Починаха пациенти с COVID-19,
зарязани на стълбите на болница.
18.11.2020 г., Дарик радио
Следобедите в пощата са най-скучни – кой каквото има да върши, бърза да го приключи или сутрин преди да отиде на работа, или след работа. Тоест след 16 часа. А сега е почти два подир обед. Май пладне му викаше дядо ми… Чак ми се подремва, но пристъпвам от крак на крак и се опитвам да заговоря касиерката Силвия – готино парче с впечатляващи бедра и напращяла пазва. Все я навира в очите на клиентите. Наборка… Ама висшистка и се прави на голямата работа. Не поема – пак нещо рови из отчетите. Все не ѝ излизат. Е, не кой знае с колко – двайсетина лева, но се шашка. И щом го установи, веднага се вторачва в мене – демек, ти си, Топал Иване, ти си ги отмъкнал. Така ми вика, за да подчертае, че никога няма да ме огрее. Е, знам си го.
Топал на турски значи куц. Силвия твърди, че е от Кърджали, ама аз научих, че е от някакво тамошно забутано село… Ми куцам, не мога да го крия. Бях прав и здрав, даже на състезания по лека атлетика съм ходил като ученик. Ама чувал ли си за Кербала? Там ме раниха, когато арабите удариха базата. Негоден за военна служба и айде на свободния пазар на труда… Пенсийка мизерна като инвалид и бодигард в пощата, за да си донаждам доходите…
Седем крачки до другата стена и осем до вратата. Зяпам навън и си мисля: абе, главанак, що се отказа от следването? Две годинки и завършвах. Икономика в университета. И вместо днес да вися и меря пощата, щях да си седя в някое топло кресло, да си дращя с химикалката… Тогава, шашкънино, дори и Силвия нямаше да ти гледа крака… Някой ден ще плюя на тая работа и ще се върна да уча. Парите от кръвнината и застраховката ги тикнах още на времето в една сметка и хич не ги пипам. Пари за черни дни… Тъкмо ще стигнат за две години следване… Какъв ти някой ден – още тази есен ще го направя…
Замечтан направих пак обиколката – общо петнайсет крачки. Трудно ми беше, аз не съм по ученето. Тройки, тук-там някоя четворка… Абе, какво ти следване – поне двайсет пъти на ден се заканвам да го направя. Хубаво е, че ми минава. Кога ли? Като се прибера у гарсониерата, ударя две ракии, замезя със салатката и се опна пред телевизора. Че то кеф, бе!
Разкърших рамене, подсмихнах се. На себе си – за колко кратко време какви мераци се мотаят из кривата ми глава.
И тъкмо да се обърна, гледам към пощата крачи Полковника. Никога не ми е казвал, че е полковник, ама аз такива ги познавам. Старата гвардия: огладени панталони, лъснати обувки, изправен гръб. Той живее в отсрещния блок, на втория етаж, терасата му гледа към пощата. Сам пере и дето пере, ами и простира. Има жена, ама тя вече куку. Всеки ден я извежда, разхожда я, държейки я за ръка. Á я пуснал, á се загубила… Един път, като дойде за пенсията, му викам: „Има специални домове, гледат ги. Що се мъчиш?” А той строго, ама като истински полковник: „Няма да я дам, ще я гледам”. Ама аз, нали съм перде, пак: „Абе, господине, тя дори не ви познава!” И видях как инак мътните му очи изведнъж се избистриха и ме клъцнаха като ножове: „Тя не знае кой съм, но аз зная коя е тя!”
Та идва същият този сега към пощата. И е той, и не е той: върви с широки крачки, енергично, не като човек над седемдесетте. А най-интересното е, че е облечен с парадната си униформа от онова време. С акселбанти, фуражка и лявата му гръд направо бронирана от ордени и медали. А! И препасан с парадния колан със златна тока и кортик, закачен на него. Карнавал, братко!
Отворих вратата пред него и го клъцнах ехидно:
-
Не можеш да влезеш, нямаш маска.
Блъсна ли ме, шмугна ли се покрай мене, така и не разбрах. Само след секунда беше в средата на помещението, бръкна под сакото си и извади пистолет.
-
Дай – вика – калпавото си пушкало.
После завъртя пистолета към Силвия.
-
Натисни – казва – паник бутона.
Аз – сащисан, още не вярвам какво се случва. Приближи до мене, измъкна газовия пистолет от кобура ми и продължи да нарежда на касиерката:
-
Натисна ли го?… Добре. Сега си вземи столчето и излез тук при нас. А ти – обърна се отново към мене – пусни решетката на вратата и щорите на прозорците.
Провери какво съм направил, изхъмка и посочи към Силвия:
-
Премести си столчето до нея. Хá така. Сега си извади мобилния телефон и се обади на 112, че в пощата има терорист и че вие сте взети за заложници.
-
Парите са в касата – проплака Силвия. – Почти пет хиляди.
-
Сигурен ли си, че това искаш да кажа? – преглътнах аз.
-
Съвсем сигурен – охотно врътна глава той. – И ще убивам, ако не изпълнят условията ми. Така им кажи.
И очите му – лед. И бистри. Най-после се уплаших.
Обади се жена с кръшен момински глас. Сигурно преди секунда се бе смяла на някаква шега, защото настроението ѝ струеше дори по телефона. Помълча втрещена от думите ми, после я чух да казва на някого: „Някакво хлапе се опитва да се бъзика с нас. Какво да правя?“ Е, тогава почти избухнах:
-
Няма майтап, кифло! Ще ни гръмнат, като мисирки ще ни гръмнат!
Полковникът кимна доволен и с цевта на макаровеца ми даде знак да приключа разговора. Отиде до вратата, погледна навън. После се върна и рече с омекнал глас:
-
Не се бойте – никой от вас няма да пострада.
Обаче стои наперен, ослушва се, в очите му подскачат голи саби, а дулото на пистолета сочи към нас.
Телефонът ми звънна. Погледнах го въпросително и той кимна утвърдително.
-
Абе, какво става при тебе? Каква е тая тупурдия?
Отегчен глас на човек, на когото са провалили следобедното кафе. Познах го – от охранителната фирма беше.
-
Терорист – изпъшках отчаяно аз. – Заплашва ни с пистолет. Има искания.
Трак – затвори. Замълчахме – полковникът до вратата, ние със Силвия на столовете. Гледам го – нерв не трепва по лицето му. Отписал се е, не му пука какво ще стане. Рекох си: „Тоя като нищо ще ни утрепе“. Ами да – сигурно е сталинист. Пък те все едни кръволоци… Силвия изглежда си мислеше същото, защото изхлипа и се притисна към мене. Брее, какво прави шубето!
Минаха пет минути. А може и пет часа да са били – може ли да мериш в такава ситуация времето?… Завиха сирени, забръмчаха автомобили, отекнаха отсечени команди. Телефонът ми пак звънна. Пак погледнах към полковника и той завъртя глава.
-
Кой си ти? – попита суров мъжки глас.
-
Бодигардът.
-
Какво иска оня?
Полковникът направи знак да му подам телефона. Сложи го на ухото си с лявата ръка, а с дясната продължи да държи пистолета насочен към нас.
-
Аз съм полковник от запаса Стоян Джеров. Имам следните искания: в отсрещния блок, вход Б, апартамент 18 лежи жена, болна от ковид – 19. Искам да извикате линейка и да я откарате в болница. Искам една от националните телевизии да снима всичко това. Искам да я видя в болницата с включена система. Тогава ще освободя заложниците и ще се предам.
Отсреща се опитаха нещо да го заглавичкват. Той слуша няколко секунди и отсече:
-
Времето ви тече. Един час. Засичам го.
И затвори. Помисли и кимна към Силвия:
-
Нали при тебе имаше едно телевизорче?
И това бе видял, дъртакът му с дъртак!… Ядосах се.
-
И заради някаква бабичка ще ни изтрепеш, така ли?
И млъкнах, стреснат от думите си. Той ме изгледа строго:
-
Тя не е някаква си. Тя е жена ми. Два дни поред обикаляме болниците. Никъде не я приемат: нямало места. Тя е професор, работила е за тази държава. Не може да я оставят да умре като куче.
Изруга безадресно.
-
Не се плашете. Всичко ще свърши без екцесии. Нищо няма да ви се случи.
-
Може би. Но с теб какво ще стане?
-
Вълци ме яли мене.
-
Преди да те изядат, доста ще лежиш по затворите – заядливо подметнах аз. – Помисли ли за жена си?
Полковникът изсумтя и оправи фуражката си. Помислих си: „Е, сега вече, глупако, ще стане лошо!“ Силвия изпъшка напрегната.
-
Дъщеря ми в момента пътува за България – неочаквано меко отговори той. – Тя ще я гледа.
Взе дистанционното на телевизора и започна да превключва каналите. След десетина минути два от каналите се включиха директно от пространството пред пощата. Видяхме, че дойде линейка, после екипът изнесе носилка, покрита с чаршаф. Преди да я качат вътре, го отметнаха и екранът се изпълни с лицето на белокоса жена с хлътнали очи. Снимаха през целия път, после свалянето пред болницата. Вкараха я във входа.
Пак звънна телефонът. Полковникът вдигна, слуша близо минута и отсече:
-
Искам да я видя в болнично легло и със система. Тогава ще освободя заложниците.
Затвори замислен.
Кой знае защо ми се завъртя нещо от някакъв филм със заложници: някой там твърдеше, че те трябвало да говорят с похитителя, за да му станат мили. И нали съм тъп, задрънках:
-
Много ордени. Явно много заслуги имате.
-
От онова време. Нищо не струват. Тенекии. Така казват сега.
-
И сега ги дават. Имам и аз четири-пет.
-
Знам – кимна той. – Знам защо куцаш.
-
Така ли? – учудих се аз. – Службата беше като тях: без смисъл, само лозунги. Нищо не остава след това.
Той мълча дълго, втренчен в екрана на телевизорчето. Устната му за първи път потрепна няколко пъти нервно.
-
Виж – рече. – През 1988 година бях командир на Предния отряд на една дивизия. По тревога излизахме на самата граница. Окопи, както си му редът. Всичко като за война. В командния пункт имаше огромен надпис: „Нито крачка назад! Зад нас е България!“ Лозунг. Да, лозунг. Минаваш, четеш го. След време така свикваш с него, че не го забелязваш. Обаче… Обявиха отгоре, че вече имаме отбранителна доктрина. Преди това в случай на война Предният отряд трябваше да се държи, докато дойдат основните сили. Без да отстъпва. Ще рече, той беше жертвано подразделение. Та тъй: започнахме да тренираме отстъпление до позициите на полка, където имаше и бетонни бункери. Правим го веднъж, два пъти. Разрешавам почивка за по цигара и тогава ме наобиколиха войници. Редници. Момчета на 18-19-20 години. Викат: „Другарю майор, защо ще отстъпваме? Нали зад нас е България?“
Помълчахме. Той поклати глава:
-
Уж лозунг, а? Кух, а?
Замълча с празни очи, отнесен в ония години и онзи район за бойно използване, където навярно бе минал част от живота му…
После? После дадоха картина от болнична стая. Жената с бялата коса лежеше сред бели чаршафи, до нея стърчаха системи, виеха се маркучи, няколко лекари висяха край нея… Полковникът за първи път отпусна пистолета, усмихна се тъжно и рече с неочаквано омекнал глас:
-
Е, свърши се… Аз ще изляза и ще се предам.
И тръгна към вратата. А аз, може би овладян от онзи стокхолмски синдром, за който научих после, или просто защото наистина се разтревожих за този човек от друго време, подскочих от стола.
-
Чакай – рекох неочаквано дори за себе си. – Ще те застрелят.
-
Няма.
-
Нека се обадя?
Той кимна.
Пак оня суров глас. Изслуша ме и нареди:
-
Да остави оръжието си при теб и да излезе с вдигнати ръце.
Полковникът кимна. Първи ми подаде моя тапешник. После извади пълнителя на своя макаровец и аз ахнах от изненада – в него нямаше патрони. Опитах да кажа нещо, но той ме спря.
-
Кортикът няма да ти оставя.
