На 15 февруари 2018 се откри грандиозната му изложба в Националната галерия

ПАВЛИНА ДЕВЛОВА

Тази биография е опит да се представи накратко живота на художника Константин Гърнев  в сложната и многопластова история на европейското и българското изкуство през ХХ век. Роден в  края  на XIX век, Гърнев има късмета и тежката съдба да живее в динамични времена. Той става свидетел на кръвопролитните борби за национално освобождение и обединение  и всички трагични и противоречиви събития на драматичния двадесети век. Историята на живота и творчеството му предстои да бъде написана. Тепърва ще се откриват нови факти и като в пъзел бъдещите изследвания ще запълнят белите петна на неизвестното. 

Името на Кочо Гърнев се появява спорадично и изчезва за дълги периоди от историята на българското изкуство. Изненадващ, но не и необясним е фактът, че във времето на зрялото му творчество и годините след смъртта му, когато са живи и спомените, и близките му по възраст роднини и приятели, не са събрани сведения, които да оставят за следващите поколения документи и разкази поне за основните и важни събития от живота на този интересен човек. Затова, въпреки неголямата дистанция по отношение на времето, когато е живял и творил, съществуват неясноти, предполагащи продължителна издирвателска дейност. Написаното за него досега не е много и носи повтарящи се грешки . В тази монография са обобщени известните сведения за Гърнев, събрани от документи, писма, спомени на роднини, близки приятели, публикации в периодичния печат, отзиви за изложби и т.н.

Роден с огромна артистична дарба, амбициозен, с независим характер и бунтарски дух, надарен с чувствително сърце и жаден за „новото“, той търси своя път сам и постига забележителни успехи далеч от пределите на родината. За формиране на характера, за изграждане на личността му важна роля играят българската среда, патриотичното възпитание в семейството, близките, атмосферата в артистичните среди, учителите, приятелите, колегите.

Кочо Гърнев се ражда в големия Гърневски род в село Либяхово (дн. Илинден) в последното десетилетие на деветнадесети век. По онова време китното, изцяло българско, село в долината на Места, както и целия Серски вилает, продължава да бъде част от Османската империя. Бленуваната свобода, постигната от Санстефанска България, в резултат на Берлинския договор остава мираж и преследвана цел за поколения в Пиринска Македония. Гърневи са близкородствени на прочутия Сарафов род . Семейството на Кочо е голямо, с традиционен поминък. Най-ранните сигурни запазени сведения за предците му са за Симеон Георгиев Гърнев – земеделец, собственик на земя и на воденица . Моню, както наричат дядото, е  човек с доходно препитание и добри възможности за отглеждане на многолюдната челяд. Първородният му син Георги Симеонов Гърнев е роден през 1856 г. в годините на духовно и политическо робство в будното Либяхово. Той е племенник на поп Харитон. След завършване на местното училище е записан в Българската гимназия в Пловдив, в която завършва пети клас през 1876 г. Същата година е назначен за учител в родния си край. Младият даскал започва активна просветителска дейност в градчетата и селата на Егейска Македония. Първата му съпруга Катерина е от родното му село. Тя умира млада и нямат деца. След продължителен траур Георги Гърнев се жени за Гица Константинова от Банско. По време на брака им се раждат седем деца: Васил (1881-1945); Симеон (1883-?); Мария (Маца, 1885-1925);  Костадин (1893-1966); Радой (1896 – ?, но след 1966 г.); Енинка (1898-1974); Любка (1900-?).

Първата чаша шампанско.

Според кръщелното свидетелство, издадено от черквата „Св. Богородица“ в Либяхово, четвъртото дете на Георги и Гица се ражда на 18.01.1893 г.  Детските години на малкия Кочо минават в семейния дом. Заедно с брат си Радой, братовчеда Георги Ат. Калайджиев и връстниците им Костадин Барков, Серафим Цуцуманов, Хариско Кемилев учат в либяховското училище, играят в двора на дядовата воденица, тичат по ливадите, лудуват по егреците на Боров дол и Качулица и се гмуркат в реката. Няма сведения, но вероятно това е времето, когато се ражда любовта към музиката, към кавала и тамбурата, към българската песен. Запечатаните спомени от планинските хълмове, тучните ливади, ярките носии на момите и пищните пазари съпровождат Гърнев до края на живота му и се раждат отново и отново в платната му. (снимка даскал Георги със семейството му)

В началото на двадесети век, вероятно във връзка с ангажиментите на бащата и гимназиалното образование на по-малките деца, семейството на Георги Гърнев се мести да живее в Банско. Не е сигурна точната година, но е след 1906 г., когато най-големият син Васил започва работа като учител в село Тръстеник, Русенско, а голямата сестра Мария се жени и се мести при съпруга си в село Тешово, Неврокопско. (снимка тримата братя 152 стр.)

Няма точни сведения откога, как и какво рисува в началото бъдещият художник, но няма съмнение, че от малък е възпитан в любов към красотата на българската природа и народното творчество. Според спомените в рода му, Кочо от дете пее и рисува. Една от първите му рисунки е портрет на чичо му Атанас. Важно значение за възпитанието на бъдещия артист има бащата на художника, просветител и общественик, със специално отношение към българската история. Той събира етнографски, фолклорни и езикови сведения от целия Серски вилает. Записва саморъчно песни, гатанки, пословици, диалектни думи, баяния и др. .

В Банско Кочо учи  в българското класно и основно училище „Неофит Рилски“. Завършва трети клас с училищно свидетелство № 28 от 23 декември 1910 г .

През второто полугодие на учебната 1910/1911 г.е извънреден ученик по керамика в Рисувалното училище в София. На 20 февруари 1913 г. е записан за редовен студент в общия курс на същото  училище за учебната 1912/1913 г. Учи без прекъсване до 1915 г.

По време на Балканската война много мъже от Неврокопския край се записват в Македоно-одринското опълчение. Сред тях са и седем от Гърневия род, включително бащата на Кочо и братята му Васил, Симеон и Радой . Те участват при обсадата и превземането на Одрин. Бащата Георги Гърнев заболява на фронта и умира. Радой Гърнев е ранен. Във войните като военен художник участва и Кочо. Свидетелство за това е неговото „Разрешително“ от 25.08.1917 г., издадено от българския  главнокомандващ войската на името на Кочо Георгиев. Двадесет и три-годишният художник получава разрешение да прави скици на IX полк на Трета българска армия. Документът носи печат – Главнокомандващ войсковата група на Макензен. (Снимка). След края на войната К. Гърнев продължава следването си от 1918 г. до 1921 г. и като пострадал от войните е освободен от такси със „Свидетелство за бедност от Княжевска община“ .

В Рисувалното училище в София следва общо девет семестъра, от които четири безплатни. Учи рисуване, моделиране, декоративно изкуство, история на изкуството, практическа перспектива, стилознание, техническо чертане и др. Негови преподаватели са професорите Петко Клисуров, Андрей Николов, Христо Берберов и др Напуска Академията, без да завърши. По време на следването си поддържа връзки със свои другари от Неврокопския край (снимка 1911) и според сведения на негови близки се издържа като работи в гостилница в Княжево. Само може да съжаляваме, че няма запазени негови (или разпознати като негови) студентски работи.

Краят на Първата световна война носи огромно разочарование за целия български народ и мечтата за национално обединение. В огромната си част то засяга и българите от македонските земи. Родната къща на Гърневи, както и останалите в Либяхово са изгорени от гръцките войски. Войната свършва, но в родния му край започват белия и червения терор. Художникът е свидетел на жестоки братоубийствени свади, разпри, разстрели, обесени, горени в пещите на Дъбница. Двама от чичовците му загиват, трима от братовчедите – също. Военният художник и брат му Радой са в опасност. Много от орачите, воеводите и даскалите са принудени да емигрират по света .

Няма открити документи с какво се занимава Гърнев между 1921 и 1924 г. Спомените на близките му пазят сведения, че той живее в София, където се преместват негови роднини и много други жители на Либяхово. Работи, за да се издържа. Вероятно е учил немски език, вероятно е рисувал. Според различни извори той заминава за Германия през 1922 г.  или 1923 г.  Преходът от Балканите към един от центровете на европейското изкуство несъмнено е предложил на младия творец нови хоризонти, нови знания и възможности да се развива в една различна среда. Възможно е първоначално да е бил  художник на свободна практика и да се е подготвял да продължи образованието си. Приет е за студент по живопис в Мюнхенската академия по изкуствата в летния семестър на 1924 г.  (снимка) За първи път името на Кочо Гърнев като художник в Германия е споменато в каталог на Мюнхенска изложба на витражи през 1925 г.  По време на обучението си в престижната академия показва нетрадиционно развитие и стремеж да се оформи като самостоятелен артист . Като студент през 1927 г. излага свои работи в голямата Мюнхенска изложба заедно с немски художници . За пръв път показва самостоятелно свои произведения през 1930 г. в Кунстферайн, Мюнхен, а след това през 1932 г. и 1933 г.

 

Религията, мистичното винаги са били сред духовните елементи в основата на изкуството на Гърнев. Неслучайно той дълго използва религиозни мотиви и в края на 20-те години на двадесети век много негови картини вземат участие на Мюнхенската изложба „Християнско изкуство“ . Влиянието на философски учения от Индия, задълбочаването в Кабала, заниманията с окултни учения, контактите му с Густав Майнринк формират разбирането му за света.

За изграждането на личността огромна роля оказват пътуванията. Авантюрист, но и търсещ творец, Гърнев пътува много. Още като студент в Мюнхен той посещава два пъти Италия (1926 и 1928 г.) и там рисува. През 1927 г. пътува и прави скици из Германия, Белгия и Холандия. Странства през цяла Европа, за да стигне до Англия. От  Италия през 1928 г. се отправя към Швейцария, Южна Франция, Испания, където се задълбочава влечението му към Ел Греко. Посещава дори Северна Африка, Мароко, Далмация. Навсякъде пълни своите папки с рисунки и акварели. Води дневник на пътуванията си – с архитектурни изгледи от много градове. За съжаление голяма част от тях не съществуват, унищожени от бомбандировки по време на Втората световна война. През 1929 г. Константин Гърнев за кратко е и в България, но родината е само изходна точка за по-далечни пътувания.
Поредицата пътешествия, както сам ги е записал, включва Турция, Сирия, Палестина, силно впечатляващия Ерусалим, Гърция със свещената планина Атон и най-накрая Сицилия. Оттам на север през цяла Италия, а след пребиваване във Венеция се връща отново в Мюнхен. През 1931 г. странстването го отвежда за първи път в Париж. Той попива всичко, което посещаваните от него градове и места му предлагат като атмосфера и живописна култура. 1931 е и годината, в която той окончателно завършва Мюнхенската академия и официално се дипломира.

През 1933 г. за кратко е на Балканите, а през 1934 г. изпълнява старо свое желание да изучи северна Европа.  Пътува в Източна Прусия, Финландия, по цялото балтийско крайбрежие. Особено впечатлен е от вида на стария каменен град Данцин г. През 1936 г. още веднъж посещава Далмация.

Години наред пътува и работи неуморно. Подписва картините си предимно на латиница (K.Garneff или K.G.). В ежедневието и сред близките използва краткото и звучно „Кочо“, но в Германия, в Академията, в каталози и отзиви в периодичния печат известност придобива с името Константин Гърнев. Трупа знания, впечатления, изучава сбирките на световните музеи, европейската архитектура, съвременните тенденции на модерната живопис. Рисува много, в разнообразни формати, с  различни техники. От писмата му научаваме, че когато работи с модел дори не излиза от ателието си . Талантът и постоянството дават резултат И той става популярен и търсен художник. Художествената критика в Германия го определя като „майстор в импресионистичния пейзаж“.

Публиката го харесва, творбите му влизат в много прочути колекции – тези на сем. Майер , на д-р Кестлер. Устройва живота си в Германия. От 30-те години (1932 г. със сигурност) живее с госпожа Елзе Руланд . Често на път, Гърнев не прекъсва връзката си с България и художествения живот в София. От 1934  г. е задочен член на „Дружеството на новите художници“. Неговите творчески търсения и естетически възприятия се вписват в представата на „Новите“ за развитието на българското изкуство, конкретните естетически задачи и достижения. Основните теми, разработвани от Вера Лукова, Иван Ненов, Николай Шмиргела, Давид Перец, Елиезер Алшех и т.н., са особено интересни и за Гърнев.  Градският пейзаж, голото тяло, натюрмортът са най-честите сюжети и в неговите работи. Той следи отблизо изявите на колегите си в България. Поддържа връзка с близките и с приятелите си. За съжаление запазени са само малки части от кореспонденцията му с Иван Пенков, Георги Боршуков, Иван Лазаров и др.

В периода 1933-1942 г., като член на „Дружеството на новите художници“, изпраща в София свои творби за участия в Общите художествени изложби. В VIII-ата ОХИ 1934 г. участва с „Момиче“, „Селски къщи“ и „Бакалска махала“. В IX-а ОХИ 1935 г. показва „Пейзаж“ и „Композиция“. В  X-та ОХИ 1926-1936 г. представя два пейзажа. В XV-та ОХИ 1941 г. участва с „Черквата Св. Климент в Рим“ и „Орач“. В XVI-та ОХИ 1942 г. излага „Стрижене на овца“. В Трета пролетна изложба на новите художници 1937 г. представя 6 графики. Прави впечатление отсъствието му в няколко поредни представителни общи изложби, вероятно поради ангажираността му с голямата българска изложба в Германия.

1934 г. е изключително важна в живота на художника. Той е утвърден и популярен живописец в Германия, но за първи път показва творби пред родна публика. Самостоятелната му изложба в София е представена от 6 до 24 май 1934 г. в галерия „Преслав“. Датите, специално избрани, дават представа за оценката на колегите му и значимостта на творбите на Гърнев. Изявата е очаквана с голям интерес. Изложбата е тържествено открита със слово от проф. Иван Лазаров, който по това време е директор на Художествената академия в София. Отзивите за изложбата са многобройни и много позитивни . Широката публика има възможност да види 45 произведения от различни периоди. Това са картини, работени в България, Италия, Испания, Франция, Германия, Англия, Палестина, Гърция, Египет, Сирия . На корицата на луксозния за времето си трицветен каталог е „Кавалджия“ . Светогорски отшелник, Божи гроб, Кът от Карея в Атон, Почивка, Портрет на Дора Габе, Пейзаж от Кьолн, натюрморти показват достиженията на художника пред българската публика. През същата 1934 г. участва в съвместната изложба на „Дружеството на новите художници“ и Дружество „Земля“ в Загреб, състояла се от 9 до 28 септември 1934 г. в галерия „Преслав“. Показва 5 картини и 4 рисунки .

След представителната изложба в България Кочо Гърнев продължава да пътува и да рисува. Превръща се в мост между културните събития и артистите на България и Германия. Работи като сътрудник на много проекти. В периодичния печат в България публикува материали за художествения живот в Мюнхен . Разказва увлекателно и освен конкретните факти споделя и собствените си мисли по отношение на историята, изкуството и актуалните теми в Германия . Най-многобройни, разбира се, са въпросите, свързани със средата, в която живее и твори: изкуството в Германия по време на войната , честването на 100-годишнината на Пинакотеката в Мюнхен , новата техника в германската живопис , отношението му към художниците модернисти . Представя  изложбите на български художници в Мюнхен  и отзивите за българската изложба в Германия . Прави и подробни анализи  на изложби във Венеция  и Рим . Запознава читателите с известни интересни места като Мистра , Помпей . Когато е в Германия, с удоволствие е домакин на български творци и непрестанно помага на всички.

През 1938 г., по случай  15-годишната му непрекъсната дейност сред тях, мюнхенските  колеги на Гърнев му устройват самостоятелна изложба . По това време в художественото списание „Югенд“ е публикувана статия за неговото творчество. Зимата на същата година художникът работи в Италия . Посещава Амалфи, Равело, Пестум, Позитано , Капри, Соренто и Помпей, където рисува.

В годината на избухване на Втората световна война (1939 г.) неуморният пътешественик посещава неизвестната за него южна Германия и после за дълго спира да пътува. Продължава обаче да рисува и активно да представя творбите си. Големият военен конфликт е сътресение в живота на всеки европеец, особено на хората, преживели войните в началото на двадесети век. Този път обаче Гърнев поне в началото е далеч от ужаса на войната. Мюнхен е спокоен, добре уреден град, център на изкуството, който дори е във възход, въпреки световните сътресения. Самата Германия не е арена на бойни действия и отгласа от фронта достига като статистика, нарушени комуникации и бавещи се пощенски пратки. България все още не е включена в конфликта, макар идеите за национално обединение отново да придобиват първостепенно значение. Властта в Германия подкрепя творците, осигурява им нови възможности и допълнителни средства. Гърнев живее в добър квартал, с хубав дом и ателие, рисува, има откупки, преподава на учениците в ателието си. Той притежава и малък ресторант „Гостилница“, в който се сервират български ястия. Чести гости и клиенти там са негови приятели художници, българи. Спомените на близките му разказват, че там са идвали да похапнат понякога най-видните мъже в Германия .

На 16.11.1940 г. в галерия „Ленбах“ (най-голямата частна галерия в Мюнхен), при многобройна публика и в присъствието на видни представители на немското изкуство е открита представителна изложба на Константин Гърнев. Организирана със съдействието на Германо-българското дружество в Мюнхен, експозицията показва 91 произведения (45 маслени картини, 41 акварела и 5 рисунки) със сюжети от многобройните му пътувания и резултат на дългогодишната му работа . От всички девет малки и големи зали на галерията, Гърнев е получил най-голямата и тържествена зала, а до нея втора – за акварелите. Под надслова „Българско изкуство в Мюнхен“ немските вестници дават ласкави отзиви за изложбата и изкуството на Гърнев. Те подчертават, че, въпреки дългите години, прекарани далеч от родината и въпреки немската школовка, Гърнев е напълно е запазил родното. В изложбата му се открояват ярко български мотиви. Преставянето на творчеството му в каталога към изложбата е от Рудигер . Мюнхенската преса изтъква „художествените му качества“и обобщава, че „от тях може да се очаква много”. (къде започват кавичките?) В резултат на многобройните отзиви в печата, художникът придобива популярност в цяла Германия. Немски галерии до 1940 г. три пъти са откупували негови работи, а от тази изложба за мюнхенската градска галерия са ангажирани още две картини . Гърнев споделя с Иван Лазаров: „ …от изложбата си съм много доволен, както морално, така и материално, но това си мина по реда и ме интересува утре какво ще направя!“ .

Част от интензивния художествен живот в Германия е организирането на мащабна изложба на български художници. През 1941 г. българските живописци и скулптори имат възможност да представят подбрани работи в най-големите градове на Германия – Берлин, Щутгарт, Франкфурт, Виена, Дюселдорф, Дортмунд, Бреслау, Хановер, Кьонингсберг, Офенбах и др . За една година немската публика се запознава с постиженията на модерното българско изкуство и произведенията на Иван Лазаров, Кирил Цонев, Никола Танев, Иван Ненов, Константин Щъркелов, Васил Захариев и т.н. Показани са общо 180 творби, придружени от каталог и картички за всяка една. Самият Гърнев участва с 8 произведения, но освен тях е пряко ангажиран с  представянето на събитието в различните градове, контактите с немските изкуствоведи и ценители. Паралелно с Немско-българското дружество в Берлин събира старателно многобройните отзиви за изложбата, изпраща картички, каталози, превежда на немски, влиза в ролята на гид за колегите си и в пространни писма информира приятелите си в България за откупките и развоя на събитията. От тези откровени, споделени с белия лист и получателя думи разбираме какво вълнува, какво притеснява и какво впечатлява този деликатен, мил човек . Отзивчив и винаги готов да помогне – така го описват приятелите. Иван Ненов разказва: „И така, като се върнахме от изложбата, трябваше да замина пак. Всичко бързо се уреди, но аз заминах, без да знам немски език – беше ми неприятен. Отидох при Кочо Гърнев, който бе член на Новите художници. Имах опора в него. Той ми намери жилище, свърза ме със студенти, хранех се в мензата“ .

В Мюнхен Гърнев продължава да е един от малкото чужденци живописци, които се развиват с успех, и се ползва с името на даровит художник. 1942 г. е много натоварена за  К. Гърнев. Има изложби в  Саксония, където представя картини с маслени бои, акварели, рисунки, и в Хесен – само акварели. Поканен е да вземе участие и в художествената изложба от избрани автори в Хайделбер г. Заедно с мюнхенски художници участва в пътуваща изложба „Мюнхенско изкуство“. В Мюнхен се представя  в четири изложби, в които освен него са допуснати ограничен брой чужденци – унгарец, италианец, швейцарец и един автор от Кавказ. В  конкурсната  портретна изложба, организирана от кмета на Мюнхен, К. Гърнев е единственият чужденец. Той влиза и в ограничената квота (само 80 от общо 190) с  право на излагане на повече от една картина .

Въпреки войната, той работи с отдаденост и самочувствие. Води дневник, в който обозначава всяка своя работа, давайки си сметка за значението им. Ужасът на войната го застига в края  на 1944 г. Първата лична загуба са 5 акварела, унищожени при въздушна атака, в която е засегната Мюнхенската градска галерия и гостуващата там изложба „Страна и народ в Бавария“. Вторият удар е много по-тежък. При нощна бомбардировка над Мюнхен са унищожени ателието на художника (вторият етаж в къщата на ул. „Шрайдолфщрасе“ 3) и голямо количество картини в него. Малкото останало Гърнев събира и се мести в ново ателие –  на ул. „Тюргенщрасе“ 52, 4 ет. Малко след като е приключил с обзавеждането, на 7.01.1945 г. и тази сграда е срината изцяло . Подобно на хилядите пострадали Гърнев е на улицата. Унищожен е дългогодишният му огромен труд. Това са 284 маслени картини, 103 маслени скици и недовършени картини, 836 акварела и 1500 рисунки, част от които в 14 скицника. Освен със собствените си картини и вещи, той завинаги се разделя и с колекцията от произведения на немски и български колеги .

Невъзможно е да си представим ужаса на човека и на твореца. За щастие той самият и любимата му Елзе са живи и без физически травми. Разбирайки безмислието да търси нов дом и ателие и опасността от ежедневните въздушни нападения, Гърнев напуска Мюнхен и намира подслон в Хохеншафтларн, селце на двайсетина километра на юг от града.

С идването на американските войски и края на войната Германия бавно започва да се възстановява. Мюнхен се разчиства от руините, раждат се нови мечти – животът трябва да продължи. След евакуацията Гърнев се връща в Мюнхен. Годините след войната не са леки. През 1945 г. в България умира най-големият брат Васил. През 1947 г. живота напуска и г-жа Елзе Руланд, дългогодишна спътница в живота на К. Гърнев. Много сила на духа и вяра в собствените възможности са необходими да превъзмогнеш загубата на всичко и да започнеш наново. Художникът ги има. Ден след ден възстановява контакти , събира запазени снимки и каталози на свои картини. Подновява „Гостилницата“, устройва се в ново ателие в „Швабинг“, приема поръчки за портрети, рисува и преподава на многобройни ученици на всякаква възраст.

Достоен за възхищение е неговият стоицизъм и силата, с която посреща решенията на съдбата. Очарователен, харизматичен, отново става център на компанията и обект на обожание сред дамите. Животът го събира с госпожа Изабела Виндиш. Приятелите го помнят като човек влюбен в живота, любител на пикниците, на добрата храна, весел, забавен, да пее, да свири на кавал или гъдулка, да играе темпераментно ръченица, на разходка сред природата с любимото му куче.

Когато работи е друг – сериозен, вглъбен, със замах нанася мазка след мазка върху платното. Ателието, в което твори, е в стара къща на ул. „Бисмаркщтрасе“ 22, 3 етаж. Преди него друг известен художник – Франц Волтер (1865-1932), е рисувал в него. Споменът за това последно ателие на художника Гърнев е вълнуващ, като всичко свързано с него. „Стените на стълбището, чак до третия етаж са украсени с картини и антики. Шкафове и пейки са част от интериора между етажните пространства. През тежката входна врата, украсена с орнаменти от ковано желязо, се влиза в просторно ателие. Таванът е покрит с тъмнокафяви дъски от бук. Помещението е уютно обзаведено. Всичко в него е българско – мебелите, одеялата, възглавниците, покривките на столовете, чиниите, юзчетата на масата. Навсякъде по стените има наредени картини. Пред уютен ъгъл за сядане има дълга селска маса. Отсреща голямата камина излъчва приятна топлина. На двата дивана са разхвърляни списания, книги, един красив дамски шал, разпръснати са стотици дреболийки, които създават общата артистична атмосфера и са служели на художника. На перваза на прозореца български икони. Над паравана за модел висят 2-3 скъпи ориенталски одежди. В ателието се носи фин аромат на кафе. Срещу тежкия прозорец е изправен статив. Пред него облян от дневна светлина стои художникът“ .

Рисува много и заема подобаващото му се място в художествения живот на мюнхенските художници и артистичния „Швабинг“ след Втората световна война. Участва още в първата изложба на Мюнхенското дружество след войната – 18.06-15.07.1948 г., състояла се в галерия „Ленбах“. В нея Константин Гърнев е представен с 9 творби (8 маслени платна и 1 акварел).

Член е на „Ново мюнхенско дружество на художниците“ и участва в ежегодните му изложби в „Дома на изкуството“. От 1948 г. Кочо Гърнев е член основател на „Съюза за защита на творците на изобразителното изкуство“ и на мюнхенската група „Павилион“ (1950 г.), чийто първи председател е. Присъства осезаемо в център-галерия „Малура“ и обществото „Зеерозенкройц“, обединяващо творци от всички изкуства.

През ноември 1951 г. на изложбата на „Павилион“ в – старата ботаническа градина мюнхенските художници организират изложба по повод 70-тия рожден ден на Пабло Пикасо. Константин Гърнев участва с картината „Момичета  се обличат“ .

Участва в ежегодните изложби на „Съюза за защита на художниците“. През  1952 г. с три картини . През януари 1952 г. взема участие в изложбата на галерия „Шьонингер“  г. отново с три картини . На изложбата на „Павилион“ 22.07-12.08.1953 г. в Мюнхен, участва с 4 картини , а на изложбата им 17.07-11.08.1953 г. отново с 4 картини . На изложбата 05.09-19.10.1958 г., Мюнхен, показва 2 картини , 17.06-28.07.1959 г., Мюнхен, представя 1 картина . На изложбата при откриването на галерията на Театинерщрасе през 1960 г. участва с 11 картини, заедно с други известни художници като Алберт Ференц, Герленц Крюг, Хуго Трьондле .

В следвоенна България политическата ситуация е сложна. Фактът, че Гърнев е свързан с Дружеството на новите художници и „модернистите“ изобщо, че е учил, живял, работил, успял и оцелял в Германия през 40-те години на двадесети век и войната, го поставя в групата на художниците, които социалистическата власт не приема.

Въпреки това той следи развитието на артистичния живот в България и поддържа, доколкото е възможно, връзките си с близки и колеги . В Мюнхен е връзката между старата и кръга на новата емиграция. Близък приятел е с Христо Огнянов и интелигенцията, завинаги прокудена от Македония . Заедно с тях работи за популяризиране на българската кауза зад граница. Отново пътува много, често посещава Италия, където са се установили негови земляци, и има възможност да се види и с брат си Радой . С малката си сестра Енинка поддържа връзка по телефона и кратка кореспонденция, а понякога изпраща рисунки (или това достига до семейството предвид сложната комуникация с ФРГ).

След години отсъствие от българския художествен живот е поканен и участва с картината „Ездачка“ в Национална изложба на живописта 1965 г .

Работи интензивно и неуморно в различни  жанрове и формати. Зареден с енергия – не спира. Преподава, а вечер е в заведението си. Неговият приятел Дойчин Пенев пише: „ …познавахме се добре, защото живеехме близко един до други, а и често се виждахме в неговата малка гостилница, която бе отворил тук специално с готвени от него ястия! Вечерно време беше пълно и не всеки можеше да си намери място, ако не отиде по-рано или не уговори Коста да му запази място! Срещите ни ставаха при някой голям празник. Знам, че имаше хубаво име всред колегите си и всред нашите българи тук . . . “

Седемдесетгодишният му юбилей е отбелязан тържествено в Мюнхен. Получава признание за труда си като мюнхенски художник и многобройни поздравления от кмета на града, художествените дружества и приятели. (снимки).

 На 01.09.1966 г. в Мюнхен Кочо Гърнев умира внезапно. От Радой Гърнев е тъжната вест за смъртта му в Мюнхенската преса. Погребан е в северните гробища на град Мюнхен. Писменото му завещание е изпълнено и творбите му остават във втората му родина. От голямото му творчество е запазена и известна само част. От ранните му творби са оцелели тези, които са били собственост на колекционери и приятели на художника. Многобройните произведения от зрялото му творчество се съхраняват в различни художествени сбирки. Епизодично негови творби се появяват на пазара на изкуство в Европа. 

Предишна статияТолтеките: сънуването е втората функция на утробата
Следваща статияСказание за Св. Йоан Рилски, проф. Лизбет Любенова