Два откъса от книгата на Румяна Таслакова „Цял живот събарям стени“
Разговори на квадратната маса
Слънцето се мъчи да пробие гъстите облаци над София. Сиво е. Сивее небето, сивеят лицата на хората, подранили тази cутрин. Чакат на спирките на трамвая. Чака ги сивото им ежедневие. Ходя предпазливо, избягвам дупките по тротоара, водещ към улица „Чавдар войвода“. Натискам звънеца. Бавно изкачвам сивите стълби. В кухнята е топло. На масата куп вестници. Ивайло Трифонов ги е изчел и подава на Желю Желев вече очертаните с молив статии.
Виж тези редове, комунистите едва ли ще отстъпят?
Желев се навежда над вестника и с пръст проследява редовете. По лицето му плъзва горчива усмивка:
За стремеж да се изгради гражданско общество и демократична правова държава говори Луканов. Ще видим какво ще решат на конкреса на БКП. Може ли наистина компартията да се десталинизира, както твърди той?
Трифонов подава следващия вестник с оградена с черен молив колонка. Може ли да се вярва на думите на ръководните комунисти, пита той. И припомня:
На кръглата маса Лилов се обяви за безкомпромисно осъждане на авторитарня режим на Тодор Живков. Каза, че сегашното стълпотворние от „борци“ и „отколешни противници“ на режима на Живков са нездраво явление в партията.
Звъни се. Влиза млада жена – и тя носи вестници. Маруша Желева вади баница от фурната. Сядаме край кухненската маса.
Звъни се отново.
Добре им го каза вчера на кръглата маса, но какво може да се очаква от комунистите? Че ще се откажат от власта, която беше тяхна повече от четири десетилетия и в която – не виждаш ли? – още са се вкопчили със зъби и нокти? И не пускат!
Промълвява новият гост и поема парче от предложената му баница.
Увереност и последователност, но и търпение, това би трябвало да е девизът ни сега. Стъпка по стъпка. Търпеливо, настойчиво. Демократично да постъпваме, а не с техните методи. Нали искаме да променим системата? Не може за два-три месеца да разградим всичко. Започваме с партийните организации по места…
Желев се опитва да успокои емоциите. Но е трудно. Няма дневен ред като на официалната кръгла маса, няма лимит на изказванията. Всеки изговаря това , което първо изригва от вулкана на натрупаното десетилетия недоволство. Гневът, бунтарските страсти припламват, зачервяват бузите на хората в кухнята.
Важно е да се разформироват органите на Държавна сигурност, важни са промени и в Министерството на вътрешните работи…
Допълва един от насъбралите се около квадратната маса.
Звъни се отново.
Докога ще ги търпим? Та те нали избиха десетки хиляди хора след 9 септември? За тях ли милост?
И следващия посетител вкусва баницата на Маруша Желева.
Само за няколко седмици без съд и присъда отнеха живота на хиляди невинни хора. И продължиха – с Държавна сигурност, с Народния съд, с лагерите. Опустошиха душите на народа ни. Страхът, който посяха тогава, още вирее сред нас.
Простенва следващият гост.
Въпросът за историческата вина! Ще поемат ли комунистите отговорността за последните 45 години? Не искам да говоря за мъст, а за отговорност.
Да, това е крайно важен въпрос – според Желев:
За една нощ се преобразиха в социалисти. И виждате ли и чувате ли: Те нямат никакво желание да бъде осъдена комунистическата система и нейната престъпна роля в българската история, а камо ли да бъдат разкрити и обществено огласени нейните престъпления.
Едни влизат, други излизат. Баницата на квадратната маса на „Чавдар войвода“ се свършва. Излизам и аз. Навън още сивее.
И душата ми като че ли е посивяла след тези мрачни спомени. Но виждам как слънцето вече пробива сивите облаци. Изгрява ли зората на демокрацията?
Предизборни импресии в Дивотино
Ела с нас в провинцията, в Дивотино, на няколко километра от Перник.
Предлага ми Васко Креснички, неотменният придружител на Желю Желев тези дни и седмици.
Насрочен е митинг и очакваме стотици хора от селото и околностите. За Желев е важно да говори не само в столицата и големите градове, а и в по-малките селища, където хората нямат толкова информация.
Малкият автобус Фолксваген, с който потегляме, е дарение от германската полиция. За новите демократи в България. Един от първите автомобили на СДС. Макар че е стар модел и с десетки хиляди изпътувани километри, го пазят като зеницата на очите си.
Двайсетина километра ни предстоят. Автобусът успешно се справя с неравните шосета, устоява на раздрусванията от дупките. Няколко стотин души са се насъбрали на централния площад в Дивотино. Желев слиза от автобуса, плътно след него е Креснички, който постоянно се оглежда. Преминават през стълпилите се хора, Желев потъва в множеството, поздравява хората, покрай които минава, здрависва се, усмихва се. Застава пред тях, разтърсва рамена, взира се някъде далеч в хоризонта:
Демокрацията е нашата цел. Ако не сме единни, нямаме никакви изгледи за успех срещу бившата комунистическа партия.
„Победа, победа!“ – скандират насъбралите се, мъже и жени, млади и стари.
Имаме шанс за пръв път в най-новата история на България сами да решаваме нашата съдба, сами да определяме пътя, който ще поемем. Би било фатална грешка, ако провалим този шанс, ако не осъзнаем смисъла и значението на предстоящите избори.
И отново „Победа, победа!“.
Комунизмът ще бъде пометен, няма и следа да остане от него.
Възкликва възторжено един миньор от Перник, застанал до мен.
Кажете това по Дойче Веле, кажете го на цял свят. Нека знаят, че ние няма да отстъпим. Със СДС напред!
Включвам микрофона.
Дано в бъдеще бъхтенето под земята да си заслужава, дано със заплатите, които получават миньорите не само едва-едва да свързват двата края, а да живеят достойно. Стига с тази сиромашия. Искаме и нашият глас да се чува, макар че тук сме прости хора, миньори и селяни…
Изрича пред Дойче Веле жена, съпруга на миньор. Той я избутва назад и посяга към микрофона.
Те са мафия. Смърт на комунистите. Що години, що десетилетия ни експлоатираха. Изпиха ни кръвта. Не можехме да мръднем от Дивотино, като затворници в собственото си село бяхме. Ни пари, ни бъдеще. Смърт!
А Желев продължава.
Никакво насилие, никакъв терор и никаква нетърпимост. Не бива да разчистваме лични сметки. Да не повтаряме грешките на тоталитарната власт след 9 септември. Та нали видяхте до какво ни доведе насилието в миналото. Можем да станем демократична държава, демократично общество, само по пътя на диалога, на културния диалог, на зачитането на човешките права на всички. Да не позволяваме веднаж подетият поцес към демокрация да бъде блокиран.
И призовава към гласуване със синята бюлетина.
СДС! СДС! Победа!
Откликват насъбралите се. Желев дига ръка в знак на победа. Креснички, който през цялото време нервно снове зад него, за да го пази с тялото си, както признава по-късно, му пробива път през тълпата. Качваме се на белия автобус. И потегляме за София, Желев, Креснички и аз с магнетофона на Дойче Веле.
––––––––––
Румяна Таслакова, родена в София, на 17 години успява да емигрира в Германия. От комунистическия режим е осъдена на 6 години затвор за предателство към Републиката и така нареченото „невъзвращенство”. В Германия следва икономика и славистика и през 1963 година започва работа в радиостанция „Дойче веле“, която до 1989 година е един от най-важните информационни източници в България. Десет години Таслакова е главна редакторка на Българската програма на „Дойче веле“. Благодарение на Българската редакция и на нейния личен ангажимент по време на промяната и след това, „Дойче веле“ се превърна в основна платформа, откъдето некомунистическите лидери на България можеха да говорят свободно и бъдат чути в българския и европейския ефир. От 2009 година е журналистика на свободна практика. Сред признанието, което е получила за дейността си, са и наградите: „Приз на Съюза на журналистите в България „Подкрепа” по повод Световния ден на свободната преса в 1997 година” и „Специална награда за приноса в популяризирането и обективното представяне на европейската тема в българската радиожурналистика”, присъдена в 2008 година от конкурса „Българската Европа”, организиран от Арена Медия в Русе. Авторка и съставителка е на три книги: „Заглушени мисли”, „25 въпроса – анкети” и „Две десетилетия преход – България през погледа на германски дипломати“ (две издания на български и актуализирано на немски).
