ТОЙ
Той бе наистина възхитително чист човек. Той минаваше по улиците на града като странен пришълец сред духом мъртви. Бе готов да се здрависа дори с враговете си. Бе възрастно дете с прошарената си, почти библейска брада, с неизменно доброжелателен поглед иззад очилата, в който поразяваше копнение без паузи. Бе естет. Бе човек, който на всеки нов опит да бъде унизяван отвръщаше с усмивка. Като никой друг умееше да разговаря с птиците за разни незначителни неща. Градеше живот от ахилесови пети, знаейки, че мисълта също хвърля сянка. Възпяваше блестящи от чистота мисли, в които бе възможно да се изкъпеш. Дишаше в уроците по мълчания, сгушен в пазвите им като в родина, разбиран от малцина побратими. Той носеше своята свобода широм, докато гърбицата ѝ хвърляше прощални сенки по бюрата на местните феодали. Той излизаше всяка божа сутрин из портата на своя дом като новороден, преминаваше през стъгдата на деня с широко отворени пред безпардонната грубост очи на дете, за да се върне вечер старец. Той с едничък само жест можеше да направи вишните да танцуват под диригентската палка на кълвача, да принуди вятъра да пише мемоари по дълбоките преспи сняг пред насърчителния поглед на млади борчета. Той единствен бе таткото на пейзажа, на неговата механика от невидими сглобки между отделните картини и настроения. Той бе писал: наричат ме глухарче, всъщност аз съм дрънкулка на едно джудже – и като че ли наистина си отиде от нас с молитвата да го забравим. Отиде си от нас той, реаниматорът на усмивки, които никога не са победи, фокусникът на живот, който е въздишката между две целувки, работодателят, който бе по-беден от своите изполичари. Тогава, докато той умираше, очертан смътно зад немития с години прозорец на една болнична сграда, ние сме градели глинените божества на своите амбиции, не разбирайки съдбите си на червендалести марионетки в чудовищния обществен спектакъл. После? После го изпратихме мълком до вечното му жилище: неколцина смъртни поети, един смъртен писател, един смъртен художник. За да идваме там мълком всеки следващ юни подобно копродуценти на представление за никого. Още по-после, за да престанем да виждаме в угризенията патерици на спомена, кръстихме в квартала, където бе днес отдавна съборената му къща, на негово име една улица. Понякога, когато минавам от там, на лявото си рамо усе щам лека тежест – като от плахото докосване на една хартиена птица.
ЧОВЕК С КЛЮЧ
Провинция Баден-Вюртенберг. Мирис на вечнозелено, на късен дъжд, на нощ без звезди, докато автомобилът те бе носил между потънали в локална светлина имения от щутгартската „Маркускирхе“ към доскорошните френски казарми в покрайнините на града. За теб, когото съдбата бе довела в сърцето на Швабия, Тюбинген в продължение на години си бе оставал свързан с името на един от любимите ти и най-загадъчни поети на Европа: Хьолдерлин, Йохан Кристиян Фридрих, страдалеца, който бе живял и издъхнал именно тук, в дома на местния дърводелец Цимер.
По-късно щеше да разбереш, че стихът на поета, упорито повтарян в трудни минути – „с безброй заслуги, ала поетично обитава тази земя човекът“, – би трябвало да бъде записан върху знамето на точно този особен град, разположен сред невисоките хълмове на Алпщат. Защото в онази късна нощ на пристигането ти, през която доктор Аранд и съпругата му те бяха развеждали из стария Тюбинген, съвсем не бе ясно кое е по-реално: действителността или илюзията за нея. Ромолът на водата току до прегръщащите се една друга къщи по уличката, извеждаща до някогашната крепостна стена на града – или говорът на окъснели хора из старинни бюргерски родове. Всеки миг сякаш силуети на строги лютерански свещеници ще заизкачват леките стръмнини към Ратхаус на път за „Йоханескирхе“; или иззад отсрещния ъгъл вдъхновени стъпки на някогашни ученици от намиращия се наблизо манастир „Бебенхаузен“ до разсъмване ще обикалят градусите на студа из априлските улици.
Горе, далече от брътвежите на световните пропаганди, вцепенен в себе си, бе замъкът на Тюбинген, някогашното графство, с размити очертания върху най-високия хълм на града, с каменния, белязан с герб вход, с градина и с бойници, които не се плашат от пришълци. Долу, край стъпките ти, бе изчезващата – в завесите на дъжда – граница между природното и човешкото дело, трептящата между фенерите и техните отражения във витрините нощ, стръмните бдения на фасади, криещи внезапна духовна яснота.
Когато си бе тръгнал от тук, щеше да знаеш със сигурност, че в Тюбинген, основан от германските племена преди повече от девет столетия, няма място за водевили, нито за публика, която обича лесните форми. Тук ерудицията векове бе стояла с ококорени очи пред родовата памет и реставрациите ѝ – една Германия в миниатюра на река Некар: обожествяваните през поколенията гори, лесове, долини и срамежливи поляни, овещественият вятър, бягащата и меняща се вода между бреговете. Тук сякаш в следващия миг ще изскочи отнякъде Фортунати от народните легенди с вълшебната шапка и с кесийката на щастието, пълна с монети без свършек – тук, където грубостта на нравите, интелектуалната алчност, общуването чрез инициали, грохотът на събития, свързани със световни победи и световни поражения, бяха останали някъде отвъд асфалтовите просеки на пътищата за Щутгарт.
Уви, историята на Тюбинген не пречи на случайния пришълец, дошъл в този град, за да си иде нежен. Защото Тюбинген с хилядите си студенти е един от най-младите градове на Германия, отдалечен на векове от примките на парадността и нейните маршировки; студентите, някои от които и в тази късна вечер виждаше да седят на групи в кръчмички като старинната „Балхаус“. Какво пък – докато отпиваше тъмното немско кафе от огромна чаша край дървеното колело на живота, за теб, наемника на своите стъпки, едва ли щеше да стане по-ясно дали е по-трайна усмивката на момичето отсреща, или усилието, наченато преди столетие.
Ако се вярва на проспектите, които бе разглеждал през следващите дни, Тюбинген се споменава в летописите за пръв път като град в 1231 година, оттогава е графство, няколко години по-късно се строи крепостната му стена. Ще научиш още, че през 1342-ра градът и околните селища се обединяват в провинция Вюртенберг; че два века след това провинцията е под австрийско управление; че Тюбинген става един от центровете на Реформацията; че оттогава до днес жителите му изповядват протестантството.
Но за пришълеца, който не е любител на статистиката, тези факти едва ли говорят много. Той просто ги срича на оскъдния си немски, предпочитайки да разговаря с плетеницата от тесни улички с надвесени над тях, образуващи почти сводове живописни фасади на еднофамилни здания: под късовете облачно небе, между дъждовните прорези. Отсреща е геометрията на тюбингенския площад – на юг със сградата на кметството, с прозорци на три нива, обкичено между тях с многоцветни стенописи, където отсъства усетът за вехто и където липсват насърчения на апологети, биещи се в гърдите на своите каузи; кметството с представителния вход ниско долу и с кулата с астрономическия часовник, майсторен през 1511 година, високо в предната част на стръмноъгълния покрив. Тук, докато слуша полунощното шептене на водата в старинния шадраван под статуята на Нептун с тризъбеца, човек се усеща попаднал във фабулата на неочаквана приказка с още по-неочакван край, разбирайки посвоему мъдростта в дисциплината на пчелния кошер: да живееш добре, е само средство. Сякаш онази тълкувана от Томас Ман история на Шамисо за Петер Шлемил и неговата сянка се бе родила именно на това площадче, напук на страхливата безплодност и злоупотребителния морал, с фразата в края си: ако си нещастен, свържи ме със своето нещастие, за да ти помогна да го носиш. Но как да стане това свързване, когато не знаеш немски, нито Петер Шлемил – български?
Всъщност Томас Ман е прав: никъде другаде не съществува такава пряка връзка между природа и нация, както в Германия. Прав е и Гьоте: на никого не подхожда така да бъде протестант, както на немеца. В Тюбинген, където спомените най-малко са думи, които могат да бъдат зачеркнати, духът на Немското просвещение те гледа право в очите и без да трепне, иска да ти нашепне нещо важно. Какво е обаче то, ще започнеш да се досещаш едва когато ще си напуснал този изконен германски град със съждението, че не проповядваната от апостол Павел предопределеност, а като че ли именно протестантската вяра, че Бог те е избрал, решава всичко – тук, в Тюбинген, напуснал го може би за малко, но по-вероятно завинаги.
Наистина да живееш в продължение на хилядолетия под Алпите, под невидимата сянка на техните снежни глетчери, сред земя, осеяна с езера, прорязана от реки и потоци, които опитомяват в суровост; векове да си вдъхвал въздуха на тези тихи селца, забрадени в девствена тишина; да си преодолявал отколе мисълта, че скоропостижното винаги е заплаха; да си съзерцавал идиличните пейзажи наоколо, където при гномите, русалките и къщните духове блудният син непременно се завръща, възприемайки нацията си като избрана – тук в никакъв случай не би могъл да останеш човекът над бездна.
Какво преображение в бъркотията от намерения. Корнхаус, музеят на този замечтан град, е строен като склад за зърнени храни, но горните му етажи едновременно с това са били и театър. Или строгото каменно здание с кула и с пищен герб над входа, Конвикта: четири години в него се е помещавала тюбингенската академия за рицари, ваеща жестоката романтика по едно време на герои и чудовища; после става колегиум; накрая – училище за католически теолози. Или потъналият в полуреална светлина сред онази нощна разходка „Бебенхаузен“, манастирът, до който надолу през вековна гора води стръмен и тесен асфалтов път и из чиито дворове се бе разхождал в почуда, подобно в сюжет из новелите на Вилхелм Хауф: граден от ордена на Цистерзингерите, превърнат в протестантско училище, после – в кралски замък, където допреди петдесетина години, както ти обясняват, бе заседавал парламентът на провинциите Вюртенберг и Хохенцолерн.
В този град, в който почти няма индустрия, под напрегнатите куполи на здания с променлив от светлината декор, между рикошетите зеленина гостенинът не е ли наистина странстващ пилигрим под сериозността на черковните камбани – между съчетанието на провинциалност и световност, където близкото и далечното, голямото и малкото се преливат едно в друго в отсъствието на повторения? Когато си тръгнеш, какво още ще запомниш: стръмни, наклонени с всеки нов етаж към улиците фасади с боядисани грижливо греди, образуващи геометрични фигури в розово, зелено, синьо, кафяво, бордо? Балкончета от ковано желязо из шестнайсети век, където меланхолията не може да бъде герб, нито безсилието – произход? А може би отделни фрази, части от изречения долу, в приземията, където, без да се натрапват, но блестящи в лукс, са помещенията на скъпите магазини, на бутиците и антиквариатите, на кръчмичките от време оно с тежки дъбови пейки за уморени?
Уви, в тази меняща се всеки миг гравюра от едно средновековие и едно просвещение ти бе само гостенинът без нюх сред ухания на градини, които не се виждат и където всяка гледна точка е вярна. Птици по черковните балюстради, върху гърба на капчуците; монологични шепоти, идещи из зданията на Ландестеатър и на Цимертеатър; светещите прозорци на хотела с чудно име „Барбарина“; сградата на местната полиция, която благодарение на съвършената си готика прилича повече на духовно средище, нежели на място за извиване на китки – всичко това: на няколко крачки едно от друго, скупчено в предусета за прегръдка, където съжителстват – без да се конкурират – дискретно скътаният на втория етаж на една от сградите сексшоп и старата слава на някогашната Академия за рицари отсреща.
Докато си припомняш стиха на поета: „няма тук хълм без лозя, плодове, води и гори, глухи замъци по върховете“, хлътваш в магазинчето „Вайн унд Глас“ като в алхимична лаборатория. Тук има всичко, което е нужно, за да предизвикаш планетарното зло: от четири пръста високи шишенца с коняк или ликьор до чаша тъмно вино, точено из канелките на малки буренца, така както по времето на Реформацията. Рафтове с шишенца от всякакъв род и калибър: с издути или с източени като на вази шийки, бели и сини, и зелени, миниатюрни атрибути из истории с омагьосани принцеси и вещици. Можеш с часове да съзерцаваш тази овеществена религия на виното в подножието на Швабските Алпи – ти, принцът без потекло, и то, виното, в неговия количествен вариант, но и следващо максимата: малко, ала завинаги.
Тюбинген, виното, пръснатите в огърлица около Стария град университетски клиники, хилядите студенти, които лете сред Ботаническата градина, казват, били повече от тревата, смирението на църквата „Щифткирхе“, където всеки камък е застинала протестантска воля, зданието на гимназията „Кеплер“ с езерцето Анплатен, сергиите с нарове и портокали пред Марктплац, вековете история, мигът настояще и миговете бъдеще, предчувствието за опиянение и самото опиянение… Ти, който носеше начумерената си философия сред спокойствието на този град, стигащо до стилизация, какво още бе видял през прогизналата в дъжда предпотопна зеленина и нейния лабиринт, където дори и камъкът произвеждаше кислород? Светлината на нощните фенери не бе ли изпъквала благодарение усилията на повърхностите наоколо, на техните преддверия и паравани, сподавените им полутонове? По какво се различават домът, който е посрещнал госта, и домът, който го е изпратил току-що, се бе питал, докато – нагоре и малко вляво – къса уличка те бе приветствала с площада пред „Йоханескирхе“.
Отсреща, прихлупена между магазинчетата за сувенири, е антикварната книжарничка, в която пет години е работил на младини Херман Хесе, човекът, който бе писал: „Аз бях живо и щастливо момче, играех с прекрасния многоцветен свят и навсякъде се чувствах като у дома си, сред животните и растенията не по-малко, отколкото в девствената гора на собствената си фантазия“. Но защо бях? Играта с този прекрасен многоцветен свят – пряко оковите на възрастовата скука – и сега е: пространството, където, струва ти се, и днес се разхожда романтизмът на най-добрите деца на Германия – Хьолдерлин, Новалис, Мьорике, на немските композитори – с ехата на техните опуси. Защото да си се опазил с детски сетива, нима е да бъдеш проповедник на забрани? Но забраните не раждат ли каузите на злоупотребителния морал? Или – сред страхливата безполезност – глинените крака на раболепието?
В онази дъждовна нощ, в която доктор Аранд и съпругата му се бяха разхождали из тюбингенските улици, и после ти вече бе успял да проумееш: всъщност този град е място за непомръкване на сюжети. В тази Атина на река Некар, в това средище на поети и на мислители ти вече бе извървял в почти алпийския студ образуващите малка окръжност няколко хиляди стъпки улички – от Ратхаус – през дома на дърводелеца Цимер – до зданията на Бурса и Евангелисткия щифт. Из това една педя пространство, обграждащо стария хълм, ти, чужденецът, вече бе сричал свойски менливия декор от аспекти и равновесия, олекотяваните от дъждовната тежест стълби. Капките и техните пеещи сфери те бяха съюзявали с някогашното знаменито приятелство тук на трима от най-големите умове на Германия – Хегел, Хьолдерлин и Шелинг, които в своята духовна близост и взаимно изграждане бе запомнил, дори бяха живели като студенти едва ли не в обща стая нейде над Некар. Ти вече бе прекосил отломките от история, поредицата от бивши изречения към извивката на една градинска алея със спомена за кръжока млади поети, наречен „Дружбата на тримата“, между тях и Хьолдерлин – те и тържествено засаденото от ръцете им дръвче на свободата в Тюбинген по повод годишнина от превземането на Бастилията.
В своята илюзия за свобода най-после се бе досетил: прекрасно е успокоението, че онова, което мислиш, не крие от теб това, което си. Прекрасно е и откритието, че – отказвайки се да опознава механиката на множеството – човек струва много повече и от най-дълбоките си размисли… Сумрачно здание, обградено с мраморни цокли, чупките на внезапен капител в тишина, в която се чува как изтърваната дума докосва паважа, врата, през която не можеш да се вмъкнеш, без да изглеждаш странен – тук детайлите те бяха убеждавали, че историята и на Тюбингенския университет не е нищо друго освен непрестанно благородство пряко житейските инерции, в които политиците на света не престават да приличат на самовлюбени епископи, клечащи в сакристиите си със самодоволството на професионалния вярващ.
За теб, който в онези дъждовни дни и нощи си бе повтарял, че в движението на болните съдби поезията наистина е панацея, тогава, под Алпщат, хладната красота на гипсовите копия доброволно отстъпваше пред шеметните си оригинали. Тогава хилядите огледала на отблясъците в платаните отсреща отразяваха видения на хора с имена като резки еха: Лудвиг Уланд, Густав Шваб. Тогава историята на просякинята от Пон дез-Ар вече бе обезсмъртила създателя си сред интериора на странноприемницата „Кралят на Англия“ в недалечния Щутгарт. Тогава, когато ти най-после бе престанал да си гледащият, който не вижда, обичащият с превръзка на очите.
В дъното на пейзажа, току до брега на река Некар, бе изплувала къщата на Цимер, в която бе живял поетът Хьолдерлин. А може би „Ваш покорен Скарданели“? И кога е живял той тук, където изненадан откриваш, че всички улици извеждат към теб самия? Към средата на осемнайсетото столетие? Или през 1049 година? А може би днес: сред опасения, по-ясни от упованията? Какво се бе опитвал да ни напомни: че думите не бива да бъдат патерици, които си разменяме само в мигове на самота? Или копнежа по едни антични елински заливи, където художественият образ се ражда от само себе си – той, майсторът на салтоморталета, които не убиват, а разширяват света?
Бавните води на Некар; оловно ниско небе; дремота. Отсреща: островът с алеята на старите платани, където край количка за боклук градинар храни ято гълъби… Миговете тук текат бавно, в протяжност, отброяваща възрасти. Но чия възраст отброява къщата на Хьолдерлин, по-точно къщата на дърводелеца Цимер – боядисана в жълто семпла сграда на фона на внушителните протестантски здания вдясно, с островърха триетажна кула, отпред със замислени прозорци на горните два етажа, скромна паметна плоча вляво от входа; сграда, заслушана в ромона на реката край малкия кей за малки лодки. Поетът бе призовавал: бъдете скромни, както елинът е бил. Израснал в долините на Швабия, бе носил детството си под фуражката на старите училища по латински. Бе се опивал от Кант и от мъдростта на древните елини, от тъмните корони на дъбовете и от невидимия живот в листата и вейките.
Пътеката, която води до последното жилище на Хьолдерлин, леко криволичеща между подпорния зид на Некар и малки градинки с цветя, днес е място за екскурзианти, много по-малко на брой, отколкото в отсрещните бирарии. Но нима не е вярно: за да обикнеш човека, не трябва да го виждаш? Поетът бе скитал някога из градовете на Германия пипнешком. За да може да пише, бе работил като домашен възпитател, опитвайки се после да живее с малкото спестени пари: зиме не пали печка в стаята си, храни се веднъж на ден. „Аз не съм им нужен“, бе писал за съвременниците си. И бе добавял: „Ти виждаш занаятчии, а не хора, мислители, но не хора; свещенослужители, но не хора; господари и слуги, юноши и стоящи в йерархии мъже, но не хора. В една картина с превръщащи божествената чистота в обикновено занаятчийство свръхщастливи варвари, наподобяваща полесражение, където ръце, нозе и всички части на телата, накълцани, лежат в безпорядък, а пролятата кръв изтича в пясъка“. Неговият свят бе светът на Древна Елада, възпяващ взаимната близост между богове и хора, близост, отдалечена на вечност от бюргерските сюжети.
Докато стоиш с часове под островърхата жълта кула, постепенно усещаш: висшата чувствителност обърква. Усещаш още: в кристалния въздух, в който дробовете боледуват от бистрота, животът на истинските мъдреци винаги ще си остане тайна – подобно на възпятата от поета животопис на Емпедокъл, когото жителите на Агригента някога бяха увековечили в паметник-колона със закрито лице, прославящо недостъпната загадъчност. Емпедокъл. И Хьолдерлин. В поредните му дни негов приятел го бе видял съвършено непознат, смъртноблед и ужасяващо болен, с блуждаещ поглед, със сплъстени коси и брада, в одежди на просяк. До края на дните си е приютен в продължение на трийсет и седем години именно в тази жълта къща край тюбингенските брегове – той, човекът без нищо земно. Интериорът наоколо ще да е бил същият и през онзи 7 юни 1843 година, когато поетът умира, изпратен с лавров венец от тюбингенските професори и студенти и от неколцина приятели. За да го забравят – после. Него и онзи стих от „Към надеждата“: „Къде си ти? Живях аз малко. Лъха студ от моята есен ранна“.
Каква пропаст: между сферата на добрия вкус и сферата на изкуството. Запомняш: заети с мислите си минувачи, внимателни автомобили, тротоари с кучета на верижки, витрини на магазинчета, гълъби върху фасадите, знак за забрана на влизането в двете посоки току до зоната за мечтатели. Навързани действителни случки и привидности – не образуват ли те нашия всеобщ житейски фон на акуратно съществуващи по навик хора, богати единствено на познания мимоходом? Един човек с ключ, за който не съществува врата. Един усет да изживяваш питания, чиито отговори са вбити в греди гвоздеи. Ако поетът погреба своето столетие, хвърляйки върху капака на ковчега му вместо шепа пръст своите стихотворения, с какво ще изпратим ние своята ера на временността?
До старинната уличка на някогашния парламент е малката книжарница „Ди Группе“, закътана между две съседни постройки. Книжарката – разбираш изненадан – е българка, живее в Тюбинген от десетилетие: с немски акцент ти обяснява, че в сградата за седмица е отсядал Гьоте. Посочва високо фасадата на съседната къща: под един от прозорците там незнаен съвременник е написал нещо неособено благопристойно за мастития обитател. Нашият свят – и светът на Немското просвещение. Ти, който бе дошъл в този град случайно, това ли разбра единствено: човек може да е щастлив само тогава, когато бъде нахранен? Но защо тогава в духовната ти бъркотия се бе настанила пак онази внезапна тежест, която огъва гръбнака? Откога се бе заселила тя и в Тюбинген? Може би от 1805-а, когато бе умрял Шилер? Или от 1815-а, когато си бе отишъл от света приятелят на Хьолдерлин, дипломатът политик и писател Исак Синклер? През 1831-ва умира Хегел, година по-късно – Гьоте, след това – Шелинг. Тогава цяла една епоха се бе спуснала в небитието, свързана по един или друг начин и с Тюбинген, за да ни остави днес само случайни реставрирани наподобявания. Но какво да се прави: ако чудесата никога не се раждат извън нас, ние винаги късно се научаваме да се осланяме на самите себе си.
Духът на Тюбинген. Градът, от който си бе тръгнал в една ранна утрин, без да успееш да се сбогуваш с неговите двама лекари: съзерцанието и разбирането. Тогава ти вече бе напуснал скритите в читанките със стари биографии угризения: помръкналият поглед излъчва ли светлина? Началото, ферментирането и кипенето на миговете скорост те бяха отдалечавали от този поучителен град в подножието на Швабските Алпи, връщайки те с всеки изминат километър към твоите просеки на ограбените наследства, на нещастията без достойнство, на непрестанното усещане, че някой лъже.
За теб собствените ти географски пространства всъщност не изразяват ли и днес убийствената леност на едно сякаш друго време, заключено с тежки катинари в стари сандъци, силом изтръгнато от майката Европа, запратено в покрайнините на историята? Не прилича ли то на посмъртното житие на сиротния Хьолдерлин, чиито творби цял век бяха престояли като непотребни, опаковани върху рафтовете на щутгартската библиотека? Ще се намери ли някога някой нов Норберт фон Хелинграт, който най-после да те открие за света тебе, анонимния балканец – откритие, което един нов Стефан Цвайг да сравни с откритието на прекрасна антична статуя, лежала дълго време заровена в земята?
––––
КНИГИТЕ НА ЙОРДАН ВЕЛЧЕВ
Стихове:
„Римски стадион“ (1979), „Нощна азбука“ (1984), „Аркада“ (1993), „Сияе“ (1999), „Събиране на значенията“ (2017), „Това, което е“ (2024)
Поетическа проза, есета:
„Милиони малки убийства“ (1997)*
Проза:
„Старият Пловдив“ (1983), „Анонимни жития“ (1987, 2009), „Градът или Между Изтока и Запада ХІV – ХVІІ век“ (2005), „Балканският човек ХІV – ХVІІ век (истории в седем книги)“, т. І (2014), „Балканският човек ХІV – ХVІІ век (истории в седем книги)“, т. ІІ (2015), „Балканският човек ХIV – ХVII век (истории в седем книги)“, т. III (2015)
*Благодаря на ИК „Хермес“ за издаването през 1997 г. на първоначалния вариант на тази книга. – Йордан Велчев
