета и стрелба в гръб. Същото се практикува и от затворническата охрана във всеки затвор по света. Допускам, че това ми помогна да издържа в затвора „Алън Полунски”, на седем километра югозападно от Ливингстън. Каква гледка, кристалносиньо небе леко розовее към най-недостижимия хоризонт. Капацитетът на затвора беше максимум 3000 души. Шестстотин души се грижеха да няма проблеми от всякакъв характер, но те също имаха проблеми. Преди следвах в Тексаския университет в Остин. Получих стипендия, но трябваше да работя поради високите наеми и малката стипендия. Радвахме се на безплатен транспорт от градчето до университета. Накрая шапките ни хвръкнаха към синьото небе и диплома от Университета Остин, щат Тексас, колеж за политически науки, се оказа в джоба ми. В Америка е неизбежна смяната на различни професии и адреси. Цялото общество бълбука и се намества, прегрупира и състезава. Неизбежно се озовах между обсебените с една мисъл – непременно трябва да успея. Успехът и каквото си помислите тук се измерва с пари. Пробвах няколко професии. Летящ старт, кризи по трасето, финалът беше неизвестен. Със сигурност не мога да бъда обявен за човек, който прави живота си лесен. Но не бях негодуваща личност; сърдитият човек най-често е умствено недоразвит. Написах две странни книги и нито един дневник. Но имам памет и американско гражданство.
По едно време работих в склад. Напуснах, защото стана опасно. Около мен в доста широк периметър се продаваше дрога. Сетне редактирах „Поглед към Европа” – списание, което фалира, щом постъпих като редактор. Тогава издадох първата си книга. После втората, която имаше почти нулев успех. Опитах се да докажа очевидното, че миграционните потоци, подобно на въздушните течения, се движат поради разликата в нагряването на сушата и водата, разбирай от нисък стандарт към по-висок с всички съпътстващи явления: италианците гледат към Франция, французите към Англия, а англичаните към Америка. За този Гълфстрийм на стандартите и културните вихри вероятно е писано стотици пъти. Но все пак успях да анимирам героите си по един интригуващ начин. Сетне се озовах в Бостън. Работих спорадично на тенискортовете в един от спортните комплекси. Опитах професията камерман, беше ми интересно, но не понасях еготичните импулси на режисьорите, тяхната глупост в отстояването на съмнителни правила и стилове. Просто бях по-интелигентен от средата. Опитах още една работа, в екопарк, и това ми донесе много приятни три години. Преспах десетки пъти с жената на шефа, по нейно категорично настояване. Изхвърлиха ме, пак по нейно разпореждане, защото ме завари с дъщеря си, която тъкмо беше станала пълнолетна в мига, когато губеше драматично девствеността си. Имаше буря и светкавиците плющяха през три-четири секунди. Една просъска като мокър пясък, изсипан на асфалта. Тъкмо когато прониквах в младото ѝ тяло, тресна втори гръм, сякаш празни бурета се търкулнаха по нанадолнището, и не разбрахме кога точно е влязла майка ѝ. Госпожицата спокойно може да твърди, че е обезчестена от светкавица. Бурята започна да затихва, дъждът се усили и тогава падна последният гръм, буквално се стовари на главата ми. Видях ярки оранжеви светлини и за миг проумях като Исак Нютон, че всъщност светлината се разлага на основните си цветове син, червен, жълт. Наложиха ме с една декоративна бухалка, изцяло изградена от елемента алуминий. После ми шиха сцепената глава. Иначе Бостън е приятен и оживен град. Прелива от млади хора, студенти, не липсват и угрижени лица. Развит бизнес, хармонизирана архитектура, без агресивните струпвания в Ню Йорк. Спазвах правилата за живеене, защото виждах какво става с неприспособимите, криминално проявените и склонните да хитруват. Това е най-добрата превенция за хората с налична обратна връзка, но без особен ефект върху социопатичните личности.
Мисля, че разбрах почти всичко за Америка от университетските години. Богаташките копелета, този археологически пласт от обществото, ми разкри какво всъщност представляват човешките същества. Лишени от притесненията на недоимъка с усещането за пълна свобода демонстрираха какво представлява човешкият вид, оставен да живее без правила и правов ред, валиден за всички. Петима изнасилиха пред очите ми една венецуелка, после я намазаха с торта и поляха с уиски, джин и тути-фрути. Няма да скрия, че бях отвратен, но със силна ерекция. Един крещеше да я запалим и хвърлим в басейна. Не се намери запалка. Иначе дрогираните идиотчета щяха да го направят. Размина им се. Татковците даваха пари, които университетската управа не можеше да пренебрегне. Принудиха девойката да твърди, че ѝ се е видяло забавно. Пропуснаха да отбележат, че нещастното момиче е било девствено. Great fun. После я изключиха, животът си продължи, копелетата растяха, за да дойде ден, когато ще седнат в сенаторския стол или надянат съдийската тога с ангелски лица. Видях и изключително даровити хора, които не се отличаваха с нищо особено. Талантите нямат цвят и характерни белези. Често ни се поднасят в хилаво тяло или ранно затлъстяване, имат широки крачоли, обуват обувките си без чорапи, рядко крещят и парадират. В американските университети умеят да откриват тези редки златни жили. Въпреки това демокрацията е несъвършена. Измислена е от напредничави за времето си личности, със задни мисли как да се усмири агресивният човешки вид. Илюзия е, че приматите могат да сътворят небесни общества. Засега единствено човешки, по свой образ и подобие.
Мария
Еротичните и културните силуети около мен са убийствено скучни
С грозен и нечетлив почерк в кръщелното ми свидетелство е записано Мария Петрова Кралева, но не си харесвам фамилията. Аз съм нимфоманка. Казвам ви, да го знаете. И да се пазите. Разбрах го, щом стъпих за втори път на френска земя. Подозирах го още от ученическите години, но бях млада, почти дете. Този хормонален излишък започна да ме тормози до степен да се разголвам пред погледа на по-големите момчета. Не знаех какво точно искам, но ми идваше отвътре и не можех да се съпротивлявам.
Крис ни инструктира – пишете за важните неща и непременно само това, което се боите да споделите с непознати. Но най-вече как се справяте със секса. Така всичко щяло да стане от ясно по-ясно. Мисля, че е прав. Човешките същества са изобретили как да живеят с маски пред лицата си.
Мислех, че съм първото момиче на света, което започна да разлиства онази малка цепка между краката си, да я докосва и от това да получава сладостен прилив в цялото тяло. Бях извънредно изобретателна. С изненада наблюдавах как буквално за няколко месеца се покри с кафява козина. По-късно се оказа, че имам още по-интересни идеи. Веднъж, откъде ми дойде наум, грабнах един морков, оформих го подходящо и го прекарах нагоре-надолу, това ми донесе наслада, която няма да се откажа да преследвам, докато съм жива. Най ме биваше да се докосвам с пръсти. Но не ми стигна смелостта да отнема девствеността си сама. Накрая яхнах един от по-горните класове, защото нашите парижки момчета бяха голобради, ритаха топка, зубреха и бяха по-зелени от краставицата, с която дразнех клитора си. Но и гимназистчето изпорти работата, свърши, преди да е започнал. През това време фантазирах сюжети, които не са за споделяне. Семейството ни се премести в България и бързо напреднах с английския език, четях и дрънках свободно, почти без акцент на френски. Нещо повече, знаех доста за попмузиката и всичко ново, което прииждаше от западната култура. Новите ми приятели ме разпитваха за всичко, което не знаеха, сякаш бяха изпаднали от някакъв затвор и са пропуснали модерното време. Съучениците ми от Английската гимназия се смятаха далеч по-отворени от учениците в другите гимназии, но всъщност не бяха. Харесах си един от нашия клас – Цветан (наричаха го Цуни). Беше високо момче, пъпчиво, с дълги непохватни ръце. Станахме приятели. Чудех се как да го съблазня, докато той ми говореше за интеграли, аз събирах и раздалечавах краката си и честна дума, няколко пъти получих сладостни тръпки. Баща ми работеше известно време в Париж. Мотаеше се в българското посолство. Беше гадно, никак не го харесвах въпреки отличната локация в Париж. Известно е, че е било щабквартира на Гестапо през окупацията на Франция от Германия. Там са измъчвали неудобните активисти от Френската съпротива. Слава богу, от дете говорех на български с родителите ми. А попмузиката естествено насочи вниманието ми към английския език. Човекът харесва непознатото, английската попмузика шестваше по света и докато се усетим, френският език беше избутан в ъгъла. Остана в международните организации и документите. Не понасях френските шансони, Едит Пиаф, Мирей Матийо. Джони Холидей, който си остана една досадна реплика на Елвис Пресли. Виж, Шарл Азнавур става, по лични причини. Загубих девствеността си твърде млада под звуците на неговите лирични песни. И досега, щом го чуя, си мисля за романтичен секс.
Наричаха ме Мимето, но никой не събра сили и смелост да си легне с мен. Имах роман с един чичин, беше на около четиридесет години. Водеше ме по хотели. Всеки път на различно място. Веднъж в Ботевград, в един смрадлив хотел пихме малко ракия и ме заболяха очите. Менте. Призля ми, но след като повърнах, сексът беше страхотен; леко анестезирана, се отдадох на най-разтърсващия секс. Плаках и изпаднах в истерия. Харесвах зрелите мъже, знаеха къде и как да ме докосват. Солидни мъже, а лазеха между краката ми, това ме изпълваше с непозната радост. Забавляваха ме дълго, за мен това беше особено важно. Аз съм сексмаратонка, бягам на дълги разстояния и постигах каскадни оргазми, но при продължителна игра. С младите пръчлета това беше невъзможно. Мистър Димов, както го наричах, познаваше баща ми и вероятно изпитваше някакво чувство за вина, затова ме напътстваше. За мен беше авторитет. Обезателно да се върна във Франция, да следвам, пък сетне, където поискам. Послушах го. Привилегиите на баща ми позволиха да се промъкна през забраните и ето ме отново в Париж. Сега Париж е съвсем друг и няма нищо общо с детските ми представи. Открих фантастични места, компании и интериори. Завъртях се в други орбити, открих нови прелести. Сбогувах се с милите ми приятелчета от България, Цуни, Крис и Ивон. Тялото ми може да емигрира, но душата не. Бях ги обикнала и страдах за тях. Те бяха моята изоставена родина. Ходехме по хижи и се разбирахме отлично. Можехме да станем едно семейство. Исках да спя с всеки поотделно, но изпитвах някакъв срам. Всичко е зад гърба ми. Au revoir Sofia, bonne journée Paris.
Цуни
Няма да задавам въпроси, които вече са зададени.
Нито ще решавам задачи, чиито отговори знаят децата
Цветан Стефанов Кадиев, произнасяше на висок глас учителката и аз с провлачена походка се насочвах към черната дъска. Наричаха ме Цуни. Често и „цуни ме по гъза“. Прякорите в класа ги измисляше Крис. Това копеле имаше гаден език и дарба да мисли трезво и артистично едновременно. Направо ставаше за проповедник. Притежаваше усет за езика, лепеше прякори и най-сполучливите забележки по адрес на преподавателите са от него. В гимназията винаги стоях на задните чинове и се радвах на най-разнообразни варианти на името си. „Да изуем чорапките и дръпнем пликчетата на Мимето“ – ми подвикваше с младежки плам Крис. Бях досадно висок и това ме притесняваше. Не знаех къде да си държа ръцете. Чувствах се непохватен като кучешката порода дог и бях наистина такъв. Подпъхвах краката си под чина и така започвах да се придвижвам с него. Хвърлях тебешир към дъската с такава сила, че там избухваше като куршум и се разпрашаваше на бял прах. Увличах се по рисуване, фотография и просто си знаех, ще се наложи да бъда инженер или може би архитект. Но с времето, захласнат по новите технологии, компютри и няколко непредвидени причини, станах програмист. Отлично се справях с математиката, без да мога и дума да обеля как се ориентирам в абстрактните цифрови и буквени обозначения. Как плувах между това блато от символи, числа и уравнения, които се виеха като гъсеници в съзнанието ми. Няма съученичка, която да не съм посетил, за да решаваме задачи. Заеквах, защото нямах подходящи думи. Имаше ли въобще някаква приложимост и човешки смисъл в тази антидействителност на формулите, ме питаха често, без да обръщат внимание на отговора. Нямаше как да ме разберат отличниците, особено по разказвателните предмети. Говореха страшно бързо и признавам, бяха много добри. Особено Мария. С няколко изречения Мимето можеше да те навре в кучи гъз. Да направи чудесен анализ на пиесата на Джон Озбърн Look Back in Anger (Обърни се с гняв назад). Тя имаше странна симпатия към този любовен триъгълник и „сърдитите“ млади хора на Англия. Изказа доста смело предположение, че двете приятелки е трябвало да загърбят досадника. Първите пристъпи на настървение, с което Мимето преследваше мъже, забелязах още в последния клас, за да се разгори на воля във Франция.
Страната, която ме привличаше, беше Англия. Пристигнах на Острова и сякаш скъсах всички връзки с континента. Разменяхме си поща, кратка и делова. „Какво прави Мимето във Франция“ – питам Крис в Америка, той обявява лаконично: „Ебе се. Самоотвержено и с вкус. Представя България разкрачена, с очевидни предпочитания към висока копулачна фреквенция“. И това не беше лоша метафора на истинското стопанско положение на страната. Разкраченост до мъжки шпагат, в невъзможност да се изправи и стъпи на краката си. Следваше неизменният рефрен: „И да не забравиш, 2016-а в България. „Под липите”. С дневник за по-важните премеждия“.
– Няма да забравя – отговарям, – но тайно се съмнявам, че такъв ден някога може да настъпи.
Успях да постъпя в един от най-старите супермаркети – TESCO, основан през 1919 г. Управлението на такава верига въобще не е проста работа, една калпава стратегия можеше да компрометира инвестициите, да я изхвърли безмилостно от пазара с огромни загуби. Когато потреблението скача неудържимо, или обратно, вече е отчайващо късно за реакция. Елементите са инерционни, непредвидими. Камбаната на фалитите дрънчи оглушително. Програмистите неизбежно станахме високоплатени. Едно непредпазливо изказване на политик или болест по свинете, и пазарът се свиваше панически. Изненадите бяха толкова много и разнообразни, че ударът идваше от най-неочаквана посока и величина. Доставки, складова база и пласмент. Буквално за минути, и тогава ставаше интересно, започваха да звънят телефоните във всички стаи. „Момчета, какво правим, губим пазара с вината, има свръхпроизводство.“ Да, аз наистина печелех добри пари като един от програмистите в тази верига. Но не се радвах на спокойствие. Натискът на „зелените“ растеше с всеки изминал ден и понякога бях напълно съгласен с тях. Особено за опаковките. Предвиждах истинска революция, ако решат да намалят пластмасите. Нашите алгоритми работеха, но какво ще последва, ако извадим пластмасите от употреба. Невъобразим хаос. Това ме плашеше, защото нямах идея как могат да се променят програмите. Очевидно трябваше да създадем експериментален модел. Имаше куп други проблеми и коефициенти, които променяха уравнението за гарантирана печалба.
Ако ви изтърсят клишето, че Англия е островна страна и на англичаните не им дреме за останалия свят, умножете го по десет на девета степен и ще получите едно число, което клони към лимес безкрайност. Това вече е Англия. „Земя на надежда и слава“. Страна, която граничи преобладаващо с вода. Поради това няма оградни стени и ровове пред градовете. Това неизбежно формира свободен дух и едно спокойствие в английската душа, до учтиво безпардонно превъзходство над пришълците. За онези, които не внимават, няма особена разлика между „британец“ и „англичанин“, така може и да си изкараш гневен скандал с някой шотландец, който счита, че келтският му произход е факт, с който светът трябва да се съобразява. Последният половин век заля Острова с най-разнообразни търсачи на по-добър живот и това промени картината до степен да се заговори за отделяне от континента.
Тук разбрах, че раят е непостижим на земята. Стремежът ми към лично щастие заседна в пясъците.
Веригите от офиси и магазини, и складови бази се разпростряха из Острова и част от Европа. Sainsbury’s, Asda, Morrisons бяха нашата конкуренция. Очертани на картата в офиса, ми приличаха на гигантски змии. Заради програмите, които съставяхме, трябваше да се запозная с другите търговски вериги, които имаха своя специфика и профил, сваляхме цените за сметка на оборота, други претендираха за високо качество на стоките, трети поддържаха луксозни интериори за посетителите. Задаваше се нова вълна от задачи и неизвестни. On line търговия. Тук вече бяхме изостанали. Имахме нужда да узнаем как го правеха по-добрите и по-бързи от нас, и въобще трябва ли да се захващаме с това. Знаех, че на отдела ще възложат тази задача.
Покрай това имах тайна връзка с момиче, току-що станало пълнолетно. Срещнахме се, както винаги това става случайно. Астрид (което на норвежки език означава божествена красота). Каква ли е вероятността да съм изпуснал някаква друга среща, от която животът ми би се скапал напълно. Беше щастливо премеждие, сблъсък с напъпилата младост, ситно къдраво окосмяване и темперамент, който постави на изпитание потентността ми. С Астрид изкарахме три месеца, беше дъщеря на емигрант от Нигерия и норвежка състезателка по биатлон. Гените на Астрид и чернокожия ѝ баща се бяха оплели определено сполучливо. С Астрид се запознахме в един от нашите магазини. Гърдите ѝ винаги водеха, те се поклащаха, докато тя стоеше подчертано изправена, за да устои на тежестта им. Сетне се премести в отсрещното кафене да стои сама на една маса и там я попитах харесва ли нашата верига магазини, има ли някакви впечатления и препоръки. Беше общителна и сякаш беше очаквала точно тези въпроси. Разбъбри се и веднага прие да се срещнем на следващия ден. Мога само да прибавя, че Астрид не блестеше с красота, както внушава името ѝ, но в леглото имаше здравото тяло на тигър и кръвожадността на пума. Притежаваше ненаситно желание за секс без край и начало, разбрах какво чувстват застаряващите мъже, дръзнали да имат млада любовница. На всичко отгоре беше наследила детероден орган с цвят на патладжан и подобен размер. Изпускаше толкова влага, почти е сигурно, че наоколо летяха пръски, и аз, стъписан, не знаех как да се оправям с това. Нигерийските мъже са известни с небивалите размери на мъжествеността си. Веднъж дори си пъхнах цялата длан и разбрах безперспективността на нашата връзка. Отчаяна работа. Свободно движение на хора, капитали – добре, но все пак всичко трябва да е с мярка. Астрид понесе с лекота раздялата. Мразя да наранявам хората. Беше млада, имаше пред себе си право на нови премеждия и разочарования. Напълно естествен подбор и финал на нашата връзка. Ще ми остане спомен от горещото ѝ тяло, колко дълго чаршафите оставаха топли и мокри. Тази незначителна история не си струва да бъде споменавана, ако един ден в офиса ни не се изтърси майката на Астрид. Красива блондинка, която деликатно ми обясни, че има проблем с дъщеря си и ме моли за съвет. Разбрала е за нашата връзка и не разбира защо Астрид е станала проститутка. При това без никакви финансови проблеми. Обясни, че разнообразните срещи с мъже доставяли удоволствие на Астрид. Никакви разговори с нея не могат да променят нещата. Мама Ема имаше тяло на бегач, стройни крака, които с лекота придвижваха слабото ѝ тяло с две стегнати гърди. Привличането между нас стана още щом приседна на стола, вече я харесвах и това усещане не ме напусна повече от година. Това е първото ми сериозно влюбване в жена. Обичах тази жена без много думи. Никога не сме имали и най-малък конфликт. Прекрасна личност с вътрешна дисциплина и някаква необяснима смиреност, която ми действаше възбуждащо. Точно така се отдаваше, прави каквото поискаш, аз съм с теб. Обичаше секса и ясните отношения. Почина от рак на панкреаса. При всяка възможност бях до нея. Няма да забравя блестящите ѝ очи, изпълнени с благодарност. Загубих сродна душа. Астрид продължи да проституира.
Ивон
Аз се наслаждавам, докато ме тормозят
Следобед в Английската гимназия в София е тихо, едвам се чува скърцането на трамвая, който завива към младежкия дом. Не харесвах, когато мадам Томсън, която ни преподаваше английска литература, поглеждаше през очилата и произнасяше с нетърпящ възражение глас: „Ивон – и изговаряше разчленено фамилията ми Ста-ни-ми-ро-ва, моля, разтълкувайте фразата на Джордж Елиът: Falsehood is easy. Truth is so difficult“. Лъжата е лесна, истината – толкова трудна. Джордж Елиът е литературен псевдоним на английската писателка и журналистка Мери Ан Евънс (1819 – 1880). Бедата е, че бях пропуснала тази подробност, че зад името се крие жена, и няма да забравя как се притесних. Говорих убедително, защото тази мисъл не представлява особена трудност за едно кратко тълкуване. Бях някак си отнесена.
Приятелите ме наричаха Ива. Срамувах се, че са ми пораснали гърди. Срамувах се и от други неща, за които не е било нужно, но аз се срамувах. Бях едно бледо, срамежливо момиче. Дори не желаех другите да ме харесват, просто исках да ме оставят на мира. Да не забиват поглед в мен. Да ме сочат с пръст. Да ми произнасят името и ако може, да не ме изпитват. Доста бях забила, когато започнах да харесвам едно момче от съседния вход на улица „Оборище“ 91. Беше толкова весел и щастлив. Това сложи началото на симпатиите ми към мъжете. Не понасям мрачни типове с катастрофични идеи. Имах остър недостиг на щастливи мигове. И вкъщи беше мрачно и пълно с тревога и досадни забележки. Сега мога да разбера колко е важно да израснеш в слънчев хол, с щастливо кученце, с добра и усмихната майка, която те целува, нея я прегръщат и обичта се превръща в норма. Човек приема това, значи животът трябва да бъде такъв. За мен не достигна от тази златиста светлина. Останах с лесно раним характер. Имах нужда от чадър, буфер, някой да ме защитава. Мимето беше моето слънце. Това момиче излъчваше енергията, която ми липсваше. Тя беше моето зарядно устройство. Станахме близки и не можех да си представя света без нея. Тя имаше отговорите на въпросите, които ме измъчваха. Знаеше за всеки важното. Веднъж ми каза на ухото: „Цуни има най-голямата пишка в класа“. Това беше последното, което исках да чуя. „Не ти ли се иска да хванеш някого за пишката и да дърпаш, да дърпаш… и как изскача главичката като кукличка. Има магия в тази работа“ – заливаше се от смях, зъбите ѝ, бели и подредени, обещаваха дълъг живот и наслада от храната и живот под слънцето. Разбрах, че хората са различни. Както ме гъделичкаше с шепота и дъха си, ме целуна по врата. Гладувала съм с години някой да ми засвидетелства малко обич. Нещо се разля по цялото ми тяло и нямаше нищо общо със секса. Заля ме с порция обич, от която имах неистова нужда. Отдалечих се потресена. Какво ли ме чака с тази тревога в душата.
Стефчо играеше футбол в двора на училището с такова увлечение, сякаш на този свят няма нищо друго за правене. Русият му перчем подскачаше при всеки удар, след което отмяташе коса. Това завъртане на косата му стана тик. Много го харесвах и му се обаждах по телефона всяка вечер от един уличен автомат. Щом чуех разсеяния му глас, денят ми се изпълваше със смисъл, ставаше ми хубаво на тялото и душата. Тази връзка наричахме „ходене“. Аз ходех със Стефан. Вкъщи се насаждаше поголовен страх към момчетата. Мама знаеше, че вече три години имам цикъл, и изпитваше ужас, че някой може да ме насили и да си проваля живота. Да забременея. Този дебнещ провал непременно ми предстоеше. Когато Стефчо с неговия момчешки непукизъм ми бръкна под полата и над мен се надвеси маминият провал, аз не знаех какво да направя. Започна да ме целува, не изпитах нищо, освен да мисля за провала. Накрая се провалих. За няколко минути загубих девствеността си и това ме ужаси. Стефан беше много доволен и някак си уверен каза, че ще ми мине, отметна перчема с характерния си тик и ми каза чао. Продължих да го харесвам, а той се отнасяше с разбиране към моите страхове. Скоро всичко отмина, никой не разбра, а ние продължихме да си търсим място за нашите срещи. Веднъж го видях да носи чантата на едно красиво момиче от последния клас, тя имаше участие в някакъв филм и разбрах, че в този живот аз ще трябва да намаля очакванията си. Това буквално ме съсипа. Единствената опора, която ме крепеше, човек, на когото мога да се обадя по телефона, вече ми е обърнал гръб. Моята плахост, изписана на лицето ми, вече не му беше интересна. Няма смисъл да живея. За кого. За какво. За първи път ми мина мисълта да се махна от този свят. Прочетох защо хората слагат край на живота си. Наричаха го суицидни намерения. Книгите сякаш бяха описали моя случай. Веднъж човек започне ли да мисли за това, рано или късно прави първия си опит. Последната ми надежда остана Мимето. Но нямах сили да споделям нещастната си любов. Излизахме заедно и нейната жизненост се преливаше в мен. Един ден се опитвахме да решаваме едни досадни задачи и Мимето избута учебника и ми показа гърдите си. Виждаш ли тези зърна как се надигат, като ги помеся малко и подръпна, мога да изпитам почти оргазъм. Опитвала ли си. Моята приятелка летеше напред с пълна скорост. Аз буксувах на място.
– Иве, я се стегни. Чакат ни славни години. Всичко е пред нас.
Опитвала ли си да се погалиш там отдолу. Страхотно е. Опитай, когато си в кревата. Ще те открехна, може и да използваш корнишонче, като заместител на… – избухна в жизнерадостен смях. Същите идеално подредени зъби, зад които се премяташе лъскав език. Боже, обичах това момиче, чрез контакта си с него разбирах колко съм зле. Никога няма да постигна тази жизненост. Беше ми нужна, исках да живеем заедно в една стая. Покрай нея ще оцелея.
+++
На майка ми сестрата, всъщност леля Данче, живееше в Швейцария. Мама отдавна планираше да напусна България. Тя продължаваше да контролира „провала“, смахната чевръста състезателка по кърлинг, която самоотвержено чистеше проблемите пред мен. „Тук няма нормални мъже за брак и семейство“, твърдеше мама и нямаше кой да ѝ възрази. Аз нямах мнение. Веднъж след дълъг разговор с Мимето по телефона ѝ се опълчих. „Мамо, ти ми съсипваш живота. Всички вече летят в небето, а аз си стоя в тъмната стая. Ти ми отряза крилете, ти.“ Чух как мама приседна на стола и започна да хлипа.
Идеята за идеалната страна Швейцария ме обзе изцяло. Чувах по телевизиите как сме щели да станем Швейцария на Балканите. За първи път бях солидарна с мама. Тук беше сто процента права. Ще ѝ бъда благодарна завинаги. Може би аз нямам вина, виновни са другите. Не знам как ще преживея без Мимето.
Не мина и една година, заминах на екскурзия при леля Данче. Имаше брак с един стокилограмов швейцарец, който внасяше билки от Югославия. Точно тогава се разгоря войната и малката дрогерия закъса. Продаваше планински чай, мента, салати от глухарчета и няколко дузини непознати за мен билки. Ето ме зад щанда, стоя и чакам клиент в град Сион. Тук се говореха всякакви езици, без английски, и това ме мъчеше няколко месеца. После овладях по стотина думи от френски, италиански и немски и се разбирахме добре. Румениге отстъпи мястото и хукна да урежда стока. Не пропускаше да ме пошляпва по задните части, но беше безобиден и сърдечен човек. Изведнъж осъзнах, че съм най-красивата млада жена в околността. Изпитах смущение и леко неудобство. Най-различни хора ме канеха по различни поводи, аз отказвах. Добрината на тези хора беше смайваща. Подозирах какво ли не. Всичко около вярата в Бог ме изпълваше с особена енергия. В свободното време звънчето над вратата не удряше повече от три-четири пъти на ден, четях Библията и вдишвах аромата на билките. Не споделях с никого, но аз съм обсебена от Христос, исках да мисля, че това ми стигаше. Вярвах с цялата си душа и страдах с него. Ето какво ми е липсвало в България. Шепнех и споделях всичко. С моя бог. Швейцария е страна на вярващи хора. Вече имах какво да кажа. Неизказаното се беше натрупало в мен. Имах нужда от квалифициран събеседник. Чувах гласа на Бога, особено в мига преди заспиване. Доскоро бях обсебена от Мимето с нейните идеално подредени зъби на хищник, енергия, с която можеше да настигне и повали всеки непредпазливо разхождащ се мъж. Тя започна да се размива като модел за подражание. Подобно на Йов проклинах деня на своето раждане. Дълго време в главата ми се въртеше мисълта, че е станала голяма пакост да се поява на този свят. Защо ми е причинено това. Как да се спася от заслепяващата дневна светлина. Как да намеря човек, с когото да споделя, да изповядам грешните си помисли. Езиковата бариера и самотата ми подсказаха, просто се обърнах към себе си. Един слънчев следобед камбанката дрънна и на вратата се появи един свещеник. Самият пастор на Евангелската църква. Поговорихме на английски език. Хубав, силен глас, красиви ръце, получих любезна покана да мина на една от службите. Не минах, но това ме заинтригува. Никога не е късно да повярваш, да отвориш очи и откриеш в каква заблуда живееш. Бях упоена от райската миризма на билките, която проникваше в кожата ми, косите и ума. Мислите да сложа край на живота ме изоставиха.
Днес реших да мина в Евангелската църква. На прага се стъписах. Силната музика и пеене ме блъснаха в лицето. На входната врата имаше табела – „Пастор Питър Щайнер“. В момента ръководеше спектакъла. Приседнах и останах изненадана от простотата на салона. Обикновена зала, столове, сцена, на задната стена един триметров кръст. Веднага ми допадна тази опростена сценография. Пастор Питър даде знак, роялът спря и чух един пасаж, върху който съм размишлявала дълго. В ума си вече го наричах Пиер. Приех го без резерви, като пратеник на Бога. Исках да се приближа до него, да ме погали с ръка по главата. Доста от присъстващите започнаха да се обръщат към мен. Бях новото лице. Някои ме познаха. Ивон, Ивон, вземи, ето, дадоха ми Библия с притурка от текстове на песните. Навлизах в местната духовна общност. Слава на бога. Просълзих се от тази спонтанна проява на любов. Ставам все по-уверена. Аз съм под закрилата на Божията сила.
Следва
