Всяка литературна среща в Словашкото посолство в София неизменно се превръща в празник, тъй като преводачи като непрежалимия поет Димитър Стефанов или като Асен Милчев неизменно напипват онези творби, които ще развълнуват всеки европеец и ще покажат по достойнство съвременното лице на поезия и проза, които са ни близки както по тематика, така и по естетически критерии. Нерядко се събираме там, за да осмислим връзките между съвременните ни литератури. Обикновено приветстваме поредното благородно дело на Асен Милчев и затова, преди да говоря за неговите любими автори, ще отделя на необходимото внимание на забележителната му индивидуалност. Спомням си, че за първи път срещнах името на авторката Моника Компаникова в съставения от Милчев великолепен брой 1 от 2014 г. на списание „Панорама“, който беше посветен на съвременната словашка проза. Това беше чудесна възможност да се запознаем с търсенията на писателите от тази толкова обичана в България страна и да почувстваме колко близки са те до нашето светоусещане. И ние, българите, и словаците продължаваме да разсъждаваме над това, което се случи с всички нас през втората половина на миналия век – тръпки ни побиват, когато разтворим преведения от Милчев роман „Майки“ от Павол Ранков – творба, която се родее с прозата на Варлам Шаламов и на Александър Солженицин, но разглежда лагерната тема по съвсем своеобразен начин. Още по-голяма историческа фреска е епичният роман на същия писател „Случи се на първи септември“, преведен от Николай Фенерски. Асен Милчев ни запозна с блестящия роман „Кафене „Хиена“ от Яна Беньова, получил Европейската награда за литература – произведение, в което той съвсем аргументирано намира общи настроения с „Физика на тъгата“ на Георги Господинов. На него и на издателството на Кирил Кадийски „Нов Златорог“ дължим и срещите си с прозата на Михаил Хворецки – „Компаньонът“ , „Дунав в Америка“ и „Трол“ – те несъмнено са сериозни постижения на модерната европейска литература. Ако се върнем малко назад, ще си спомним и представения от преводача знаменит сюрреалист Алберт Маренчин, за когото в авторитетната френска „Енциклопедия на сюрреализма“ са отделени немалко редове. Маренчин е един от онези, които не приеха нахлуването в Чехословакия на войските на Варшавския договор през 1968 г. и това му коства тежки години, в които не можеше да се среща с читателската публика. Представянето му на български от Милчев е сериозен принос в докосването ни до най-съществените явления в славянските литератури през втората половина на миналия век. През 2017 година преводачът получи сребърен плакет от министъра на външните работи на Словакия за разпространение и популяризиране на словашката култура и литература в България, а работата му в българските културни институти в Словакия и в Прага го срещна с много творци.
И така, благодарение на този вестител на духовността ние имаме добра представа за търсенията на писатели, които са ни близки и като вътрешен мир , и като осмисляне на близката история. В този смисъл поредният празник несъмнено беше и срещата с „Петата лодка“ от Моника Компаникова, роман, който през 2011 г. получи най-голямата словашка литературна награда „Анасофт литера“ и беше преведен на немски, унгарски, дори на арабски, а в Хърватия е включен в поредица от трийсет най-добри съвременни европейски романи. Критиците и читателите не пестяха хвалбите си за това произведение, едни го сравняваха с ранния Труман Капоти от „Други гласове, други стаи“ и „Музика за хамелеони“, но по-смислено ми се струва наблюдението, че Компаникова дълбае в онази посока, в която насочва вниманието ни и нобелистът Уйлям Голдуин в знаменития си „Повелителят на мухите“. Мога да направя сравнение и с български образци – например с прозата на рано напусналия ни невероятно талантлив Николай Вълчинов, който в романите „Сезонът на канарчетата“, „Послушни момчета“ и „Сам“ постигна сходно въздействие.
Асен Милчев е уверен, че посланието на романа ще стигне до сърцата на нашите читатели. Помним дехуманизирания жилищен комплекс от „Кафене „Хиена“ на Беньова, в подобна атмосфера се движат и героите на Компаникова, а те са хора от три поколения. „Петата лодка“ наистина може да се възприеме като драматична история за отношенията между родители и деца, но за мене това е едно забележително обобщение на съвременния живот и на всичко, което се случи с хората от изтока, когато ги връхлетя прехода. От старата комунистка Ирена, която панически ще се опита да унищожи всички свързани с миналото й документи, през съвсем рано станалата майка нейна дъщеря Луция до внучката Ярка – това са не просто три, трагично свързани образи на необикновени жени. Действието на романа, който в само 200 страници, протича в период от повече от трийсет години, а това вече не може да се нарече камерна творба или психологически етюд – това е безмилостна дисекция на епохата. Разкъсаните връзки между поколенията се дължат не само на личните особености на героините, а на обкръжаващата ги атмосфера на несигурност, на алиенация. Да, „Физиката на самотата“ се проявява с пълна сила и тук, за да ни покаже, че всеки трябва да гребе в своята лодка, а петата ще е тази, която може би ще намери някакъв изход.
В основата на романа, както разбираме от интервютата на Компаникова, лежи документална история, развила се в Чехия. Едно дванайсетгодишно момиченце открадва две близначета и заедно с избягалия от къщи осемгодишен Кристиян се опитват да създадат „святото семейство“. Библейските отпратки са уж далечни, но аз силно усещам християнския дух в тази необикновена книга, в която „крехко перо разказва за груби неща“, както твърдят критиците. Да не забравяме, че Компаникова е от поколението, което няма лични спомени от годините на тоталитаризма, тя е с година по-малка от моята най-голяма дъщеря. Видяла е гримасите на посттоталитаризма, но е имала щастието да живее в малко градче, заобиколено от лозя. При това тя е завършила Висшия институт за изобразително изкуство с две специалности – цветна графика и живопис. Още първите страници на романа ни доказват, че е писан от талантлива художничка, тъй като тя умее да сменя багрите, да рисува невероятни картини. Да, дворът на къщата сред лозята, която героинята Ярка наследява от дядо си – беглеца от прелестите на „червения рай“ напомня острова на хлапаците от „Повелителят на мухите“. В реалистичното повествование дръзко изникват сюрреалистични сцени, като например историята на премазаното котенце, което Ярка ще погребе. Дали всъщност тя не погребва собственото си неслучило се детство? Дали майка й с поведението си също не е жертва на бруталната действителност? Няма силни връзки между поколенията, няма и разбиране между тях, макар разликите в годините да не са особено големи. Приятелят на Ярка пък е задушаващо обичан от своята майка, затова все намира отнякъде карфици и ги забива под ноктите си. Той и Ярка ще се опитат да сторят с близнаците онова, което им е било отнето. Всъщност, може би те ще ни разкажат индиректно историята на самата Моника Компаникова, която за разлика от майката на Ярка Луция има чудесно семейство, нещо повече – тя е започнала този роман, когато се ражда големия й син и го е завършила, когато на света идва по-малкия. Разбираме, че са я вълнували проблемите на семейството, че не й е било лесно да става сутрин в шест и половина, да пътува един час до Братислава, вечер да се връща капнала от умора, да пере и да готви и да си оставя нощта за творчество. Навярно затова героите на романа могат да бъдат наречени „нощни“, макар панически да дирят повече светлина и добрина. Романът започва с погребване на котка и завършва по същия начин, но междувременно младите герои са минали през чистилището на своята градина, на илюзията си за „свято семейство“, през хуманизирането, въпреки разкъсаните връзки с родителите им. „Петата лодка“ всъщност е разказ за много неща – за криволиците на епохата, за колизиите между поколенията, за философското възприемане на живота и на смъртта, за откриването на изход. Ярка ще натрупа житейски опит и ще се опита да го реализира в почти невъзможната любов с бащата на приятелката си Петер – истината за нея ще ни стане съвсем ясна едва към самия край, когато диша с пълни гърди ароматния и свеж септемврийски въздух“, тя вече е трийсетгодишна и всички са я отхвърляли, бълнува за взаимност, за докосване. И прегръдката идва, неизказаното се изрича, неопростеното е опростено. Художничката и белетристката се сливат в едно, за да ни предложат отворен финал в картина, която носи нещо от заредения с оптимизъм въздух на Пезинок, лозарското градче край Братислава, в което Компаникова живее.
Прозата й е живописна, кинематографична, не случайно екранизацията по романа, направена от режисьорката Ивета Грофова, вече жъне успехи по световните фестивали (бе прожектиран в Унгарския културен институт в София на Вишеградския филмов фестивал през май 2018 г.). Във филма обаче Ярка няма да порасне, ще си остане единайсетгодишна, тъй като, каквото и да си говорим, на екранът се разказва една история, а в романа „Петата лодка“ има много повече.
Разбира се, можех да говоря и за посланията в „Трол“ на Хворецки, мъдра и разкриваща опасностите от рекомунизация в съвременния свят. Обаче отделих толкова внимание на един от най-амбициозните предишни преводи на Асен Милчев, защото ми изглежда привлекателно да го сравня с най-новото му постижение: поредната среща с художественото майсторство и с политическата проницателност на Павол Ранков. Белетристът е носител на Наградата на Европейския съюз за 2009 година. Милчев обича да се сприятелява с творците, които превежда. Той търси общите моменти в светоусещането, за да навлезе по-дълбоко в художествените им светове. Така се случи с Хворецки, в когото откри сродна душа. Но още по-близък несъмнено му е Ранков. Романът „Майки“, продукт на издателство „Безсмъртни мисли“ ,беше едно от преводните събития на 2014 година. Когато Ранков и Милчев се срещат на 26-ия панаир на книгата в Братислава, словашкият белетрист преподава „Книгознание и информатика“ във Философския факултет на Университета „Коменски“. Той току-що е завършил новия си роман „Легенда за езика“. Възприема го като поредна част от своеобразна историческа трилогия: тя започва със „Случи се на 1-ви септември“, епичен разказ за годините от началото на Втората световна война до 1968. Продължава с трагичния разказ за сталинските лагери в „Майки“ и стига до епохата на така наречената „нормализация“ в „Легенда за езика“. Ранков дълго се рови из документите в открития в Словакия Институт за народната памет. Установява с изумление, че са се извършвали чистки дори в системата на сигурността, тъй като в органите трябвало да останат само „най-верните от верните кадри“. Ето как накратко самият Ранков представя „Легенда за езика“: „Действието се развива през 1972 година, след Пражката пролет. Отразявам ресъветизацията в чехословашкото общество. Постарах се да уловя тогавашната атмосфера, когато всичко беше сива, блудкаво, безнадеждно. Пиша най-вече за младите хора, които бяха изживели опиянението от свободата, а после се налагаше отново да сведат глави. Така че това е отчасти роман за това „изгубено“ поколение.“ Несъмнено всичко това разбужда интереса на Асен Милчев. Веднага си личи, че този роман е превеждан с любов. Всъщност това е и книга за моето и неговото поколение, тъй като аз съм роден през 1950 г., а Асен е с три години по-голям от мене. Усеща се, че е приел текста присърце. Дори е намерил най-силното решение за корицата – сложил е там картината „Момичето със златните очи“ от леля му Мила Милчева – това е портрет на сестра й Христина, когато художничката живее в емиграция. Младата красива жена сякаш е прототип на трагичната героиня от романа Таня, която ще изпита безумната жестокост на епохата. Така преводачът прехвърля мост между родовата си памет и родовата памет на героите от романа на Ранков.
Преди „Легенда за езика“ Милчев ни поднесе посланията на един от най-силните и епични словашки романи през 21 век – за издателство „Гея Либрис“ той преведе „Къщата на глухия“ от Петер Крищуфек. Сравненията между прозата на Крищуфек и на Ранков се налагат от само себе си. Филмовият режисьор и белетрист Крищуфек е роден почти цяло десетилетие след Ранков, но той също великолепно познава драматичната нова история на страната и с потресаваща сила описва безчинствата на болшевиките. Той загива трагично при катастрофа на 44 години.Заглавието на романа му е взето от мястото, където геният Франциско Гоя рисува знаменитите си „черни картини“.Той започва с разкази, в които се усеща влиянието на „магическия реализъм“, междувременно се отдава и на музиката, както и на киното, а в романа „Къщата на глухите“ не само майсторски вплита семейната си история, но и създава ярък документ за безмилостното време. В едно интервю във „Факел“ с Асен Милчев споделя, че любимите му писатели са Павол Ранков с „Майки“ и „Случи се на първи септември“ и Моника Компаникова с „Петата лодка“. Към прекрасната компания непременно трябва да добавим и Ивана Добраковова, чийто роман „Белвю“ имах удоволствието да представя пред читателите преди година. Тази история за хората с психически проблеми също е изповед за епохата и за нашия живот. Всъщност, като се замисля, Асен Милчев ни направи съпричастни с най-доброто от модерната словашка литература. Благодарение на него можем да проследим тенденциите, да направим сравнение с българските белетристи, да открием общите европейски проблеми, както и травмите в двете страни от времето на тоталитаризма.
Връщам се към „Легенда за езика“, тъй като романът е посветен на извънредно важна тема – идеологизирането на историята, използването й за оправдаване на престъпленията на болшевишкия режим и отражението на това кощунство върху хората. Влизаме в историческия факултет, за да се срещнем очи в очи с младият асистент Борживой Шинделарж, обобщаващ образ за добре познати и за нас кариеристи, превръщащи миналото в удобна за властите лъжа. Той е готов на всякакви манипулации – оспорване на древните източници, пренаписване на реалните факти. Интригата се концентрира около ключова фигура в историята – Ян Непомуцки, дипломиран юрист и доктор по теология, който става главен викарий на пражкия архиепископ и, заради враждата си с крал Вацлав IV на 20 март 1393 година, след тежки инквизиции, е хвърлен от днешния Карлов мост. Всъщност, съдбата му напомня за непреклонността на Томас Бекет, който два века по-рано в Англия става жертва на отмъстителността на Хенри II. Но докато Томас Елиът опоетизира това противоборство в „Смърт в катедралата“ , споровете около мъченичеството на Ян Непомуцки се концентрират върху легендата, че след като е отказал да наруши тайната на изповедта на съпругата на краля, той се е превърнал в мъченик на тайната на изповедта. През 1719 година, във връзка с бенефикацията му, открили в неговия ковчег отрязания му език. С отрязан език са сякаш и младежите, които се впускат в разкриване на истината. Те се свързват с френски медик, който участва в поредната ексхумация на светията и това ги хвърля в лапите на ДС. „Нормализацията“ се оказва огромна лъжа. Преходът към нашето време въвежда и зловещата тема за посттоталитарния травматизъм. „Лелчето“, някогашната студентка по история, изгубила душевното си здраве заради преследванията на комисарите, носи дълбоко в съзнанието си тежестта на идеологическата стена, която разделя почитта към Ян Хус и култа към Ян Непомуцки. „Макар че възхвалявах забравянето при нас, нормалните, едновременно правех всичко, та болните мисли на Лелчето за миналото да бълбукат като врящ гейзер.“ Мъчително е връщането в епохата, когато „изневярата на марксистко-ленинската методология за историята като наука“ разделя големите фигури от миналото на „класово осъзнати“ и на „прогресивни“. Ян Хус „мечтаел за бедна, пролетарска църква“. Пътешествието из историята на нашите съседи е невероятно увлекателно, но и ни кара да се замислим – дали не трябва да подложим на съмнение постулатите на българската марксическа история – продължаваме да им берем горчивите плодове ( особено що се отнася до страдалницата Македония ). „Преподавателката попита студентите дали като млади историци могат да приложат Лениновата теория за революцията и революционната ситуация спрямо някакво отминало исторически събитие… Ян Хус и други бунтари изпълнявали ролята на революционна болшевишка партия.“ „Интензивната идеологическа подготовка“ на младите прераства в трагедия. Няма да разкривам измеренията й, само ще кажа, че тя е типичен случай за изстъпленията на „обикновения болшевизъм“. Наистина „езикът на истината“ изглежда изтръгнат, поне така си мислят палачите от ДС, но паметта за случилото се ще остане в потомците и ще се излее в надвременни произведения като романите на Крищуфек, на Беньова, на Хворецки, на Ранков. Какво ги обединява освен дълбокото осъзнаване на престъпността на тоталитаризма ли? Прозорливостта и таланта на литератори като Асен Милчев – той не търси развлекателната, лесно продаваема литература, отхвърля конфекцията в прозата и с всяко ново художествено начинание се хвърля във все по-дълбокото. Затова се превръща не само във важно свързващо звено между две сродни култури, но и в радетел за богатия български език в преводите, в откривател и популяризатор на голямата модерна съвременна европейска литература.
