Избягвам да ровя боклуците. Те са приоритет на вехтошарите, клошарите, гладните и жадните. Не съм от тях. Осигурил съм прехраната си и съм облечен прилично, като за възрастта си. Но все пак ровя. Понякога не мога просто да се сдържа.
Обичам да се разхождам из центъра. Сам. Три до пет километра всеки следобед, времето и сезонът нямат значение. Пешеходенето помага на физиката, развива моториката, поддържа мисловния процес. Като по-млад предпочитах планината, сетне я замених с парка, сега обикалям улиците. За по-нататък не знам.
Вървя и гледам. Винаги има нещо за гледане. Градът е гигантски вирус, саморазрушаващ се и регенериращ в нови и нови мутации, участвам, макар и пасивно, в неговата жилеща и жужаща настояща катастрофичност. Тя крие миналата му сладост, която аз разпознавам зад фасадите и оградите, зад огледалата на витрините, покрай портите на офисите и вътре в остъклените за пушачи кафенета, където топлината идва от сърцата на газови горелки. Не ми обръщат внимание – нито късополите момичета с телефоните (колко жалко!), нито остриганите момчета с татуировките, нито старците с торбите, драпащи върху непослушните си крачка по ръба на същото онова минало, към което изпитвам откривателска тръпка.
Да, тръпката, но не самоцелната, а музейната тръпка ме отвежда към кофите за боклук. Може и травма да е – на психиката, която от време на време рецидивира. Причината е, че когато работех в литературния музей някога, чистачката изхвърли пакет с безценни архиви на виден поет-символист, отдавна покойник. Месеци наред бях убеждавал една възрастна дама, която е била интимна спътница на поета, да продаде на музея архивите. Тя ревнуваше любимия си, не искаше да се раздели с нищо негово, ала нямаше пари да живее, тъй като била обявена за недоубита буржоазия. Не ѝ позволявали нормална работа и остаряваше в мизерия. Когато най-сетне се съгласи и ми даде реликвите си, загънах ги в амбалажна хартия и оставих пакета на пода в канцеларията.
Ужасното идва след приятното. Бях развързал пакета и почнал да описвам ръкописите и документите. Вършех го с наслаждение, каквото изпитва мъж, когато гали мраморното тяло на желана жена. Вечерта лелката влязла с кофата и метлата, видяла на пода стари хартии, помислила ги за боклук и… почистила. Въпреки че по-късно тя призна простъпката си, не ѝ се случи нищо, докато мен следовател три пъти ме вика на разпит не къде да е, а на улица „Майор Векилски“ – там се помещаваше и затворът. Замалко да ме арестуват, понеже ме бяха наклеветили, че съм щял да изнеса архивите и да ги продам в Австрия, където поетът символист на младини беше живял. В сигнала си партийната секретарка на музея твърдеше, че вече съм ги продал. Накрая, разбрал цялата глупост на обвинението, следователят прекрати делото, а мен ме наказаха с последно предупреждение за уволнение и ме задължиха да заплатя похарчените за откупката държавни средства. Но по-страшното, това, което най-много ме травмира, беше, че по време на процесуланите действия (идеята беше на главната ни счетоводителка) с колеги два пъти ходихме до сметището в Долни Богров да търсим изхвърления архив. Ако си виждал сметище, никога не би ти хрумвало да предприемеш такова издирване. Там, в Долни Богров, гробището на боклуците, което нямаше начало и край, пребиваваха хора. Те вървяха след булдозерите, имаха плашещ ръждиво-сив външен вид, излезли сякаш от готически, може и Дикенсов роман. Машините валирараха димящата и вонящата хълмиста пустиня, а зомбитата тъпчеха след тях, оглеждаха, ровеха и търсеха… съкровища. Мъжете, основен контингент, бяха взели със себе си жени, деца, баби. Сметището бе прислонило цели семейства.
Събрахме смелост да питаме за книжата на поета. Казаха, че не знаят нищо.
Има сега едни чистофайници, знам ги аз тях, едва дочакват да умрат дядо и баба, респективно мама и тате, за да изринат от апартамента им всичко събирано от тях през годините с изключение на скътаните пари, а и някое и друго бижу. Вехтошарите, и те познават нрава на чистофайниците. Вехтошарите, клошарите, професионалните алкохолици, малцинствените ми събратя, обитаващи денем и нощем свидния мой градски център, също са чистачи, но претърсват контейнерите с идеалната цел да ощастливят с изровеното ако не себе си, то някого другиго, който има влечение към старините в различните им разновидности. В краен случай осребряват колекцията си в пунктовете на Вторични суровини. Там кориците на книгите, особено твърдите, ги дерат като на заклани животни кожите.
Както си се разхождам полека, едновременно в някогашното и настоящето, погледът ми привлича купчина книги, едни са нахвърляни отстрани на контейнера, други са вътре: стари, дори изпокъсани, а и нови, почти нечетени. Приближавам, гледам въргалят се и разни хартии изписани, пликове с марки и адреси, писма, пощенски картички, тетрадки, тефтерчета, етикети. Е, не е музей под открито небе, но си е цяло находище, което, ако се потрудиш да обработиш, може и да лъсне някоя златна люспа.
Срам не срам, ще претараша надве-натри, може пък да изскочи интересна находка. Ще я взема и ще я отнеса у дома при останалите, повечето от които чакат следващото ми прераждане, за да им отделя подобаващо внимание. Няма значение, не бързам. Хубаво, но на метри от мен с необещаващо добри новини любопитство ме фиксира един мургав съгражданин, оборудван с количка и желязна пръчка – последната най-много ме безпокои. Времето, с което мислех, че разполагам, внезапно придобива относителен вид. Вземам на бърза ръка първия ми попаднал плик – той е дебел и вероятно съдържа кореспонденцията на своя бивш собственик, погребан, надявам се, на по-почтено място от тукашното.
Напускам терена, за да го отстъпя на законния обладател на градските отпадъци.
Писмото, което открих в дебелия плик, беше написано с черно мастило от двете страни на карирано картонче с размерите на пощенска картичка. Изглеждаше случайно попаднало там, тъй като при всичките ми усилия не успях да установя каквато и да било връзка с останалите хартии. Те бяха съвсем незначителни – стари разписки за платен ток, вода, парно отопление, касови бележки и фактури от ЦУМ, Детмаг, Модна къща „Валентина“, ЦНСМ, бележки от ОФ организацията и Червения кръст, удостоверяващи издължени вноски, три билета от Държавната лотария и няколко отрязъка от фишове за ТОТО-то. Имаше и сгънати изрезки от вестници – „Народна младеж“, „Вечерни новини“, „Народна армия“, всичките от края на 60-те и началото на 70-те години, отнасящи се до любопитни факти в сферата на науката, техниката и спорта.
И сред всичките тези, грижливо проучени от мен, оказали се никому ненужни свидетелства за нечие временно земно присъствие, видях и прочетох ето това:
София 7/III 918.
Др. Сарина!
Писмото ти от 28 м. м. получих. Сърдечно ти благодаря за всичко, което ще ми направиш. Аз настоятелно те моля да не положиш труд за това. Не мисли, че отхвърлям или пък припомвам за това. Не желая да направиш за това, защото в стремлението ти да ми поднесеш нещо хубаво, не ще намериш сурогатите за това.
Вуйчо Аврам е тук. Той ще замине днес за частта. Прекарахме няколко добри минути.
На 19 т. м. заминавам за Русе, да се представя на комисия. Резултата ще ти съобщя. Ами Яко ще ли се представи? Той никак не пише. Защо?
Вярвам, че никои протести от страна на всичките ми братовчедки не ще помогнат сега. Клер е в Пловдив. Картичката от г-ца Сар. получих.
Хиляди привети
Albert
Винаги съм предполагал, че съм живял предишен живот. Предполагал или знаел! Може би и двете. Може би не един живот. И пак съм се казвал Алберт ли? Да, Алберт съм се казвал. Или може би Аврам, като дядо ми, на когото съм кръстен. Но аз не съм дядо Аврам, няма как едновременно да съм той и да бъда аз. Логично нали?! Аврам, значи, отпада. Остава Алберт. Albert.
Но кога е било това? В древността? Едва ли. Нямам особено влечение към древността, без да мога да обясня защо. Влечението ми е към миналия век, по-точно към неговото начало. Трябва тогава да съм се родил, или поне в края на предхождащия го. Когато гледам стари фотографии, пощенски картички, или треперливи филмови кадри, виждам познати места. Тук съм бил, викам си, там и там – също. Хора познати съзирам. По едно време си бях втълпил, че съм участвал в Балканската война, случили сме се в една рота с Август Розентал, художника и поета, той подофицер, аз редник. Него са го убили в битката при Селиолу, но аз не съм бил там, оцелял съм по чудо. После съм написал кратка статия за Август, помен един вид. Кога? През 1981 година… Стоп! Тази история няма как да е вярна, защото писмото до Сарина, което намерих, е от 1918 година. Защо пък не, споря със себе си, времето е относителна величина.
От друга страна, вече съм убеден, че това е моето писмо до Сарина. Трябва да съм убеден, иначе няма до мога да продължа.
Фантазиите ми, без да съм убеден (пиша я тая дума трети път!), че са тъкмо фантазии, ме отвеждат към голямата Общоевропейска война, както я наричаше баба ми Рашел, чийто съпруг – дядо Аврам, бил участвал и в трите войни, двете Балкански и Световната. В нея съм участвал, поне така пише в писмото. Пратил съм го на Сарина, преди да ме мобилизират, комисията в Русе ме одобрила, заминал съм, а на фронта сме се улучили заедно с подпоручик Димчо Дебелянов.
– Ти идиот ли си! – нашепна ми един вътрешен глас. – Дебелянов са го убили на 2 октомври 1916 година.
– Какво от това? – отговорих му. – Познавали сме се от по-рано, от бирария „Гутенберг“ и от механата „Копривщица“, обичаше я той, понеже носеше името на родния му град. И червеното вино обичаше, стихове декламираше, не свои, на френски поети – Бодлер, Маларме, Франси Жам.
Аз какво правех в „Копривщица“ ли? Заведе ме там Хенри Левенсон, и той еврейче като мен и като убития Розентал, подписваше хумореските си като „Бедния Хайнрих“. Въобразявах си, че ще ставам поет, а бате Хенри ме покровителстваше. Пиши и пращай, казваше. И аз пращах стихчета: по списанията, във веселия „Барабан“, в „Смях“ също. Подписвах ги АлБен, повечето правеха така – пишеха под псевдоним. Обаче техните стихове ги печатаха, моите – не, с изключение на едно-две съвсем кратки. Но не се отчайвах, все се надявах да ми потръгне. Димчо, приятел на Левенсон, също ме насърчаваше. Упорствай, Бенчо, повтаряше (така ми викаше, Бенчо), то сега какви ли не бездарници се пишат поети. „Бездарието е безсмъртно!“ – провикваше се. И надигаше чашата.
Пак чета изписаното картонче. Липсва град или село, от което е пратено. Редовете са малко, а колко много подтекст, колко недомлъвки съдържат. Колко несръчно и – да ме прости Господ – неграмотно съм се изразявал по онова време. Недоучил ли съм бил или потайнически съм кокетирал? Префърцунил съм си и подписа на латиница.
Тъй или иначе, загадките са налице. Какво е шяла да направи за мен Сарина? Какво аз настоятелно съм я молил да не направи, въпреки че съм ѝ благодарил за добрите намерения? Какво ще рече фразата „в стремлението ти да ми поднесеш нещо хубаво, не ще намериш сурогатите за това“. Сурогатът е заместител, непълноценен при това. Значи – фалшификат. Но на какво? Чувства, вярност, добрина, услуга… „Сурогат“ означава също „подправка“. Заместителите на „нещо хубаво“ не могат да бъдат толкова хубави, колкото оригинала, по-скоро напротив. А подобрителите, овкусителите? Те добавят туй-онуй към основното ястие или напитка, но сами по себе си са едно нищо и никакво.
Охооо, излиза, че аз съм иронизирал Сарина. Май съм бил засегнат и косвено, иносказателно съм изразил съмненията си, че въпросните добри намерения всъщност са имитация. И съм дал на Сарина да резбере, че не би могла да ги овкуси, да им намери заместители. Което значи, че не съм бил толкова глупав и недоучен.
На улица „Странджа“, където съм се родил, в съседство с нашата къщурка живееха баба Сарина, дядо Хаим и техният внук Хаймико, мой връстник и приятел. Делеше ни една тараба и Хаймико често прескачаше в нашия двор да си играем, докато бабите ни си подвикваха на шпаньолки през дупките на тарабата.
Визина Сарина (което ще рече „съседката Сарина“) съм запомнил с постоянно задавания от нея въпрос: „Ке ора сон?“. Което, преведено от шпаньолски, означава „Колко е часът?“, или по-точно „Колко стана часът?“. По онова време часовниците не бяха от вещите, дето всеки може да притежава и ползва, та визина Сарина беше принудена да се осведомява за часа от съседите, често от баба, която си пазеше един стар будилник-касичка; той спираше и изоставаше, но Рашел се утешаваше с думите „Ден да не губи…“. Обаче „Кьорасон“, винаги изречено на висок глас като една дума, беше начин да се започне разговор, предвещаващ дълго обсъждане на житейски и битови въпроси като недостига на пари заради мързела и пиенето на дядо Хаим, спомените за отлетялата младост, ранното овдовяване на баба, последвано от самотно отглеждане на четирите ѝ дъщери с шиене на чуждо.
Баба Сарина, бая пълна и в размъкната роба от бархет, шеташе с чехли из двора, подвикваше към големия Хаим и малкия Хаймико, готвеше и хранеше фамилията, останалите членове от която не помня. С Хаймико си играехме, но никога не станахме особено близки. Строга с внука си, дръпната спрямо мъжа си, към мен баба Сарина се отнасяше мило, подаваше ми избърсана в престилката ѝ круша, сякаш отгатвайки, че най-много обичам круши, а когато ме викаше по име, влагаше в обръщението нотка нежност.
Много се уплаших веднъж, когато се набодох на ръждивия пирон, стърчащ от дъските на тарабата. Потече кръв, заболя ме, разплаках се, ала баба Сарина се завтече, зауспокоява ме, намери памук и шишенце йод, почисти раната и ме сложи да седна в скута ѝ. Пак ли ще ме бодат с инжекция? – запитах страхливо. Баба Сарина се засмя, беше запозната със случая. Предната година ме бяха инжектирали против тетанус, защото си бях цепнал челото с една консервна кутия, в която бе посадено цвете на майка ми – мушкато или зокум. Импровизираната саксия беше поставена върху перваза на прозореца откъм двора, аз исках да помириша розовото красиво цвете, протегнах се да го сваля, но бях четиригодишен, дребен и несръчен, изплъзна ми се от пръстите и белята стана. Имаше кръв, болка, сълзи, спринцовка и лош спомен. Няма да те бодат, ижико мио, прошепна с мек като скута ѝ глас визина Сарина и ме щипна по бузата. Ще мине и без инжекция. Но ме посъветва да не казвам на Рашел, че пиронът е бил ръждив.
Как изскочи този стар черно-бял филм в паметта ми? Прожекцията взе постепенно да се оцветява и изпод подпухналото лице на баба Сарина се показа нежна бледа кожа, поникналите около гушата ѝ косъмчета се стопиха, забрадката се свлече, разкри се издължена шия, поддържаща малка овална глава, украсена с тънки розови устни, леко вирнат нос, чуплива кестенява коса и черни искрящи очи.
– Ти ли си, Сарина? – прошепнах.
А тя изрече:
– Защо се боиш от едно убождане, бил си на фронта. Не е патрон, а пирон.
Вечерта, преди боя край Долно Караджово, Димчо Дебелянов ми чете в землянката стихотворението „Прииждат, връщат се…“, щеше да го праща някъде за публикация, но все нещо го спираше.
– Бенчо – обърна се по обичайния начин към мен, – утре ще има много кръв. Ти стой близо до мене.
– Защо? – запитах го.
– Защото – каза – ще ме убият, а като си до мен, теб куршумът няма да те улучи.
– Как така? – стреснах се. Откъде ще знае, че ще убият него, а мен не.
А той:
– Ще се мерят в офицера, в ротния, той е по-важният. Теб ще пропуснат, редник си само. – После добави: – А и така е по-добре.
– Не е по-добре! – извиках. – Не е!
– Ти си млад, Бенчо – въздъхна подпоручикът, – искаш да станеш поет. Жив трябваш. А аз вече съм мъртъв.
И взе да декламира:
Ако загина на война,
жал никого не ще попари…
Авраам роди Исаака; Исаак роди Иакова; Иаков роди Иуда и братята му… Така пише в Евангелие от Матея.
В писмото до Сарина се казва (аз казвам!): Вуйчо Аврам е тук. Той ще замине днес за частта. Прекарахме няколко добри минути.
Кой е вуйчо Аврам? Какво сме си говорили, преди да тръгне на война? Нямам представа. Безброй евреи носят това име. То е като българското Иван. Моето, Алберт, е европейското съответствие на библейското име Аврам. Колкото евреи се казват Аврам, толкова българи са Иван.
Моят дядо Аврам аз не помня. Той получил удар и умрял на петдесетина години, когато майка ми била тринайсетгодишна, и оставил баба ми Рашел вдовица едва на трийсет и девет години. Рашел толкова обичала дядо Аврам, че никога не погледнала друг мъж, въпреки че имала, както разправяше, не един кандидат. Отгледала дъщерите си сама, научила ги да шият и плетат, преживявали криво-ляво от надомна работа.
През Балканската война дядо Аврам бил мобилизиран. Пратили го на първата бойна линия, понеже бил фелдшер и там бил най-нужен – да помага на ранените. Ранявали и него, не един път, ала оживял, върнал се. Дошла Междусъюзническата война, по-сетне и Първата световна, или Общоевропейската. Дядо пак бил на предните позиции с медицинската чанта на рамо и превръзка с червен кръст на ръката, притичвал, залягал, бинтовал, промивал рани, биел инжекции, утешавал пострадалите. Стреляли по него, снаряди избухвали, ранявали го. Вият, съскат, пищят.
И пак оцелял. „Горкият, цялата му шинела беше на дупки от шрапнелите!“ – така си спомняше баба. „Ама Господ го опази и се върна вкъщи при мене и при децата.“ После се просълзяваше, припомняйки си, че дядо е оцелял през трите войни, за да си отиде в разцвета на силите си в мирно време… „Есто ес!“ (Така е то!)
Та същият този фелдшер Аврам, когото познавах само от разказите на баба и от една-две фотографии, запазени като по чудо вкъщи, беше ми предоставил името си, но в неговото европейско съответствие. Баба до края на живота си ме наричаше Аврамико и аз го приемах, не исках да я огорчавам.
На фронта срещнах друг Аврам. Командирът Аврам Таджер, роден в София през 1872 г. Сражавал се и в трите войни, отличил се в боевете, произвели го в чин полковник, станал близък на Двореца. Когато през 1941 г. гласуват Закона за защита на нацията, му окачват жълта звезда. Такива са носели мама, татко, баба Рашел, всички евреи. Вкъщи имаше две такива шестолъчки, виждаха ми се симпатични, като малък си играех с тях, даже в неведението си ги закачвах по дрехите си, а баща ми все ме хокаше, че не са подходящи за детски забави. После шестолъчките изчезнаха, вероятно изхвърлени от татко – той късаше всячески с омразното си минало, искаше да го унищожи, без да го забравя.
Отдавна я търся тази жълта звезда. Обикалям по антикварите и между другото питам имат ли еврейска шестолъчка, поне една, за да запълня зейналата битова и битийна празнота. Няма и няма. Виж табакери, запалки, часовници, джобни ножчета и други дреболии с инкрустирани пречупени кръстове – колкото искаш. Истински или менте няма значение, купуват се. Шестолъчки липсват.
Докато един приятел – Сашо, антиквар, художник и колекционер, изведнъж извади една. Защо толкова мъничка, питам, онези шестолъчки са бакелитови, като брошки са, с дупки за зашиване. Тази е колкото значка, отличие е сякаш, елегантна, метална, лъскава, с покритие отгоре като от слонова кост. А от задната страна с винтче и гайка – да се носи на ревера.
Сашо разправя какво знае по въпроса. Били две такива миниатюрни жълти звезди, казали му, че са донесени от Самоков. Едната купили, не си спомня кой. Другата, ако искам, да взема аз. Как няма да я взема! Взех я. Само че въпросителните оставаха. Вярно, в Самоков доста евреи е имало, даже и видни фамилии като Арие, ала да им позволят чак такава привилегия – да се кичат с подобни на ордени мини шестолъчки?!
Ще питам, викам си, друг приятел – Владо Пауновски, учен-балканист, директор на Еврейския музей в Софийската синагога. Звъня му, разказвам за находката си, споменавам Самоков. Той: Никакъв Самоков! Ти си открил голяма рядкост, даже в музея нямаме такава жълта звезда, само от бакелитовите.
И обяснява: тези миниатюрни шестолъчки са специални, съвсем малко на брой са. Привилегията да ги носят са имали само евреи с големи заслуги към България – герои от войните например, бивши чиновници на висока държавна длъжност, дипломати и пр. Понеже Законът за защита на нацията е важал повсеместно, евреите без изключение били длъжни да носят шестолъчки – като дамгосани, както ти пишеш. Но на тези, малцината, са разрешили да закачат фините, металните и красивите отличия, та да зачетат някак си заслугите им към родината. Същата жълта звезда е носел полковник Аврам Таджер, знаеш го, героят, най-видният български офицер евреин.
Знам всичко, все едно съм присъствал. Бил слънчев майски ден на 1943 година, наближавал празникът на Светите братя просветители. Аврам си сложил мини шестолъчката на парадния мундир, окачил я, както подобава, между ордените си. И тръгнал към двореца да се срещне с царя. Щял да го моли да спре депортацията на сънародниците му в концлагерите.
Вървял по булевард „Цар Освободител“, срещали го хора, едни поздравявали, сваляли шапка, други подминавали, „Мръсен чифут!“ – изсъсквал някой и плюел. В двореца го спрели. Назначена среща имам, рекъл, с негово величество. Няма го негово величество, отговорили му, на лов е заминал.
Притежавам шестолъчката на полковник Аврам Таджер. Вариантите ми са два – или да си я окача, или да я подаря на Еврейския музей.
Излизам, разхождам се, размишлявам. Не поглеждам към кофите за боклук, пречат ми да се съсредоточа, а трябва да реша сложна задача.
Името на Сарина – тази, на която съм писал през 1918-а – произхожда от Сара, от библейската Сара. Сарина е галено, умалително име, също и Сарика. Сара била съпруга на Авраам, май и негова полусестра. Тя родила Исаак, който родил Иаков. И сега какво става? Башиното име на баба Рашел е Исак, да същият, синът Авраамов, който родил Иаков. Името ѝ също е библейско, Рахил значи „чистосърдечна“, тя била втората и най-любима жена на Иаков, която била дълго безплодна, ала най-накрая Господ позволил и родила най-малкия му син, любимеца Иаковов – Йосиф (брат ми се казва Йосиф). Но в моята история Рашел е съпруга на Аврам, дъщеря на Исак и баба на Алберт, кръстен на Аврам.
Пак препрочитам писмото: Ами Яко ще ли се представи? Той никак не пише. Защо? Значи Иаков също е замесен. Пасивно – представил се е на военна комисия и е заминал на фронта. Но кой е той: роднина, приятел? А ролята на братовчедките каква е? Там пиша: Вярвам, че никои протести от страна на всичките ми братовчедки не ще помогнат сега. Две братовчедки имам по майчина линия, живеят (дано са живи!) в Америка, не съм ги виждал от 30 години. По-малката, и тя се казва Рашел, баба я наричаше Шели, а тя се бе поамериканчила на Рейчъл. А ако не идва в повече на читателя, мъжът на по-голямата също се казваше Аврам.
Клер коя е? Пиша: Клер е в Пловдив. Това значи, че името ѝ е Клара и че не е от Пловдив, но аз, Albert, може да съм – често изпитвам усещането, че съм живял в този град. Все пак Клер остава завинаги неизвестна, както и основанията за протестите на братовчедките ми.
А картичката от г-ца Сар., която съм получил? Приемам, че Сар. е съкращение от Сарина, а картичката от нея е изчезнала.
В историята на моя настоящ живот Рашел е жена на Аврам. Аз, Алберт, внук Аврамов и носител на името му, покрай другото и вехтошар на спомени, обикалям улиците, като понякога надничам в боклукчийските кофи. Веднъж наслуки измъквам оттам плик с ненужни хартии, между които мое писмо до една девойка Сарина. От написаното разбирам, че в предишен живот съм отивал на фронта, че съм имал вуйчо Аврам, когото Сарина познава. Знае и всичките ми братовчедки, знае кои са Яко, Клер и какво ли не още. Какъв се падам тогава аз на Сара-Сарина? Въобще падам ли ѝ се някакъв? Дали не сме се обичали? Съпруга била ли ми е? Изключено, баба Сарина беше омъжена за дядо Хаим, който отсъства от Библията. Тогава, освен че съм ѝ написал иронично иносказателно писмо, какво друго се е случило между мен и Сарина? Тайната е останала някъде оттатък редовете.
Намести ли се всичко? Или още повече се заплете?
Поименна справка: Разрових вкъщи и намерих автентичния списък, публикуван е във възпоменателния сборник „Изпълнен отечествен дълг“, издаден през 1939 година. Посветен е на българските евреи, участвали във войните. Вървя през безкрайна редица от имена на загинали – офицери, подофицери и редници. Решавам, ще преброя всички, които се казват Аврам и всички, които се казват Алберт. Чета и пресмятам. После сумирам.
Резултат: 59 се именуват Аврам, 8 се именуват Алберт.
Младата жена е сравнително нова в обществото на вехтошарите и клошарите, които се навъртат покрай препълнения с боклук контейнер пред нашата кооперация. Привлича ги, както и мен, павилионът за евтино кафе и напитки. Той работи нонстоп, собственикът е турил пейки отпред, клиентелата отпочива, надига пластмасови бирени и вински бутилки, ала непознатата мургава хубавица сякаш страни от компанията им, предпочита да се забавлява самостоятелно.
Винаги идва незнайно откъде, крачи по булеварда забързано, нахлузила тясна мини пола и високи ботуши. Не ѝ пречат двете издути найлонови торби, украсени с протрити етикети на прочути хипермаркети. Върху мърлявата ѝ прическа кокетно е кацнало каскетче от изкуствена кожа. Приближи ли, виждаш червило, почернени мигли, овално немито лице с порочен изглед, дръзки тъмнокафяви очи.
Претърсва контейнера, разхвърля, отбира, пъха разни неща в торбите, после ги оставя в краката си. Не издържа дълго, почва да чупи кръст, подскача и припява в такт с музиката, която гърми откъм павилиона.
Без да се усещам, не откъсвам поглед от нея.
– Ей, дядка – обръща се внезапно и ме фиксира, – искаш ли любов?
Сепвам се, търся думи, притеснено ми е. Накрая се отзовававам:
– Как се казваш?
Жената е спряла с кълченето. Тръгва към мен, стъпва тихо, спира. Изражението ѝ се смекчава, очите се стоплят.
– Аз съм Сарина – шушне едва чуто. – Твоята сурогатна любима Сарина.
Статистическа справка: В четирите войни – Сръбско-българска, Балканска, Междусъюзническа и Първа световна – като български войници и офицери загиват близо 1000 евреи, от тях над 50 подофицери и над 30 офицери. Приблизително 40 000 е било еврейското население у нас през този исторически период, следователно жертвите, дадени от него, варират в границите на 5% от общата му численост.
Те …всички са един и всеки все пак сам. Казал го беше Димчо.
