Най-добре е да започна със странната география и не по-малко странната геометрия в този странен разказ. Странен ще е разказът, нека да е странно и началото му, че иначе съвсем ще объркам читателя.
Седя на ученически чин, обърнат към нещо като коридор ли е, предверие ли е, не мога да го определя заради особената белезникава светлина, идеща оттам. Това е север. Чинът гледа на север, съответно и аз. Вдясно ми се пада изток, включително, както ще науча след минути, най-далечният изток, който можех да си представя. След малко не само ще си го представя, но и ще го виждам. Съвсем малко още търпение. Вляво е запад, ама какъв само запад! Зад гърба ми е юг. (И той като „чистия” север не играе обаче никаква роля през тази и следващата нощ.)
Чинът е висок, тръбна мебел, отдолу има поличка, където ученикът да си държи тетрадките и учебниците, ама аз не съм ученик, така че поличката под плота е празна. Знам, че не съм ученик, но изобщо не знам кой съм. Седящият на чина, така да кажем.
Двата крака отпред – тръбите на въпросната мебел – са толкова високи, че под поличката спокойно може да се изпъне в цял ръст седем-осемгодишно момче. И краката ми, и те опънати леко вдясно (североизток), да не му пречат на детето. И същевременно чинът си е съвсем нормален, не е огромен, до кръста ми е.
Това са географията и геометрията, а момчето се появява през нощта. Поне аз си мисля, че е нощ. Светлините са приглушени, кой знае защо не чувам никакви стенания, охкания, викове за помощ, тропот на забързани нозе, шумът от разните процедури, които би трябвало да са помощта. Тихо е, спокойно е, безметежна нощ насред безметежното ми време.
Детето сякаш изплува от нищото и се обляга на левия преден крак на чина, мое ляво. Главата му едва-едва не достига дъската на полицата. Гледа по посока свое ляво, сиреч на изток. Мълчи и си гледа натам. И аз мълча, изучавам го.
Не се уплаших, няма защо. Нищо плашещо няма у това момче. Нито пък се изненадах от появата му. И през ум не ми минава, че присъствието му е доста озадачаващо. Нищо впрочем не ми минава през ума, освен едно единствено очевидно впечатление – гостът доста прилича на малкия ми внук. Ленивият ми, отпуснат, блажен ум отбелязва впечатлението и го пуска да си върви.
След време детето извръща глава към мен и се споглеждаме. Преди малко бих си рекъл, че наистина изумително прилича на внук ми. Сега обаче дори не се сещам за това, както не ме учудва и че идеално се виждаме, без долната дървена част на чина да ни пречи. Сякаш вече я няма. Защо сякаш – няма я. Друго ме изумява, но пак леко, без емоции: външният вид на момчето. Не мога да си отговоря защо чак сега, когато се обърна с лице към мен, вниманието ми се спря на външния му вид. Не само не мога, но и няма как да си отговоря, защото не се и питам.
Очите ми го обследват от главата до петите, а малкият ме гледа замислено и някак хладнокръвно, ако тази дума е подходяща. Става ми все по-мил, все по-близък – може би и заради бледия отпечатък, който е останал в съзнанието ми, отпечатъка за приликата му с внук ми. Ала съм наясно, че това не е внук ми. Не, не е: виждал съм такива деца в най-ранното си детство, някое от тях е. На главата си носи каскетче, горе – потник, през гърдите му е преметната платнена торбичка с шарена плетена презрамка, къси гащи, най-прости селски гуменки на босите крака. Симпатяга от 50-те години на ХХ век.
– Кой си ти? – питам.
Не ми отговаря. Усмихва ми се кротко-кротко и произнася:
– Лежи си и мирувай.
– Не лежа, а седя на чин – поправям го и аз не знам защо.
– Добре – кимва веднага. – Седи си на чина и мирувай.
– Аз мирувам, ама ти откъде се появи?
Уж шепнем, но се чуваме много добре. А гласът на момчето не е детски, а някакъв такъв чист и музикален.
Пак не ми отговаря. Вместо това ми казва да не се тревожа.
– Кой си ти? – И изведнъж отново прищраквам: – Приличаш на малкия ми внук.
– Аз съм си аз – поклаща глава. – Макар и малко да му приличам, аз съм си аз.
– На училище ли си тръгнал с тази торбичка? – изтърсвам.
Думите като че сами излязоха от устата ми.
– Не, аз не уча – отвръща усмихнат. И добавя, слагайки точка на плахия ми разпит: – Аз знам всичко.
Вярвам му.
– Ти обичаш географията – продължава хлапето, – просто мирувай и си гледай спокойно на воля океаните. Ще гледам и аз, ще си приказваме, ако ти се говори, и така ще мине нощта. Всичко ще е наред.
Ти да видиш. Океаните…
И момчето със селското каскетче и торбичката пак се извръща на изток. Аз след него.
Господи! Вдясно от чина се е ширнал Тихият океан чак до южните брегове на Чили. Ама така някак извънредно удобно за мен се е ширнал, че е „оставил” място да виждам и Близкия Изток, и планините с ония върхове – осемхилядните, и Индия, и нататък Индонезия, северната част на Австралия, Нова Зеландия – и после хиляди километри чак до западния изход на Магелановия проток. На всичкото удобство отгоре, аз наблюдавам изумителната картина отвисоко, много отвисоко, панорамно, да го нарека, а разстояние между нас с детето ни най-малко не се променя. Нито пък чинът е станал по-голям или по-висок.
Описвам как изглеждат нещата, но не съобразявам нищичко от магиите. Магията, която моят необятен взор обхваща, ми е достатъчна, за да погълне напълно вниманието ми.
Не се запитвам какво вижда гостът ми там в ниското изпод чина: съвършено съм сигурен, че вижда точно колкото мене, а може би и повече. Разбира се, не осъзнавам абсолютната си сигурност в неговите способности.
Трябва да е минало време. Не помня. Блаженствам. И насред тишината, насред вълните там някъде вдясно на югоизток, бавно-бавно се появява флотилията на Магелан. Оцелелите три кораба. Знам, че са те, знам, че е декември 1520 година. Знам, че те не знаят какво са сторили току-що, не знаят какво са открили току-що, не знаят, че току-що са преминали през протока, който ще бъде наречен Магеланов, не знаят че са на път – да, пътуват, пътуват по вълните! – да извършат първата околосветска обиколка на кръглата ни планета.
Гледам, а там насред Тихия океан минават месеци. Виждам как месеците минават – и тук сега в лекото ми, сякаш увиснало между небето и земята съзнание, текат дните и седмиците, и там някога на корабите текат.
– Как мислиш, кое е най-величественото в подвига им? – обажда се нощният ми гост.
– Може би първопроходството – продумвам.
– Питам те кое е най-величественото в първопроходството им.
Как говори това хлапе! Все едно е възрастен, но аз така и го възприемам.
Поглеждам го за миг. Не е мръднал, все така си стърчи под чина, облегнат на левия му тръбен крак отпред. Пак извръщам очи към далечните безкрайни води.
– Не знам – признавам си.
– Само се замисли – казва съвсем тихо умникът. – Галилей ще го тормозят след сто години. Коперник още не е написал трактата си за хелиоцентричната система. Помниш ли, „За въртенето на небесните сфери”? Ама и кой тогава ще му чете трактатите… Колумб току-що е стигнал до Америка, но и това нищо не означава все още. Има ли на света човек, който да е сигурен, че земята е кръгла? Има ли на света човек, който да е сигурен, че кръгът се затваря?
Мълча.
– В това е величието им, поне аз така го чувствам. Да плаваш напред и напред, без да знаеш къде отиваш. Да умираш от жажда и глад, болен и абсолютно изтощен, но да продължаваш, защото вярваш, че Бог е с теб. Това е кураж, мили мой приятелю, величествен кураж. И Бог е бил с тях тъкмо заради този кураж. Куражът е вяра. Вярата е кураж.
Мълча. Корабите се люшкат над вълните като играчки, но не са играчки. А и стихията не ги възприема като играчки, понеже Бог е с тях.
После – кога после? – виждам острови, но това се вече други кораби, някакви туземци се бият с бели и не само бели моряци.
– Това е след два века и половина – произнася тихо хлапето.
След което внезапно започва да си тананика. Разпознавам Висоцки, онази шеговита песничка за Джеймс Кук и аборигените. Не, не е Австралия, това е смъртта на капитан Кук. Не се питам как съм разбрал, че е гибелта му. Значи е Хавай. Тъкмо си го помислям, ако бързите ми въздушни асоциации могат са се нарекат мисли, и иззад дълбините на небето се появяват самолетите. Като безкрайно ято черни гарвани са – такова страшилище бях виждал вече в живота си. Само веднъж! Къде? Ами да, спомням си, спомням си много добре. Хиляди и хиляди черни гарвани прелитаха над самия център на големия град, над родния ми град, в посока на северозапад, аз стоях насред столичния площад с вдигната глава, гледах извиращия над покрива на хотел „Шератон” мрачен поток, не поток – широка река извираше, мътен сиво-черен порой извираше и единственото, което изпитвах, бе най-неподправен страх. След миг вече забравям онзи далечен ден, не се сещам и за тогавашния си страх, а наблюдавам внимателно самолетите, много добре знаейки какви са, откъде са и какво ей-сега ще сторят. Не, не желая да гледам в какво ще превърнат голямото пристанище на Хаваите.
Искай и ще ти е даде. В случая – няма да ти се даде. Живея си като в приказките, но за жалост не осъзнавам, че изживявам приказка.
Пред очарованите ми очи грейва слънце, красиви островни пейзажи се просват сред океана, а някъде там като точици спорят и ръкомахат двамата супермени от сериала „Хавай 5.0”, Стив и Дано, препасали пищаците върху цивилните си дрехи. Ни най-малко не ме учудва как така те са като точици, а добре различавам пищаците им.
Да, ето това ми се гледа.
И гледам, гледам. И в едър план вече. Неусетно съм се приближил и ги наблюдавам почти отгоре им. Като от летящ ниско хеликоптер. Те тъкмо тръшват на земята поредния бандит ли, наркопласьор ли, терорист ли – не мога да определя, но и не ме интересува, когато еква камбаната. Чист звук, любим звук, топъл звук, познат, познат… Божичко, дали пък не съм си в къщи?
– Това камбаната на католическата катедрала ли е? – извръщам се към момчето.
То безмълвно кимва.
– Осем без пет ли е?
То безмълвно поклаща глава.
– Не е ли сутрин?
Пак поклаща глава.
– Не съм ли си в къщи?
– Не – проговаря.
Очевидно ми съчувства. И гласът му, и очите му са топли, ала все така спокойни, съвършено спокойни и уравновесени. Сетих се – и хладнокръвни. Могат ли очите на човек да бъдат уравновесени? Могат ли очите на човек да бъдат хладнокръвни? Не погледът, самите очи?
– Я да се пренесем в Атлантическия океан – предлага неочаквано хлапето.
– Моля! – почти викам.
– Кротко, мирувай! – вдига то ръка и торбичката през рамото му леко се разклаща.
Има нещо в тази торбичка, малко е, леко е, но е там вътре.
– Просто се обърни наляво – обяснява ми моят нощен гост.
Изпълнявам.
– Още наляво, още назад, на югозапад – напътства ме той.
Правя го.
– Е, забавлявай се – усмихва се меко детето.
Правя го, забавлявам се от сърце. Пред очите ми е бразилският град Сан Салвадор или Байя, както предпочита да го нарича Жоржи Амаду. Ето го залива, ето ги „старите моряци”, ето ги чудаците, пияниците, картоиграчите, веселяците, скитниците, ето го Кинкас Беро Дагуа, което означава Кинкас „вик на ужас от водата“, прякор, получен заради ужасения вик, който Кинкас надал, когато вкусил по погрешка престояла вода вместо ракия. Проследявам „двойната му смърт”, погребението му, всичко като на кино, всичко, описано от гения на Жоржи Амаду. Виждам как „на екрана” се изписват „последните думи” на Кинкас: „Всеки да се погрижи за своето погребение – няма нищо невъзможно в това.” Улавям се, че се кискам.
– Благодаря ти, приятелю – пошепвам към детето, без да откъсвам очи от Бразилия.
– За нищо – отвръща то.
А, ето го и Васко Москосо де Арагаум! Че може ли без „Пълната истина за оспорваните авантюри на комендант Васко Москосо де Арагаум, капитан далечно плаване“! И защо да не може, би следвало да си отговоря, ако не живеех в приказка, но аз живея именно в приказка. Губя представа за времето. Времето е капитан Васко Москосо и приключенията му.
Впрочем… нищо не губя. Досега да не би да съм имал представа за времето. Пък и в приказките няма време. А ако има, ние децата не му обръщаме внимание.
Докато пред взора ми не изплува статуята на Христос и времето се връща. Христос е разперил ръце там на атлантическия бряг и същевременно на цветната снимка на стената до главата ми у дома. Една и съща статуя на живо и на фотография. Две еднакви статуи една до друга. След миг остава само статуята на живо.
– Това вече е хиляда километра на юг – обажда се хлапето.
– Рио де Жанейро.
– Рио де Жанейро – повтаря то някак напевно. – Остап Бендер е знаел, че Христос наминава и към Рио де Жанейро. – Сетне внезапно добавя: – Пак ще се видим.
И изчезва, преди още да съм успял да извърна глава.
Седя на чина, сам съм, онази белезникава светлина не гони сенките, а само ги омесва в някаква пихтия, зад която не провиждам нищо. Съзнанието ми не работи сякаш, не се осмислям, не се разграничавам от пихтията… Заспивам ли? Няма кой да ми отговори.
Оттам до следващата поява на момчето – мрак. Никакъв спомен. Нищо. Паметта ми не е запазила нищо от стенанията, от особения, предизвикващ паника шум на ония процедури наоколо… Както и от моите „лични” процедури…
Пак ли е вечер?
– Пак ли е вечер? – питам го.
То прави неопределен жест с ръка.
– Пак дойде, удържа на думата си – прошепвам, правя опит да се усмихна, но не знам успявам ли, защото нямам връзка с лицевите си мускули.
То кимва сдържано, докато се намества пак там при левия преден крак на чина. Същите дрехи, същото каскетче, босите крачета в гуменките. Същата платнена торбичка с шарената плетена презрамка. Моето си среднощно пастирче, моето си нашенско пастирче, което е толкова далече и същевременно толкова близо до „пастирите на нощта” на любимия ми далечен и близък Жоржи Амаду.
Пастирчето обляга рамо на тръбния крак, нагласява удобно торбичката да не му пречи.
Как не се уморява това дете! Как не променя нито веднъж позата си! Сигурно пак цяла нощ няма да подвие нозе, да седне на пода, да подпре гърба си.
– Какво има в торбичката ти? – сещам се изведнъж за догадката си от снощи.
– Хемингуей – проговаря гостът ми за първи път тази вечер. – „Острови на течението” и едно тънка книжка със „Старецът и морето”.
– За какво са ти?
– На мен – за нищо.
Иска да ми подскаже нещо, но не разбирам какво. Озадачен съм.
– Нямаме много време днес – продължава малкият.
Тутакси забравям да го попитам какво е искал да ми каже, толкова съм разочарован.
– По-скоро нямаме почти никакво време днес. – Говори все така бавно, но някак стегнато, някак делово, сякаш се съобразява с някакъв неведом за мен график. – Ще ми се да използваме отпуснатото ни време, за да усетиш каква шепичка е земята ни, която е едно цяло. Пак да усетиш. Ти знаеш, че е шепичка, знаеш, че е едно, но бих искал да го видиш едното на живо със собствените си очи. Това ще ти донесе особен покой, който ти липсваше напоследък.
И разперва въпросително ръчиците си това странно среднощно хлапе. В смисъл – да започваме ли?
Не съм готов да започваме, преди да го попитам, все така разочарован:
– Защо нямаме много време днес?
– Защото мина доста време и си много по-добре, което извънредно ме радва.
Разбирам значението на думите, но не и смисъла им.
– Ще ми обясниш ли? – моля го.
– Не – отказва то, – нямаме време.
Ръчичките отново се отпуснати до крехкото телце.
Поемам дълбоко дъх, нещо тихичко изсвирва откъм гърлото ми, но не го забелязвам.
– Накъде да гледам? – осведомявам се.
Разочарованието ми е изчезнало, прогонено от невидима магическа палка. Внезапно съм погълнат от особено чувство към този малчуган там долу под високия чин. Не само ми е станал (кога, кога?) близък и скъп, но и му имам пълно доверие, ясно осъзнато доверие, че той си знае работата, че той много добре е преценил, че тъкмо сега е моментът пак да усетя каква шепичка е земята ни, която е едно уж голямо, уж огромно цяло. Каквото и да означава това. И още нещо осъзнавам освен доверието си в него: без помощта на малкия ми гост никога няма да стана от този чин, а ще си седя на него до свършека на дните си. На туй всичкото отгоре осъзнавам, че не съм осъзнавал толкова много работи от много, много отдавна, сякаш от памтивека.
– Предлагам ти да почнем от западната част на Атлантика – проговаря детето след пауза, като че ли ме е изчаквало да си осъзная докрай осъзнаванията. – После веднага на изток към Северния Пасифик. И така ще ги редуваме бързо-бързо, но ти обещавам, че няма да те заболи врата.
Засмивам се. И то се засмива. Боже, каква му е лъчезарна усмивката! Усмивката на пастирчето на моите безсънни нощи.
– Гледай към Карибите! – нарежда.
Послушно се извръщам наляво.
След секунда-две съм вече там, на брега. Бръкнал съм с ръце в джобовете на белия си ленен панталон (да, да, като в мечтите на Остап Бендер!) и най-съсредоточено следя какви ги върши Ърнест Хемингуей. Целият свят е изчезнал, паметта ми е изчезнала, дори пастирчето си съм забравил. Следя Хемингуей, за толкова ми стига вниманието и съзнанието. Следя го по кръчмите на островите, из кубинските кръчми, по плажовете със синовете си, на лодката, която преследва германската подводница.
Господ ми е свидетел, не предполагах, че е толкова красиво. И че на живо е по-цветно от най-цветното ми въображение.
Години минават там по островите на Гълфстрийма, а аз все така си следя онзи удивителен чудак и не ми омръзва. И не остарявам. Поне аз. А той остарява.
Наистина е много дисциплиниран, що се отнася до писателската му работа. Съобразявам, че трябва да е 1950-а, защото тъкмо почва да пише „Старецът и морето”. Докато старецът Сантяго и добрият му приятел момчето Манолин излизат в морето за риба или обсъждат бейзболните мачове, Хемингуей завършва черновата на „Бимини” и „Куба”, първите две части на „Острови на течението”. Пише, пише… Вече е 1951-ва, старият рибар е уловил голямата риба, върнал се е на брега със скелета ѝ, сънува каталясал лъвовете, а Хемингуей приключва не само „Старецът и морето”, а и третата част на „Острови на течението” – „В морето”. Не знае тогава, че книгата ще бъде издадена, след като се е вслушал в съвета на Кинкас и се е погрижил за собственото си погребение.
– Можеш ли да ми обясниш защо толкова харесваш „Острови на течението”? – чувам гласа на моето момче и за миг се връщам на чина. Не че съм мърдал от чина, наясно съм, че не съм.
– Разбира се! – произнася сама устата ми.
И откъде се разбира? Ала наистина съм убеден, че идеално разбирам защо харесвам тази книга и че мога да го обясня. Както съм съвършено сигурен, че никога не съм се замислял за причините за пристрастието си. Такава яснота цари в съзнанието ми, такава някаква истинска светла дълбочина… Не ме интересува дали в човешкото съзнание може да цари дълбочина. В моето цари. Сега. И то дълбока дълбочина.
Трябва да съм мълчал дълго, защото гостенчето ми ме подканя:
– Та защо?
А, да, „Острови на течението”…
– Първо, знам какво е истински запой, но запой без простотии, затова много ми допада как си го отнесе в първата част оня сноб богаташа. И чувството за хумор. Разкош.
Говоря без никакво усилие, сякаш знам наизуст какво трябва да му кажа.
– Втората част. Винаги съм мечтал аз да имам такива отношения със синовете си. Често ми се е приисквало и обратното – да бъда на мястото на което и да е от трите момчета. Там на плажа. Или на лодката. А знам, че Хемингуей не е бил чак пък такъв, какъвто се е описал в героя си, в бащата. Но е успял да опише тези отношения, значи и той е мечтаел. Обичам идеалното.
Пастирчето ми втренчено ме гледа, без да помръдва.
– Третата част. Ех, това е поема как се изпълнява дълг по мъжки. Хемингуей си е бил побъркан на тема дълг и изобщо на тема мъжкарство. На някои хора им се удава да претворяват дълга в поема. Наистина обичам идеалното.
– Разбрах – кимва малкият.
Виждам, че е разбрал.
– Злото също може да е идеално – заявява ни в клин, ни в ръкав.
Изразът на очите му вече е коренно различен. Не успях да забележа кога се е променил.
– Сега се обърни вдясно. Виж какво става в другия края на света, докато Хемингуей пише и лови ту риба, ту немски подводници.
Извръщам бавно-бавно взора си на североизток. Вече знам какво ще видя. Волята ми сякаш се съпротивлява, ала главата ми сама се движи, очите ми са широко отворени и будни, будни, за жалост…
Да, ГУЛАГ. Годините след войната. И началото на 50-те години на миналия век. Пристанището Ванино. Японско море, отсреща е остров Сахалин. Ванинският транзитен лагер, откъдето етапите с оцелелите през Сибир и Далечния Изток затворници са натъпквани от товарните вагони на ешелоните в трюмовете на старите кораби, а оттам на Колима. Плават към Магадан, към административния център на Главното Управление по строителство на Далечния Север към НКВД на СССР. „Далстрой”, митичният „Далстрой” с милионите убити, недоубити, осакатени, смазани, смачкани, съсипани, сломени жертви.
Глава наляво. Хемингуей стои прав пред къщата си във Финка Вихия, играе си с една от любимите си котки. Мир, покой, свобода.
Глава надясно. Не искам да виждам, но виждам как вехтите кораби тръгват от залива Ванино към Магадан. Виждам ужаса на хората, виждам как хвърлят в леденостудените стоманени води болните и изтощените докрай. Ужас, безумие, робство.
Глава наляво. Хемингуей се е излегнал на нещо като хамак. Около него – дива тропическа растителност. Знам, това е градината му. Чете книга. Да си чете. Мир, покой, свобода.
Глава надясно. Виждам Колима, откритите рудници за добив на злато, дървените затворнически колички – гулаговите „тачки”… Виждам смърт, смърт, смърт. Смърт и отчаяние. Много смърт и много отчаяние. И ужас, и безумие. Робство.
Глава наляво. Хемингуей е на яхтата си „Пилар”, пие каквото пие. Мир, покой, свобода.
Глава надясно. Отчаяно търся Варлам Шаламов. Ще ми се да го зърна поне за малко някъде там из пустинята Колима, но не ми е дадено да го видя. Не съобразявам, че опитите ми са обречени: Варлам Шаламов е извън смъртта и отчаянието. А иначе навсякъде околовръст – ужас, безумие, робство.
Глава наляво. Хемингуей пише в кабинета си. Прав е, той така е предпочитал да пише. Наоколо му – мир, покой, свобода.
Глава надясно. Чак сега осъзнавам как виждам ГУЛАГ. Черно-бял е. И сив, и малко даже жълтеникав като на стар ням филм. От друга страна, онова, което наблюдавам, изобщо не прилича на „филма”, който си прожектирах в съзнанието, докато четях „Архипелаг ГУЛАГ”. И първия път, докато го четях, и втория. Тук, тези гледки, този ад е странно тих, обездвижен някак си, сякаш очаква нещо. Ад на ужас, безумие, робство.
Глава наляво. (Действително не ме заболява вратът.) Хемингуей е на плажа с истинските си синове Патрик и Грегъри. Мир, покой, свобода. (Нито веднъж не се замислям как е възможно при такъв бурен живот в същия този негов живот да царят мир, покой, свобода.)
Глава надясно. Всичко полека-лека изчезва, буквално се стопява пред очите ми в зимната полумъгла. Няма хора, докарани за „поправително-трудов” трагичен финал на земния им път; няма бараки, вишки, телени мрежи, ръмжащи овчарски песове, водени от безлики слуги на мрака в безлики униформи; няма кирки, чукове, триони, ония идиотски гулагови тачки… Тишина, сняг, голи скали, тундра, сняг, замръзнали потоци, сняг, тишина. Така сигурно ще бъде след сто години, след петстотин години, когато злото ще се е омело окончателно от тия земи нанякъде по дяволите. Идеалното, абсолютното зло.
Вали сняг. Ако искам, мога да проследя отделни снежинки как падат върху напоената с кръв и мъка, вкочанена от ужас, безумие и робство земя. Проследявам някои. Като нашенските снежинки са, само са по-хрупкави едни такива.
Край с робството. Свобода и тук. Земята се е освободила от човеците.
Сърцето ми е преизпълнено с някакво особено чувство. Никога не съм го изпитвал.
Изведнъж до ума ми стига какво съм си отбелязвал несъзнателно през цялото време. Нощният ми гост въртеше главата си заедно с мене: аз наляво – и той наляво; аз надясно – и той надясно. Мое ляво и дясно.
Поглеждам го – и той ме гледа. Нещо хрипти в гърлото ми.
Детето проговаря с оня свой глас на възрастен. Този път не шепне.
– Поне бегло представяш ли си каква част от населението на света има някаква информация за това, което ти току-що видя? – пита. – Дори да е повърхностна информация – добавя.
– Не знам, повечето нямат – отвръщам глухо.
– Повечето – промърморва укорно то. – Чуй точно как е. В този момент, в тази секунда, на света живеят 7 милиарда 762 милиона 286 хиляди 756 души. Махни един милиард 227 милиона 365 хиляди и 12 души – това са малки деца, хора с тежки психически проблеми, деменции и прочие. От останали 6 милиарда 534 милиона 921 хиляди 744 души нямат идея за злото в чистия му вид 5 милиарда 108 милиона 504 хиляди 472 души. Е, колко знаят поне нещичко?
Боже мой, никога не съм усещал такава свобода в мозъка си, в ума си, в разума си, в съзнанието си! Правя разлика между тях, между тези свободи, но сега ги възприемам като една свобода. Да, огромна е разликата, но те са едно в момента.
Пресмятам за миг.
– Един милиард 426 милиона 417 хиляди 272 души – казвам. – Толкова ли само знаят?
Пастирчето ми кимва. И вдига показалец:
– Не забравяй, че това са хора с някаква, най-често повърхностна представа какво се е случвало по света през цивилизования двадесети век.
Леле! Леле как работи мозъкът ми, докато го слушам!
Свобода!
– Това е малко над 18 цяло и 376 хилядни от процента от цялото население на Земята – докладвам работата на мозъка ми.
– Съвсем точно, ала вече са почти 376 хилядни – уточнява хлапето. – Минаха няколко минути.
Ами да!
И внезапно започва чудото. Почва нещо неочаквано, неведомо, неописуемо, някаква абсолютна магия, каквато дори не ми е хрумвало, че е възможна, камо ли да съм я преживявал някога и някъде в съзнателния си живот. Почвам да пиша този странен разказ ли е, спомен ли е, видение ли е – нямам понятие. Пиша го наум. Пиша първите изречения – доста бързо и невероятно гладко. Помня идеално първото и второто изречение, докато пиша третото. Помня всички начални изречения – дума по дума, в съвършена последователност, докато пиша вече третия абзац. Пиша и помня всичко написано. Мога във всеки момент да възпроизведа наизуст текста, а вече приключвам първата третина на разказа. Правя опит – да, възпроизвеждам го с лекота и в някакъв такъв не само вълшебно удобен, но и вълшебно обозрим обем, като същевременно продължавам да пиша бързо и все така гладко.
Откъде, откъде знам, че вече съм във втората третина на работата си?
Стигам до Кинкас.
– Ти не се погрижи за своето погребение – обажда се момчето ми.
Спирам насред дума. Нещо се е променило. Да, вече не е облегнат на тръбния крак, оправя торбичката си на гърба.
Не го разбирам накъде бие.
– Понеже няма да има погребение – обяснява ми. – Поне не сега. – Усмихва ми се. – Много снежинки има да навалят, докато те налегне тази грижа.
Вдига ръка, помахва ми кратко за сбогом.
– Ти си пиши – казва пак тихо, тихо, едва го чувам. – Ще се видим, когато снегът натрупа.
И си отива през онова нещо като коридор или предверие, онова с особената белезникава светлина.
Продължавам да пиша. После пак губя връзка с реалността.
Разбира се, не осъзнавам колко комично звучи в моя случай думата реалност.
***
Ярка светлина. Бели престилки.
– Я кой се е ококорил! – възкликва една от белите престилки.
Нито е изненадана, нито се радва, нито скърби. Просто отбелязва.
Минава време. Визитация, чувам ги как ме обсъждат, мислейки, че все още съм в безсъзнание, но аз ги чувам и съобразявам, съобразявам. Помня хлапето.
Минава време. Вече знам, че лежа и съм с вързани ръце. В буквалния смисъл. И така се живее. Помня малкия.
Минава време. Опитвам: мога да въртя главата си едва-едва на северозапад и североизток, но не и към изхода на Магелановия проток в Тихия океан, нито пък към Рио де Жанейро. Нищо, и така се живее предимно в Северното полукълбо. Помня детето.
Минава време. Лежа и съобразявам. На показалеца ми е наденато едно нещо, което ме побърква, стискайки ми пръста до болка. Няколко пъти го изхлузвам, цялата стая почва да свири, идват, карат ми се, пак ми го слагат. Постепенно свиквам, а и вече знам, че то е нужно и не бива да го махам. Не ми излиза от ума момчето.
Минава време. Опитвам се да говоря, но не мога – в гърлото ми има тръба. Гъгна и чудесно си разбирам какво казвам. За жалост – само аз. И пастирчето ми, но него го няма.
Минава още доста време. Първо ме отвързват, после махат тръбата, после важна визитация, после ме свалят на друг етаж в друго отделение, после моите си синове идват да ме вземат, слагат ме на ръце в колата, носят ме на ръце от колата до леглото ми в къщи. У дома съм. И помня моят среднощен приятел с торбичката.
Минава още повече време. Животът постепенно се връща на мястото си.
Оттук нататък не е интересно.
Ще добавя само заради коректността: малкият ми внук не прилича на пастирчето. Така ми се е сторило през ония две вълшебни нощи.
