от Бисер Тошев

Мразя изпращанията. Предпочитам посрещанията. Терминал 2
е като каверна по която тече болка. Не съм от ревливите,
но… дойде и моят ред.  Дъщеря ми е приета в Сейнт Андрюс,
Великобритания. Елитно място за милионерски чеда и
кралски особи. Не сме нито от едните, нито от другите.
Тежък и труден Университет. Но аз знам, че тя ще се справи.
Защото отлично познавам себе си и моето усъвършенствано
продължение. Заради това ми е уж по-спокойно. Майка ѝ
да реве по летищата… Ама как така? Няма ли да се снимаме
точно днес с нея?…
От ломските ми деди съм научил, че на човек като му докривее
трябва да отиде до две места. На едното да се изреве,
в другото да си попее. Това са свещените Дунав и …Кръчмата…
С майка ѝ 
се суетят от дни, приготвят багажи, планове,
сметки… вече са на летището… Тя всеки момент ще се чекира…
Допивам кафето и тръгвам към великият Дунав. Той е
много по-мъдър от Терминал 2… Крачим по главната
на Стария Лом с големия ни журналист Любомир Йорданов.
В староградската, родна атмосфера сетивата винаги
са по-чувствителни… чувам нежно гукане от гугутка
с гласа и образа на дъщеря ми. Да! А още не съм
ходил в кръчмата. Птицата е кацнала върху указателната
табела упътваща към градската Библиотека. Инстинктивно
вадя телефона. Започвам да я снимам. Доближавам се.
Любо снима и той. „Хех, ама как така? Ако искаш, можеш
да я погалиш“, чувам го да казва зад мен. Мога Любо, мога
и още как! Мога и да се снимам с дъщеря ми. Дори от
разстояние… Дунав е верен другар и мълчалив преносител
на вековни радости и мъки. Сега е гол. Ребрата му са се
показали. Сушаво е. В далечината е заседнал шлепът
с Донбаските въглища. От който скачахме като деца
в дълбокото. И в който със сигурност щях да се скрия
и да отплавам в едни други години към едни по-свободни
места… Мятам монетата в Дунав, изтривам сълзата с рамо,
оставям му въздишката… Тръгвам от Кея. Една малка,
детска ръчичка се пъха в дланта ми. Автоматично. И ме
повежда по главната. Минаваме покрай детската ѝ градина,
гимназията, люлките, Читалището… слънчево е.
Сецесионните сгради са леко размазани. Пеят гугутки…
Стигаме кръчмата. Тя е до гарата. От която тръгнахме
преди 20 години за София…
– Тат, излитам, чувам в слушалката…
От някъде се чува валс…
И всичко, всичко си идва на мястото!
На добър час!
Ptico moja mala!