ПОСЛЕДЕН ПОЛЕТ, разказ от Никола Киров

ПОСЛЕДЕН ПОЛЕТ

22:07 ч. – Летището в Божурище жужеше. Двигателят на изтребителя му настървено ръмжеше. Пулсът му летеше в галоп. В тясната кабина въздухът бе горещ, но по слепоочията му се стичаха капки ледена пот. Вените избиха по кожата му като троскот. Страхуваше се, но не за себе си, а за хората, които оставя на земята. Очите му се замъглиха. Изплува образа на дядо му. От него първо бе научил за славната българска история и за проявената храброст от предците му – разкази, превърнали го в истински родолюбец. 

22:09 ч. – Видя и лицето на баща си Светозар. Умен мъж, финансов инспектор в Общината. Имал хубава работа и добра заплата, но поръчал в кръчмата да изпълнят българския национален химн „Шуми Марица”, за което бил уволнен. Баща му се гордеел, че е българин, затова румънските власти го наказали. Отнели му работата, взели дома им, прокудили ги от родния им край – Добруджа. Но не успели да му отнемат достойнството и честта. За него баща му беше пример и вдъхновение. Следваше винаги заръката му „Ако човек се отрече от миналото и произхода си, това означава, че се отрича от себе си и бъдещето си.“

22:12 ч. – Картините продължиха да нахлуват в съзнанието му – видя как с маршова стъпка крачи като знаменосец на гимназията – с гръб изправен, с гръд напред и вее силно знамето навред. Гласовете на тромпетите се сляха със звуците на снарядите.

22:14 ч. – До него достигнаха и поздравителните възгласи след първата му победа на футболното игрище, а успехите в бокса, борбата, плуването и гимнастиката бяха калили волята му. Тренировките го научиха да се изправя срещу противника с безстрашие, да не се поддава на болката и да вярва, че силата на духа може да преодолее всяко препятствие.

22:15 ч. – В разгара на небесния сблъсък мислите му отлетяха към годините във Военното училище. Отказваше да се подчини на правила, които смяташе за несправедливи и противоречащи на ценностите му. Неговият бунт не беше просто акт на непокорство – беше изява на вяра, че истинският човек не трябва да следва безсмислени норми, а трябва да остане верен на своите идеали. Не скланяйки глава, той бе изгонен от училище – тежък удар, който не го огорчи, а само засили решимостта му. Колкото повече възмъжаваше, толкова по-неудържим ставаше духът му, сякаш всяка несправедливост го правеше още по-силен. Държейки в ръцете си писмо, той се отправил към цар Борис III, молейки да го върне в академията, дори като юнкер, за да сбъдне съкровената си мечта – да стане летец.

22:17 ч. – Докато се изплъзваше от смъртоносните куршуми, спомените го върнаха във военно-въздушното училище в Германия. Височините и скоростите не щадяха никого. Трима български кадети, негови братя по дух, загинаха по време на обучението. Всяко завъртане, всяка опасна маневра бяха като шепот от миналото, който му напомняше, че и една малка грешка може да бъде фатална.

22:18 ч. – Погледна към звездите, които трептяха като забодени карфици в кадифеното небе. Напомниха му за срамните жълти звезди, които бяха принудени да носят евреите на своите гърди. Тези горчиви мисли се преплетоха с мислите му за Закона за защита на нацията – закон, внесен от правителството на Богдан Филов и приет от българския парламент през януари 1941 г. Сърцето му не можеше да приеме това нечовешко отношение. Еврейските децата бяха изключени от училище, родителите им изгонени от работа, домовете и имуществото им иззети, а душите им бяха изпълнени с болка и страх. Сякаш призрак го преследваше от миналото. В детството си бе преживявал същия ужас – обиждан, унижаван и прокуден от дома си, заради произхода си… Беше си обещал, че няма да позволи това да се случи на друг. Публично заклеймяваше антиеврейската политика. Обвиняваше германците за тяхната надменност, дори когато бяха считани за съюзници. С цялата си физическа и духовна сила, бе отправил заплаха към нацистите: „Аз пръв ще хвърля бомба отгоре и няма да позволя да бъдат екстрадирани евреите по Дунава!“ Този обет бе излязъл от дълбините на душата му. Неговият избор беше да застане на страната на правдата. Никой и нищо не можеше да го промени.

22:22 ч. – При Димитър Списаревски думите и делата вървяха ръка за ръка. На границата между живота и смъртта в паметта му се върна онази съдбоносна вечер в София, когато за първи път видя Сара. Полицаите, безпощадни и жестоки, дърпаха и блъскаха крехкото момиче по павираната улица, опитвайки се да я арестуват, защото е еврейка. От тънките й устни се сипеха молби, които никой от тях не чуваше, изтеглените й големи бадемови очи бяха изпълнени със сълзи, а черната й дълга коса се разстилаше като копринена прегръдка около треперещото ѝ тяло. Боли ги – и нея, и него. Кръвта му кипна от гняв.

• Какво правите? – извика той и се приближи с бързи крачки.

• Заповед! Евреите трябва да бъдат прибрани и депортирани! – отговори единият от полицаите, с бездушно изражение.

Спайч сграбчи ръката на момичето.

• Пуснете я веднага – гласът му беше тих, но изпълнен със заплаха.

• Отивай си, поручик, това не те засяга – измърмори другият полицай.

Списаревски без да се колебае нито миг, без да помисли за себе си, с бърз удар събори единия на земята, а другия ритна силно в краката. Сара стоеше вкаменена на едно място, сякаш не можеше да повярва на случващото се.

• Върви! – извика той и я разтресе силно, за да се опомни. – Бягай!

Димитър се закле пред себе си, че ще направи всичко възможно евреите да не бъдат изпратени в лагерите на смъртта. Започна да действа – говори с политици, с общественици и с духовници. Не беше сам – хиляди българи се надигнаха срещу заповедите на Германия. Българската църква, интелектуалци, влиятелни и обикновени хора – всички се обединиха, за да защитят и да спасят своите сънародници.

22:28 ч. – На 20 декември 1943 г. небето се превърна в жарава. 36 български машини бяха изправени срещу 200 вражески. Светлините на бомбите разкъсваха мрака. Докато стремглаво се носеше над пламтящите улици на София, той си мислеше за хората на земята – неговите приятели, съграждани, неговата Сара – съдбите им зависеха от уменията и смелостта му. Въпреки че беше само на 27 години, той знаеше, че истинските битки не се водят нито на земята, нито в небесата, а вътре в сърцата. Това са битки между страха и смелостта, между срама и честта, между греха и съвестта.

22:29 ч. – Патроните му свършиха… Раните му силно кървяха… Въздъхна… Самолетът му се вряза в една летяща крепост… Взриви се.. Градът оцеля. А с него и хората, които обичаше.

Години по-късно Сара разказваше историята за своето спасение на внуците си. Показа им сребърното му кръстче, по което са разпознали овъгленото му тяло край село Пасарел. Говореше с възхищение за онзи луд български орел, безумно смел, който спаси не само нея, а една цяла вселена. Говореше с любов и благодарност за своя спасител, който не се подчини на страха, а избра да бъде светлината в най-мрачните дни на човешката история – „Ако не беше той, аз щях да бъда още едно от изгубените имена в онези нечовешки времена.“

Автор: Никола Калинов Киров, 17 години, 11 клас

Училище: Второ СУ „Професор Никола Маринов“, гр. Търговище

Адрес: гр. Търговище бул. „Трайко Китанчев“ №39

Телефонен: 0886 86 84 58

e-mail: desislava_trifonova53264@abv.bg

Визитка: Казвам се Никола Киров и съм на 17 години. Моите интереси са в областта на историята и литературата. Два пъти съм бил „олимпийски“ шампион на Националната олимпиада по история и цивилизации – първо място през 2024 г. (възрастова група 10 клас) и първо място през 2021 г. (възрастова група 7 клас). Но не се гордея най-много със златните си медали от олимпиадите, а със знанията си за хилядолетната българска история.

Стипендиант съм на МОН по Програма на мерките за закрила на деца и ученици с изявени дарби за 2023 и 2024 година.

Имам награди от редица престижни литературни и исторически конкурси, форуми и конференции, за което през 2021 г. кметът на гр. Търговище ме отличи с най-високото отличие „Търговищко дарование“ по Наредбата за условията и реда за стимулиране на деца и младежи с изявени дарби от община Търговище

––––