Нови разкази от Вартоломей, из живота на един таласъм, записани от Рени Васева

Рени Васева е родена София през 1956 г. Завършила е СУ „Св.Кл.Оридски“ – българска филология и философия. Работи като учител по български език и литература. Първите ѝ две стихосбирки са “Погледи“ и “Очите на града“ като награда от конкурса на изд, „Многоточие“. След това изд. gabriell-e-lit публикува “Сътворения“ и “Денонощия“. Първият тираж на сборника с разкази от таласъма Вартоломей е изчерпан. Излезе новото допълнено издание с варката на изд. „Факел“.

ЦИГУЛАРЯТ

Една нощ земята се отвори. Отвори се на пустото място, на оная поляна до гората, където не растеше нищо – ни плевел, ни цвете. Омагьосано, казаха старците. Земята зейна като паст на алчно чудовище и зачака.
Пръв се престраши да слезе призракът на Кольо Фурнаджията. Рече си: „Дай да видя какъв хляб пече тая земя!“. Дълбоко беше, та Кольо бая време се свлича надолу през пръстта. Не го смущаваше тъмнината, лепкава и черна като катран, не го притесни и студът – много студ беше събрала тая прокълната земя.
Когато стъпи на дъното, пред очите на Кольо се ширна поляна. Цветна, мека, уханна, такава и в сънищата нямаше. Призракът не се впечатляваше лесно, но тоя път се изуми. В сърцето му се обади една трошица завист към всички, които обитаваха тая вълшебна поляна.
И ги видя. Точно като да беше съборът на село. Мъже, жени, деца, кучета, цяло стадо кози, а начело – вироглавият пръч на Кондьо. Пък Кондьо върви след стадото и изглежда по-вироглав и от животното.
– Добре си дошъл ! – поздрави дядо Цеко от горната махала и свали шапка като на умряло. Кольо за малко да се обиди, ама се сети овреме, че още го водят у тоя тефтер, и се засмя. След дядо Цеко закимаха и засваляха шапки десетки съселяни, които приживе добре познаваха фурнаджията, чийто хляб купуваха най-напред с левове, после – с купони. Купоните бяха от сива хартия, прилична на картон, печатът беше кметски – най-напред с черно мастило, после – със синьо.
Кой знае защо Кольо се присети за младия цигулар, дошъл в селото само за да се удави в реката. Повлякла го, мизерната, оная нощ, когато излезе от коритото. После някой спомена, че кметицата била наредила да изпуснат язовира. Казала – да не прелеел…
И призракът тръгна из поляната да търси цигуларя, ей тъй изведнъж му се прииска да го види. С бая народ приказва, бая народ изслуша и поздрави, докато най-сетне стигна до една падина. Равно, равно, а после изведнъж поляната се свлече в ниското, притаи се и се заслуша. Заслуша се и Кольо. Цигулката звучеше сладостно в светлината на божия ден, всеки звук рисуваше детайл от картина. Ето, сега Фурнаджията виждаше нива, сърп блестеше в ръката на жена, а слънцето изгаряше черната й забрадка.
– Събери нападалото, сине, в паницата. Всяко зрънце събери…
Призракът на Кольо Фурнаджията отри една сълза от лицето си и тръгна по звука на цигулката.
Цигуларят не спря да свири, когато Кольо застана до него. Беше затворил очи и от лицето му струеше нещо сладостно и упойващо. – Не можахме да те видим такъв приживе – каза призракът. – Унил ходеше по улиците, свиреше си сам нощем, когато селото спеше, а таласъмът Вартоломей казваше, че след това често си плачел… Кольо изчака да свърши мелодията. Цигуларят не даваше знак, че го е чул, но призракът знаеше, че се преструва. В настъпилата тишина отново каза:
– Не искаш да говориш с никого, но аз съм тука, защото пустото място се отвори и сега знам, че е заради тебе.
Цигуларят поседна на тревата, като постави цигулката в скута си. Призракът се настани до него. Наоколо вече нямаше хора, само поляната дишаше с пълни гърди и носеше със себе си утеха.
– Свирехме в подлезите, местехме се от едно място на друго, – започна цигуларят доверително, а Кольо си помисли, че ще чуе някаква тайна. -Имаше дни, когато парите не стигаха, но нечий топъл поглед бе напълнил душите ни с радост. Много хора ни мислеха за просяци. Не бяхме просяци, бяхме музиканти. А сцената ни – тя беше най-голямата в света – сцената на живота. Нали така казват и поетите?
Призракът си мълчеше, а цигуларят поглади цигулката. После гласът му натежа:
– Разболя се моето момиче… Лила се казваше. И си отиде. В един зелен и слънчев ден си отиде. И знаеш ли какво ми каза, преди да я качат в линейката? „По вода ще дойдеш при мене“… И ето ме, дойдох. Сега я викам, свиря на тази прекрасна поляна и я чакам да ме намери. Един ден ще ме чуе, както ме чу и ти, призрако…
После цигуларят добави с едва забележима усмивка:
– А когато излезеш, земята ще се затвори и пустото място ще разцъфне в цветя. Първи, разбира се, ще бъдат кокичетата…
Призракът можеше да се закълне, че в тоя миг цигулката засвири сама.

ГРИВНАТА

Безсмъртната баба на Вартоломей влезе в двора на Чудната къща и запляска с ръце:
– Демон мой, колко е хубаво тука! Само трябва да се поразчисти…
Бабата на Вартоломей носеше на плещите си залеза – попрегърбена, поостаряла, тя все така водеше със себе си луни и слънца. Чудната къща светна отвсякъде, заруменяха стените й, стрелнаха се искри в единственото й здраво стъкло. И ето я, тя отново танцуваше. Таласъмицата я погали по изкривената врата, подута от влагата, с олющена кафява боя, па влезе в нея. Лъхна я спомен за дом и й се прииска да остане завинаги.
По миризмата разбра, че Клоуна и Вартоломей се бяха изнесли. Настани се в голямата соба, където едно легло, покрито с китеник, помами старите й кокали. Този селски китеник беше избелял, целият посипан с нападала мазилка, изяден от молци, но все така горд с майсторската си направа. До една от стените се мъдреше бюфет, в който се валяха останки от порцелан и стъкло. Таласъмицата порови и откри две здрави чаши и ощърбена чиния. В едно от чекмеджетата се беше запазила старовремска гривна. Среброто чернееше, но все още се виждаше изкованата дантела и демон мой, тя можеше да ти вземе ума. Металната нишка плетеше сложни фигури, завързваше възли, в които сякаш старинно писмо беше скрило тайните си. Безсмъртната баба на Вартоломей извади гривната и я загледа. На две места в дантелата можеха да се видят очертанията на хурка и вретено. Таласъмицата си помисли за ония невидими ръце, които изтеглят нишките.
– Ей тъй, оплете се някой в живота си, възли свързва и развързва, докато изтрае влакното. После се къса и…
Безсмъртната баба на Вартоломей се поколеба за момент, но изкушението беше твърде голямо. Тя сложи гривната на ръката си. Видя се в същата къща, заничаше от тавана към стаята, в която огнището беше разжарено и весело пукаше влажната дървесина. Миришеше на бор и смола, а по стените играеха пламъци и рисуваха причудливи фигури. Една девойка седеше пред огнището и предеше. Нишката се извличаше като че ли самичка от валмото на хурката, преминаваше през скута на момата и се усукваше около острото вретено. Безсмъртната баба на Вартоломей разбра, че не сънува – беше се върнала назад в годините. Погледна гривната на ръката си – среброто блестеше като ново.
Таласъмицата се окопити бързо и започна да следи внимателно работата на момата. Нещо имаше да се случва, за нещо я викаха демоните. И ето че нишката в ръката на девойката се обагри в червено. Вретеното беше уболо пръста на предачката.
– Не сме в приказките, няма как да заспи момата, друго има да става – рече си безсмъртната баба и се упрекна, че е нетърпелива. – Почакай, сърце, за каквото си дошло, ще го получиш.
Девойката не усещаше, че се бе убола на вретеното, вълнената нишка попиваше кръвта и се шареше в червено и бяло. Чак драго да ти стане, като я гледаш. Кръвта раздразни ноздрите на таласъмицата, тя се възбуди, взе да пристъпва от крак на крак. И се сети за един приятел вампир, който все я убеждаваше в подмладяващата сила на кръвта. Безсмъртната баба на Вартоломей се усмихна страховито в сумрака.
Момата допреде своята нишка, намота я грижливо на кълбо и излезе на улицата. Таласъмицата я последва. Студена нощ с ярки звезди, луната зъзне, но постила пътека под нозете на девойката. Хурката е все още на кръста й. Тя я сваля и с нея пробожда луната като коледен кравай. Нощното светило ляга на пътя и много прилича на бяла крава. Момата размотава кълбото, сякаш дои кравата, и оставя след себе си диря от мляко.
– Вика някого, ще го привърже към себе си…
Бабата на Вартоломей не смееше да помръдне, да не развали магията. Когато нишката се беше проточила по цялата улица, момата влезе обратно в къщата. Съблече си дрехата и легна на одъра. В огнището догаряха последните дръвца. Таласъмицата се сви на тавана и зачака.
На сутринта момата се окъпа в големия бакърен леген, среса косите си с кокаленото гребенче, останало от майка й, която се беше споминала отдавна. После излезе на улицата с хурката и седна да преде на пейката пред портата, пред очите на всички. Нишката от нощес се виеше в прахоляка и ту се белваше, ту червенееше с кървавите си петна, но само таласъмицата ги знаеше.
Когато слънцето залезе, луна не изгря. Черна нощ, чак страх да те събере. Девойката седеше в тоя мрак, а ръцете й не изпускаха вретеното. Безсмъртната баба на Вартоломей стоеше скрита зад портата и се стараеше да не диша шумно.
И ето, от края на улицата се зададе човек. Тъмен човек, само очите му светят по вълчи, само усмивката му – острозъба и алчна. Върви към момата и събира нишката. Когато се срещнаха очи в очи, когато ръцете им се докоснаха, кълбото остана помежду им.
– За жених е наречен – помисли таласъмицата, ама нещо я глождеше.
И усети страх, и усети студ, и душата й се разтрепера. Мъжът хвана ръката на момата, но не влязоха в къщата, а продължиха по пътя. Този път излизаше от селото и влизаше право в гробището. Безсмъртната баба на Вартоломей ясно видя как девойката водеше след себе си бяла крава. До таласъмските й уши достигна скръбен шепот:
– Защо не каза, че съм се убола на вретеното? Друг трябваше да дойде за мене… Кръвта кръв вика, пуста да опустее! Безсмъртната баба на Вартоломей се престраши и подвикна:
– Един ден ще се върнеш, ще ти пазя гривната дотогава.
– Тя е твоя, твоя е… Не ме ли позна? – гласът на девойката прозвуча в тъмното някак злорадо и отчаяно едновременно.

АНГЛИЧАНИТЕ

На дъното беше все още сухо. Тия дни не валя, та се позастоях. Миналото лято открих това място – къща с дълбок кладенец, който беше иззидан майсторски. Все още не се рушеше. Тук вятърът ми изнасяше цели концерти, колчем наминех в изоставената градина. Някога прабаба ни разказваше за тайнствени земи, обитавани от странни създания и чудовища. Днес в село такива места с лопата да ги ринеш. През двор, през два. А какви чудовища се навъртаха там, не смеех и да мисля.
Полегнал бях върху стара слама и гледах кръгче небе. Чаках луната да се улови в него. Тогава щях да изляза, за да свърша това-онова из село. Ослушвах се. Краят на лятото бе близо. Щурците се надсвирваха в любовни серенади. Потънахме в зелено. А идеше времето, когато треволякът щеше да повехне, щеше да пожълтее, да изсъхне. Нападалата шума – да се разлети на прашни облачета, паяжините да оплетат света тихомълком.
Луната ми намигна дяволито с очи. Улицата беше, както винаги, пуста. В далечния й край вече не светеха двете квадратни прозорчета. Там живееха най-новите жители на селото ни – семейство англичани, дошли от Островите да гледат кози в нашето село.
Едно време имахме стотици кози. Вечер прииждаха, а хлопките им пееха по пътеките, после по голямата улица. И всеки ги срещаше, както се срещат деца след училище. Сега бабите я имаха, я нямаха по една-две козички, и те едни дребни, за нищо не ставаха.
Щях да посетя аз тия англичани. Да им повия малко. Харесал си бях тавана им – височък, можех да пусна гласа си на воля.
Вървях из тъмницата, щото не светеха уличните лампи. Само пред общината блестеше една и все биеше на червено. Хората се подсмиваха – турила си била кметицата фенер, така де, да не я пропуснат…
Луната тая нощ си играеше с мене. Ту се скриеше зад ридовете, ту грейнеше и сякаш че някой ми бъркаше право в очите. В края на улицата стана още по-тъмно. Съвсем навреме щях да пристигна.
Англичаните казваха, че чак сега разбрали какво е сън. От чистия въздух било, даже спрели да пият хапчета. Стана ми игриво, много ми се искаше да плаша читави хора, а не баби и дядовци, които сами вампирясваха и плашеха мене.
Спря ме нечие шъткане. Идваше откъм храсталака на пустата улица. Доближих с най-тихата си стъпка. Познах ги веднага. Двама от ромската махала.
– Дай да дръпна! – това беше гласът на Голямото.
– Ше влазяме ли бе, бате?
– Още малко. Луната да избега зад оня облак.
– Ами ако коня ни се опре? Ако се разцвили? Тия може да имат и пушка…
– Не бой се! Тия спят като заклани. И са глухи. Проверено е…
Ааа, не сте познали, аверчета мои. Те са глухи, ама аз все още чувам добре. Да видим сега вие дали ще чуете…
Гласът ми беше дрезгав, силен.
Извивах в тъмното, после стенех, кикотех се. Бутах ги един срещу друг… Избягаха. Едното от квадратните прозорчета светна, залая куче някъде отзад. Сигурно беше вързано. Пред портичката имаше пейка, та поседнах. Не ми се участваше в суматохата. Щях да дочакам първите петли и исках-не исках, щях да се прибера в кладенеца. Дано и утре да не вали…