Можете да я намерите на Алея на книгата пред НДК – от 7 до 13 септември,
„Първото нещо, което видях в първия ден на 2020 година, беше синя птица. Никога не съм я търсила, защото бях убедена, че тя съществува единствено във въображението на Метерлинк. Но ето я, сама ме намери!
Отварям прозореца в ранния час на утрото, поглеждам към дървото отпред и на няколко метра от мен синя птица оправя перушината си. Замрях. Толкова беше невероятна и красива с дълбоко синия си цвят! Като че ли бе излязла направо от морските дълбини.
Тя литна, приближи се до прозореца, погледна ме с кръглото си черно око и кацна в тревата пред къщата. Щипна няколко тревички, клъвна нещо, разходи се наперено и литна към високия клен. По голите му клони червенееха натаралежени отдавна узрелите плодове. Моята синя птица, защото тя вече беше моя, блесна като брошка сред тях. Слънчевите лъчи галеха перата й и те светеха. Обзе ме радост, ей така без нищо. Как без нищо? Това си е голямо нещо, да ти се случи не само да си представиш синя птица, но и да я видиш!“
ШИВАЧКАТА ОТ КУКЛЕНСКАТА КЪЩА
Баба си имаше лична шивачка — Ангелина Тончова. Бяха
приятелки от деца. Ангелина беше дребничка. Краката ѝ
не достигаха педала на големия сингер, останал от майка
ѝ, затова шиеше на ръчна машина. Въртеше колелцето ѝ с
едната ръка, а с другата придържаше шитото.
Интересна шивачка беше Ангелина Тончова.
Сантиметърът висеше на врата ѝ, но тя рядко го ползваше.
Оглеждаше те оттук-оттам, разгръщаше плата на масата и
с креда нанасяше няколко линии върху него. Вземаше
ножицата и докато си я видял, вече е нарязала и тропосала
бъдещата дреха. Правеше го със замах. Вярно е, че шиеше
само на три-четири жени и сигурно е познавала добре
размерите и предпочитанията им. Вярно е и другото, че
тогава беше забранено да се шие вкъщи и тя се криеше.
Нямаше време да се помайва. „Да вземеш на човек
мярката, не е най-доброто нещо“, такива ги приказваше
Ангелина.
При нея ходеха само проверени. Отидеш ли, стоиш цял
ден, докато не приключи. Носиш непременно нещо
готвено, носиш и продукти. Понякога и на пари се
съгласяваше, но предпочиташе продуктите.
Тръгнехме ли натам, баба слагаше най-отдолу в кошницата
плата. После хляба, яденето и „едно-друго“ — сол, захар,
олио, брашно… Като на пикник, но не съвсем.
Ангелина живееше през три къщи от нашата. Обичах да
ходя у тях, защото къщата ѝ ми приличаше на кукленска.
Всичко в нея беше мерено според ръста ѝ. Масата и столът
бяха с къси крака. Имаше само един нормален — за
посетителя. До леглото стъпалце ѝ помагаше да се качва
по-лесно отгоре му. И печката ѝ беше ниска. Тя я наричаше
жабка. Е как да не ти хареса печка, която е и жабка!
Имаше и един игленик във формата на пантофка. Чуден, с
бестящи цветове и топчица вместо помпон. В него си
забождаше топлийките и иглите. В плен бях на този
игленик, но не ми позволяваха да го докосвам.
Ангелина ми даваше парцалчета за рокли на моите кукли.
Гледах я какво прави и ги кроях като нея. Раз-праз и хайде
с ножицата! Така се научих, че и по-късно можех да си
шия поли и блузки, но само за мен.
А баба беше капризна на платове. Избираше ги дълго.
Докосваше ги, опъваше, приглаждаше и все им намираше
кусури. Като кажеше шантунг, сенжан, габардин — лицето
ѝ грейваше. Ценеше хубавото. Като момиче помагала на
сестра си Иванка, модна шивачка с дюкян до Женския
пазар. От нея беше научила имената на платове, ширити и
панделки. А на Ангелина тези думи изобщо не ѝ правеха
впечатление — режеше смело и въртеше ръчката на
руската си машинка. Накрая от ръцете ѝ излизаше
чувалесто подобие. Обаче нито то я притесняваше, нито
киселата физиономия на баба.
— Стоянке, като сложиш и едно коланче през кръста,
направо ще е идеално!
— Ангелино, не се шие така, как пък за толкова години не
се научи. Вземи си кройки, ти на всички ни шиеш еднакво!
Добре поне, че платовете са различни — недоволстваше
баба.
— Кой ти гледа кройката, мъжете гледат под кройката! —
и започваше да се смее така, че чак подскачаше. Краката ѝ
и бездруго не стигаха до пода, а в такъв момент се мятаха
напред-назад и тя ми напомняше на бръмбар. Раздвижваше
въздуха и аз очаквах всеки миг да полети. Пляскаше и с
ръце.
— Сакън, недей пред детето!
Аз изобщо не разбирах за какво е този смях и се цупех.
Захващах се с моите парцалчета. Двете жени ме забравяха,
допрели глави, си приказваха приглушено. Чувах по някое
познато име, а понякога баба възкликваше:
— Каква си гяволица, Ангелино!
— Гяволица, ама с ангелско име! — и пак прихваха.
Попитах веднъж баба:
— Като не ти харесва как шие Ангелина, защо ходиш при
нея?
— Защото, ако не ида аз, ако не иде друг, тя няма да има
какво да яде. Нали я виждаш колко човек е! А и не
шиенето ѝ е толкова важно за мен. Важното е да има с кого
да продумаш, това е…
Цяла зима събирах платчета от шивашката кооперация до
нас и като дойде лятото, заминах при баба с кутия, пълна с
разноцветни парченца.
Но Ангелина Тончова я нямаше. Прозорецът на дома ѝ
беше помръкнал. През кепенците му пълзеше жилавото
стъбло на бръшлян, извило се като змия. Нямаше кой да се
погрижи за къщата, всичко пустееше.
Баба ми каза, че е останала сама, защото била дребничка и
не се намерил мъж да я поиска.
— Бабо, кой ще ти шие сега?
— Знам ли, рано отиде Ангелина горе. Разбърза се.
Нейните сигурно са я извикали…
— Аз зная кои са нейните.
— Ти пък откъде може да ги знаеш?! И кои са?
— Ангелите. Виж, намерих пред портичката ѝ това перце
— рекох и разтворих шепа.
— Пази си го — въздъхна баба, — а аз ще минавам на
конфекция, видяло се е… — и пак въздъхна.
КЪЩА, КЛЮЧ И КАНА
Старата къща си тръгна.
След близо седемдесет години, в които беше приютявала
поколения, подслонявала под стрехите си върви с червени
чушки, китки чубрица и босилек, сплитове лук, кошове с
картофи и ябълки — си тръгна.
Беше дом не само за хора, но и за птици — врабчета,
косове, семейство кукумявки, гугутки… а в темелите ѝ
живееше стар смок.
Но бе си рекла, че ѝ е време, и си тръгна.
Тя не взе това решение сама, помогна ѝ албанското
земетресение. „Далечно е — викаха хората, — нерде
Ямбол, нерде Стамбол!“, но когато земята там се разтресе
и направи поразии, къщата усети стенанието ѝ и не
издържа. Надигна керемидите, припука и полека-лека
потътрузи камъка под градежа си.
Какъв камък! Бял, дялан — неподвластен на времето,
всеки блок положен с точния размер на точното място.
„Ангелски камък — казваше дядо, — знам точно от коя
скала е сечен.“ И ние, дечурлигата, си мислехме, че
ангелчета са си играли на тази скала. Същите като
бузестите весели ангелчета, дето бяха на ковьорчето над
леглото на баба.
Трябваше да се разчистят стаите, преди да дойдат
работниците да досъборят къщата.
В същия ден намерих каната и ключа — за него вече
нямаше ключалка.
Каната беше порцеланова, бяла — с релефни орнаменти по
дръжката и гърлото —красива и голяма — двулитрова. Не
бях я виждала от дете. А някога заемаше почетно място в
къщата.
Стоеше нависоко върху един шкаф в коридора. Само баба
и дядо можеха да я достигат. Качвала съм се на стол, а
върху него — малко столче, и пак не можех да я докосна.
Всяка есен пълнеха тази кана с рачел от тиква.
Плъзнеха ли мъглите, знаехме, че ябълкарят скоро ще
дойде.
А баба чуеше ли трополене на конски копита, отиваше да
погледне през прозореца.
И един ден той идваше. Каруцата му, пълна с ябълки,
изплуваше от мъглата и спираше пред нашата порта.
Човекът се провикваше: „Ябълкарооо, ябълки и маджун,
невестооо!”
Изхвръквахме навън — къде обути, къде облечени — да
гледаме търговията. Каква ти търговия, чиста замяна си
беше! Колкото кофи с жито и царевица дадеш, толкова
кофи ябълки получаваш. Маджунът, както му викаше
ябълкарят, оставаше за накрая. Той беше с пари.
Имаше всякакви ябълки — червени, жълти, зелени,
шарени. Сладки, киселки, сладко-кисели, дивачки, които
щяха да узреят чак през март — тях най-много обичах. Но
имаше и едни с червени муцунки, от които цялата къща се
пропиваше с ябълков мирис. Баба ги заравяше в съд с
жито, за да изтраят до пролетта.
Но ние, децата, чакахме ябълкаря за друго — да напълни
каната с рачел. Той бръкваше с черпак в качето, закрепено
отзад в каруцата, и източваше кехлибара, заедно с
парченца тиква, в красивото гърло на каната. И викаше:
„Ей, ненаситна е тая кана, бе!“ Сипваше дотогава, докато
рачелът не прелее.
Бутахме се кой пръв да обере с пръсти потеклите струйки
сладост. Баба слагаше отгоре ѝ парче памучен плат,
връзваше го с канап и я прибираше. После канеше
ябълкаря вкъщи — да се посгрее и да почине. Сипваше му
вино и му слагаше да хапне „каквото Бог дал“. Той пък в
замяна разказваше къде и кого е срещнал, как е по
Балкана… Питаше за този, за онзи.
Сега си мисля дали пък не е бил някой сродник на
Николаевия Ябълков човек*?! Навярно е бил…
Хрупахме ябълки, а пълната с рачел кана не излизаше от
главите ни. Знаехме, че баба за нас го е взела и от утре
всяка сутрин ще ни сипва по парченце тиква с малко
петмез.
И ето ги сега пред мен — каната и ключът, издържали на
превратностите на времето, също като ангелския камък в
темелите.
Гледах ги и като че ли някой ми заговори. Че не са каната и
ключът, ясно е, още по-малко е камъкът. Откъде ли долетя
тогава гласът на ябълкаря, а чух и баба, и дядо…
„Още утре ще купя рачел и ще напълня каната!
Ще купя, но на кого ще го разсипвам?!“
—————-
*„Ябълковият човек“ — разказ от едноименната книга на
Николай Милчев. — Бел.авт.
КАК СЕ ИЗМИСЛЯ ТАКАВА ДУМА
Лястовица, ама не каква да е, а бяла! Ще речеш, все за нея
говорят, пък никой не я е виждал. Е аз съм я виждал, и не
само това! — така започна художникът своя разказ. —
Всяка пролет се връщам на село. Тук рисувам и се
зареждам — по-леко дишам, по-чевръсто стъпвам. И
залъкът ми е по-благ. Направих от плевнята ателие.
Толкова ми е уютно в него, че като дойде късна есен, не ми
се тръгва. Всичко наоколо ми помага, като започнеш от
светлината, та свършиш до грубо издяланите греди на
тавана.
Закъснях тази пролет, малките вече се бяха излюпили,
когато дойдох. От гнездото се подаваха разтворените им
човки, а главичките им не се виждаха. Насита нямат тези
пиленца, все са гладни. Пискат, цвъртят и чакат храна.
Чудя се как големите птици не им объркват реда! Гледал
съм ги с часове. Изучавал съм навиците им — и гнездото
как правят, и малките как отглеждат, и как ги учат да летят.
Веднъж едно дребосъче беше паднало от гнездото. Брей,
каква суматоха настана, представа си нямаш. Сигурно от
сто места надойдоха лястовици. Почерняха и покривът, и
жиците. Цвъртене, суетене. И чак когато успяха да вдигнат
пилето, се разлетяха. Но да ти кажа за бялата лястовица,
защото и аз се съмнявах, че я има. Рисувам, рисувам —
часове наред. Така съм се отнесъл, че не съм разбрал кога е
станало следобед. Светлината се беше изместила и това ме
спря. Излязох навън да се разкърша и както всеки ден
загледах лястовиците. А те сноват — кроят небето. Вече и
малките можеха да летят, нали ти споменах, че тази пролет
закъснях. Та започнах игра с тях. Дойде ли някоя, аз взема,
че се размърдам. Тя веднага променя посоката си, все едно
не лети към гнездото. Симулира. Прави няколко кръга,
притихвам, и хоп, връща се и влиза в него. Врътва се и пак
литва. А решат ли две лястовици едновременно да се
пъхнат в гнездото — настава олелия. Гледам ги и им се
радвам, с тях и аз летя, рея се из моите си видения.
Изведнъж, какво да видя, бяло пиле! А, рекох си, чуждо е,
сега ще ги попилее или те него. И през ум не ми минава, че
е бяла лястовица. Но не, и то като другите, щом мръдна,
прави обходни кръгове, стрелка се уж без посока, а
притихна ли, влиза в гнездото и пак изхвърча. Седнах и
зачаках. Щом е дошло няколко пъти, пак ще дойде.
Сърцето ми заби учестено, дали пък не е?! Не, не, откъде
ще се вземе, тук съм вече две седмици, бяло пиле не съм
видял. Ей такива мисли ми се въртят в главата. С две думи,
не вярвам! И да знаеш, пустото му пиле разбра за невярата
ми. На поредното си завръщане, преди да влезе в гнездото,
кацна на жицата и ме загледа. Лястовица съм, като че ли
ми казва. Аз станах, исках да го видя по-отблизо, и без да
съзнавам, съм протегнал ръка към него. И какво си
мислиш, то хвръкна, направи кръг и кацна в дланта ми.
Сърцето ми замря. Колко е траял този миг, нямам
представа, но когато отлетя, изпитах такова чувство, че ако
има дума, която да включва в себе си възторг, радост,
щастие, надежда — тя ще е! Ти я измисли, аз не мога.
Оттогава неизменно рисувам бяла лястовица във всяко от
платната си. Понякога е едва забележима, но винаги и́ намирам място.
Това ми разказа художникът. И защото нямам причина да
не му вярвам, започнах да се вглеждам в лястовичите
гнезда.
