ОТ ИЗВОРА ДА СЪГРАДИШ ЧЕШМА, Михаил Григоров

1.

Колко спомени и легенди, колко мъки и радости, притулени в гънките на смълчаните странджански хълмове. Те бликат като извори – бистри и потайни – и чакат майстора си да ги открие и да съгради чешми от тях. Много магия има скрита в недрата на тази земя, много богатства, много сила, която помага на хората да живеят достойно своя живот.

Колко неповторими неща е родил този край – велики войводи, бунтари и революционери – рицари на свободата и на неукротимия български дух, велики певци и музиканти, мъже с неотразима сила, които още преди много години разнесоха славата на България по света.

Колко много живот и тайнство има в кукерските празници, в нестинарството. Какво богатство, различност и хубост е втъкано в шарките на народните носии. Колко копнеж за любов и красота. Какъв празник за душата е да видиш поляната с разцъфтелите божури. Какъв символ на вярата, надеждата и любовта.

Какво е всичко това, ако не е духовно изобилие, ако не е причина и залог за неизтребимостта на странджанския дух. Какво е всичко това, ако не е поезия.

2.

Никой не знае кога е потеглила огнената колесница на поезията. Но тя лети през хилядолетията и бележи за поколенията белия, каменист и стръмен път, по който са минали най-достойните й рицари. Ние вярваме в нейния божествен произход, както вярваме и в земната й сила.

Вярваме на дълбокото й познание за човешката душа, но в същото време ни привлича и магията на поетическото слово.

Поезията е езика на любовта, езика на вдъхновението, на полета на човешкия дух, история на неговите борби и изпитания. Тя е космосът на човешкото въображение.

Нейното въздействие е обединяващо. И в едно време на разпад, може да се каже на „ядрен“ ценностен разпад, поезията със своята универсална енергия е тази сила, която ще създаде новите духовни връзки, на ново „енергийно ниво“, ще даде тласъка за изграждането на „кристалната структура“ на зараждащото се ново общество.

И ако в това общество е речено и аз да бъда един от рицарите на свещеното, българско, поетическо слово, за герб на своя щит бих избрал огнено-червения, като нажежен въглен, искрящ странджански божур.

3.

На автогарата няма автобуси, няма маршрутки, нито таксита. Има само автогара, с голяма чакалня и гише за продажба на билети. Има и билетопродавачка. Има и разписание на автобусите от Средец за всички посоки околовръст и разбира се за Бургас. Само че за Бургас ще мине автобус от горните села след един час. „Горните села” са селата в Странджа. Изоставени, обезлюдени и пролетно време красиви като райски парцели, защото са малко хората и няма кой да коси или да сече. Няма и машини да изравят дълбоки коловози и да месят непроходима кал по пътищата.

В чакалнята няма къде да седнеш. Можеш да си купиш билет и да чакаш навън в хубавото време. А навън е хубаво. Всъщност според нашите градски представи запустение значи буренясало, обрасло, неподдържано, пусто поради липса на хора, а не на растителност. За природата е обратното. И така седиш, чакаш и се радваш на хубавото време.

Както си седях прав в сянката на автогарата, към мен се приближи една циганка. Едва сега забелязах, че до ъгъла на сградата е спряла опърпана жигула и в нея седят хора. Жената ми обясни, че им трябва още един човек в жигулата, за да не ходи празна до Бургас. Отвърнах, че имам вече билет за автобуса и ако ми го вземат обратно ще дам парите на шофьора и ако трябва ще прибавя. Обясниха ми, че човекът не взема пари, защото е свят човек, но ако  искам да си взема парите за билета да опитам да го върна.

Беше ясно, че няма да стане, но все пак опитах. За опит пари не вземат, но и не връщат.

Жената, която ме покани в жигулата, седна отпред, но преди да влезем в колата пак ме предупреди, че не трябва да предлагам пари на човека, който ще ни вози, защото за него това ще бъде голяма обида. На задната седалка до мен седеше едно момче. Колата потегли и всички потънаха в мислите си. Аз се замислих за работата, по която бях тръгнал за Бургас. Стори ми се много безнадеждна, но трябваше да отида, за да се уверя, че е така.

По едно време по-скоро усетих, отколкото чух, че жената отпред нещо ми говори. Загледах се към нея и думите й започнаха да се промъкват към мен през шума на автомобила. Бавно и полека започнах да осъзнавам какво казва. А тя обясняваше, че според човека, който кара автомобила, душата на Ботев е бродила доскоро по земята, докато душата на Левски Господ я прибира веднага, още след смъртта му. Вярвай му, той на тебе говори, каза жената, с някакво новопоявило се уважение към мен.

Нямаше как този човек да знае нещо за моите поетически занимания. Със сигурност го виждах за първи път, както и той мен, освен това много отдавна съм напуснал родния край, за да ме познае по физиономия. Това си беше типична странджанска магия. Тук магиите звучат естествено. А това го чух между Средец и Бургас, точно като минавахме покрай блесналото на пролетното слънце Мандренско езеро, което всъщност вече е язовир. Стори ми се, че и някакви редки птици плаваха из него, бели при това.

4.

Влакът за Бургас вие снага по подбалканската линия, свири на завоите, вагоните се поклащат, нивите пробягват покрай прозорците и тук там някой синор пресича пейзажа. Седя в купето, не пуша, защото съм още млад, престъпно млад. Само че това не ми прави впечатление. Защото ми се струва, че целият свят е млад. Само дядо ми вече е стар. Той е стар  и мъдър човек и аз си мисля, че като се върна в къщи трябва да го разпитам. Да ми разкаже за едно време. Много обичах да ми разказват за едно време. Като бях млад.

А дядо ми има какво да ми разкаже. Той е ходил и на война, а майка му го е напуснала като е бил малък. Избягала в Америка. Баща му я търсил много, но не я намерил. Тогава купил бял кон и с него преминал границата с малкия си син. Заселват се в селото, където след време дядо ми се жени и се раждат чичо ми, баща ми и още три деца, от които едното умира от менингит.  Дядо ми е роден в Одринска Тракия. От чичо ми знаех, че има какво да ми разкаже и затова си мислех, че сега като се върна ще го разпитам и няма да отлагам…Само че като се върнах в къщи дядо ми беше на легло. И не ме позна. Не познаваше вече никой. Мозъчно заболяване. И не можах да го разпитам…

5.

Улиците са напечени от лятното слънце, въздухът трепти от мараня, тревата пожълтява пред очите ми. Прахта пари под краката. Но тая жега мен не ме обезсилва, аз тичам в жегата.

Отивам си в къщи, но ме пресреща един съсед. Качва ме на мотоциклета си. Говори ми внимателно. Сещам се, че дядо ми е починал. Казах на съседа да не се притеснява.

6.

Дядо ми работи до последните дни от живота си. Легна изведнъж, лежа един месец и си отиде. На никой не дотежа, но не можах да го разпитам. На погребението най-хубавата реч за него я произнесе най-старият му приятел – дядо Георги Спътника. Той беше читалищен и обществен деятел и цялата околия го познаваше. Затова го бяха кръстили Спътника, защото много обикаляше.

От словото на дядо Георги разбрах, че в последните години от живота си дядо ми  заедно с едно старческо звено е ходил по Странджа, търсил изворчета и ги правил на чешми. Наричали ги вече дядовитедимитрови чешми. Научих още, че бил известен в нашия край като човек за акъл. Хората го спирали на улицата, питали го за най-различни неща и искали съвет. И той на много хора е помогнал с думите си. Само аз не можах да го разпитам.