МЪЖ ЗА ИЗХВЪРЛЯНЕ, нов разказ от Атанас Стойчев

Да-да, точно така, ти си мъж за изхвърляне! Къде ли? Ами, където си избереш. Можеш да се метнеш в дълбока вода или да се покатериш на високо и оттам с главата надолу… Защо живееш, питаш ли се защо живееш, нещастнико? А си нещастен, защото… Защото през целия си нещастен и окаян живот, не си направил… Не си направил ни една сериозна беля… Да-да, до такъв извод стигаш. Ето това е причината за всичките ти беди.

И какво? Най-после имаш  шанс. Може би това е грандиозната беля, за която мечтаеш и предъвкваш от години? Макар да мислиш, че и тази „голяма беля”, ако изобщо я направиш, е нищо в сравнение с колосалните безобразия на истинските пакостници?

Ами да! Само един голям мъж може да направи голяма беля. Ей сега тук, пред тази камина, гол до кръста, засрамен и тръпнещ, можеш да си го кажеш.

Ти не си такъв голям мъж! Впрочем, ти не си никакъв мъж.

Мъж! Какъв мъж си ти, бе! Ти си нула, ти си едно нищо.

Защото!

Защото ти дори не си Делян! Да, да, точно така, ти трябва да се откажеш от името си. Идвало от “делия”, с други думи – луд. Имало песен “Излел е Делю хайдутин”. Какво от това, когато ти нямаш нищо общо нито с лудостта, нито с хайдутлука.

Ти си роб! Ей така си кажи, за да ти олекне, за да си доволен, че си го казал право в очите, най-после имаш тази смелост.
Бил си най-послушното дете в селото. С това ли ще се похвалиш? Хич не е за хвалене, да знаеш! Да, вече го знаеш, няма по-сладко нещо от белята. Крайно време беше да си запушиш ушите, за да не слушаш гласовете на другите, които постоянно те напътстват, навикват и не ти дават да мръднеш. Не само като малък – цял живот си бил послушко. Цял живот си слушал другите.

Мама и татко не могат да се нахвалят със своето послушно дете. Никога не се връща окаляно до ушите като другите деца, не се качва по стоборите, не се катери по дърветата и не влиза в чуждите лозя да краде череши. Отличник е и всички учители казват, че е момче за пример. В тогавашните времена учеха, че във всяко четиво, филм, музика трябва да има поука и това се впиваше в мозъка ти като дървесен червей.

Слаб си! Защото нямаш сили да тръгнеш срещу другите и техните измислени правила. Защото е по-лесно да се съобразяваш, отколкото да се бунтуваш. Ти просто си един мишок, заврян в миша дупка. Но бедите винаги те намират, където и да си заврян.

Можеше да се каже, че минаваш почти неуязвим през живота, докато влизаш в онова висше училище с военен режим. Там се живее по строги правила, което на теб ти харесва. Няма нужда да ги търсиш, нормите са ти дадени наготово, ясни и задължителни. За разлика от другите, които се дразнят от този натрапен военен ред, както и от твоята правилност и готовността ти да се подчиняваш. На мама спретнатото момченце, казват кадетите от по-високите курсове. Намекват, че някоя вечер ще ти свалят гащичките и те връщат по няколко пъти да ги приветстваш. Отрязват ти панделките на баретата, за да не излезеш в отпуск. Намазват ти бялата униформа с боя за обувки, която ти по никакъв начин не можеш да изпереш. Голяма част от този произвол стига до ушите на офицерите, но те не взимат никакви мерки, считат, че младите хора трябва да бъдат пречупвани и унижавани. Много често произволът и гаврата идват от самите тях. Със заповед №…. “За заздравяване на дисциплината” ви остригват нула номер посред люта зима и ви изкарват с каски на плаца да марширувате. Поне половината се тръшвате болни. Няма място в лазарета и ви слагат в коридора, където духа почти като навън. Но, казват офицерите, вие трябва да свиквате с несгодите, нима на война ще бъде леко, така се калявате. Несправедливостта, вопиющата несправедливост ви правела по-силни. Тебе не те прави по-силен, кара те да се свиеш като охлюв, за да избегнеш максимално бедите, които се сипят върху теб.

Много често в дъното на най-голямата беда стои жена.

Люба е весело закачливо момиче, с тесен ханш и хубави големи гърди. Смее за щяло и не щяло. Смехът й избухва като водопад и отеква в теб, дълго след като си е заминала.

Какво правиш при това момиче, ти, който се озърташ, преди да се усмихнеш и слагаш ръка на устата си, ако случайно прихнеш? По-скоро се питаш, какво прави тя при теб, какво намира в теб. Защото в теб няма нищо. Нищичко! Нямаш смелост да я докоснеш, умираш при мисълта, че ще я целунеш. Някак нередно ти се струва. Езикът ти е сякаш вързан, не смееш да я попиташ, какво би искала тя. А към гърдите й изобщо не смееш да погледнеш.

– Искаш ли да ги видиш? – пита те една вечер в тъмния парк.

Докато се усетиш, тя вдига блузата си и ти ги виждаш, наистина огромни и, според теб, малко тъжни. Защото, като всички едри гърди гледат надолу. Това не им пречи да те пронизват и разтреперват. Сякаш имат очи, които пускат мълнии. Като тряснат от гръм, така се чувстваш при тази гледка. Отгоре на всичко, тя хваща ръцете ти и ги слага върху тях.

Ти си долен роб на всички и всичко, но за първи път осъзнаваш, че искаш да бъдеш такъв, роб на това момиче, само да ти позволява да го виждаш.

Изобщо не си подготвен за белите, които ти се струпват покрай Люба. Спомняш си онова заглавие на приказка “Кой каквото прави, на себе си го прави”.

О, Господи! Сам не можеш да повярваш. Ти правиш нещо нередно, нещо абсолютно неправилно. Прескачаш вечер оградата на училището, за да се видиш с Люба. Разберат ли, изключват те незабавно. Може би, за първи път в живота си намираш смисъл в това да правиш нещо грешно. За първи път през живота си казваш: “Не ми пука!”. Не ти пука, ако те изключат от училището и провалиш бъдещето си.

Но бедите тепърва започват. И те не са извън тебе, те са си в тебе. Наистина, каквото и да правиш, ти го правиш на себе си.

Защо Люба се натиска с такъв мухльо като тебе, е отделен въпрос. Затваряш очи, не искаш да си отговаряш на този въпрос, а и да искаш да си отговориш, не можеш.

Ти не наблюдаваш Люба, ти я следиш. Следиш всеки неин поглед, жест, мимика, смях, отмятането на дългите коси. Естествено, не всичко е предназначено за тебе. О, не! Люба докосва с гърдите си и други момчета, докато танцуват. Нещо повече, провокират я да разкършва рамене, при което гърдите й трепват и се разлюляват. Тя не те успокоява. Не й го казваш, но тя сякаш знае, че си неин роб.

Ти предполагаш, много е важно да се каже това – пред-по-ла-гаш. Мислиш си, че когато не си с нея, тя стига много по-далеч с момчетата. Което те побърква. Искаш да бъдеш постоянно с нея, за да видиш дали не прави нещо нередно. Затваряш очи и я виждаш как се притиска плътно, докато танцува с други момчета, виждаш как други ръце са върху гърдите й.

Заради нея ти направи първата подлост през живота си. Изобщо доста неща направи за първи път с Люба. Първото ти яко запиване също беше с Люба. Мислеше, че мъглата на алкохола ще замъгли притесненията ти, ще удави робското ти поведение и когато останете насаме, най-после ще я нападнеш и ще се държиш с нея като истински мъж.

Така и става, изпитото вино наистина освобождава задръжките ти, разбираш, че Люба е пламенна жена и, Боже Господи, тя май е доста опитна… Ами сега! Ще се будиш облян в пот от поредния кошмар, постоянно ще виждаш съперници насън и наяве.
Но какво става с тебе? Ти си подлец! Да, да, ти си един отявлен подлец! Как можа! Не казвай, че не си го направил нарочно. Не пази Люба и се изля до капка в нея. Защо ли? За да я запазиш за себе си.

Хайде да видим! Какво друго ще направиш?

Хубавото е, че Люба приема забременяването като нещо много естествено, дори малко смешно.

Боже, казва, колко съм млада, а ще раждам, и избухва в смях. Явно, освен весело, е безстрашно момиче.

Под предлог, че трябва да се грижиш за бъдещото дете, малко преди да завършиш училището, преминаваш от търговския във военния флот.

Ако те питат, ти всичко си предвидил.

Първо, няма да се забиеш из океаните, ще си бъдеш на брега и

най-важното, ще бъдеш до Люба. Хайде сега да видим, кое е по-тежко, да си далеч от нея или близо до нея.

В малкото морско градче, където те изпращат заедно с Люба и малкия Владко, всичко се знае. Шушука се, че лекарите от местната клиника, където Люба работи като медицинска сестра, много я харесват. Повечето офицери също си падат по нея. Е, как да спиш?! Как да не напуснеш кораба по време на дежурство, да влезеш тихо в къщи, за да видиш как Люба и малкият спят здраво на едно легло. Какво ще направиш, ако видиш мъж в семейното ложе или на болнична кушетка в клиниката? Какво ли? Ще  умреш. Но ти и така си умираш. Пропиваш се, подкрепян другарски от цялата офицерска гилдия  в градчето. Всички пият, давейки скуката. А ти си дваж по-мотивиран, защото давиш измислената си ревност към Люба. Синът ти расте и, о, Господи, не те обича. Кой обича пропаднали татковци. И ето ти новият кошмар.

В пиянските си видения ти започваш да се съмняваш, че детето е от тебе. Ха-хаааа… Ти избяга. Просто си плю на петите, след като те пенсионираха рано-рано заради военната служба и се заби вдън горите тилилейски. Да-да! Точно така! На село при майка си, уж за да й помагаш и да се грижиш за нея. Не че не й помагаш, но ти основно си там, за да правиш чудната яка ракия. Започваш дневния запой от сутринта и така целият ден минава в мъгла и в машинални действия около къщата, стопанството и домашните животни. Не искаш да се появяваш пред семейството си, не искаш синът ти да те види още по-пропаднал, не искаш да чуваш смеха на Люба, той те реже като трион.

Така ще си умреш.

Един ден получаваш телеграма от далечна братовчедка, която живее в друго село, на три часа път. Иска да те види в неделя точно в дванайсет на обяд. Манията ти да предполагаш този път направо те задушава. Предположенията ти се нахвърлят върху теб като зверчета и те ръфат безпощадно. Пред-по-ла-гаш, че Гена те кани на среща и дори има намерение да те нагости. Защо иначе ще те кани точно в дванайсет? И то на вилата, която ти, слава Богу, не си забравил къде се намира. Вярно, че преди години само сте си стискали ръцете и нищо повече. Но понякога и това е достатъчно.

Има три дни до неделя. Решаваш да се вземеш в ръце и да спреш пиенето. Не искаш пред Гена да ти треперят ръцете и да говориш несвързано. Първият ден е жестоко. Превързваш главата си с кърпа, иначе ще се пръсне от болка заради липсата на алкохол. Със стомаха ти не е по-различно. Имаш чувството, че сто котки са вътре, дерат те и мяукат неистово. През половин час се заливаш с вода от кладенеца на двора. За сън и дума не може да става. Едва на третия ден следобед заспиваш и спиш непробудно до неделя сутрин. Ставаш, изкъпваш се, избръсваш се и кой знае защо обличаш военната униформа, не пропускаш и фамозната фуражка. Явно смяташ, че опаковката може да свърши работа. Макар да са те учили, по-скоро са ти втълпявали, че опаковката не прави човека. Много добре знаеш, че по дрехите посрещат, по ума изпращат. Но като си решил да нарушаваш правилата, давай докрай.

Намираш, че телеграмата е божи знак. Ето я най-после грандиозната беля, която трябва да извършиш и да промениш живота си. Ще зарежеш Люба, не е толкова трудно. Майка си ще виждаш от време на време. А сина си ще вземаш през ваканциите. Като те види променен и трезв, едва ли ще има против да се срещате.

Когато излизаш на площада в селото, виждаш скромна сватбена процесия. Макар че си доста далеч, струва ти се, че най-отпред е Гена заедно със своя избраник…  Поканила те е на сватба, една позакъсняла, но все пак сватба.

Без да се обадиш, прекосяваш селото и тръгваш към вилата, където пред-по-ла-гаш, че ще бъде гощавката. Макар никак да не си сигурен, че ще се отбиеш. Отново всичко се проваля. Ама какво се чудиш, нали си знаеш, че провалите са твоята стихия.

И за да бъде мъката ти пълна, завалява дъжд, проливен, студен есенен дъжд. Но бидейки верен на мазохистичната си природа, ти вървиш, без да ти мине през ума да се връщаш и да дириш подслон. И така, подгизнал до кости, вървиш, псуваш света и най-вече себе си.

И досега не знаеш, кой дявол те накара да почукаш на вратата, когато стигаш вилата. Едва не се сриваш, на прага застава… момиче, по-скоро жена, десетина години по-млада от Гена и някъде дванайсетина пъти по хубава от нея. Гена беше висока, но слаба жена без ярко изразени форми. Спомняш си, че някога, когато се виждахте и си стискахте ръцете, тя наричаше себе си върлина. Ти я успокояваше и продължаваше да мачкаш ръката й. Тази, която ти отваря вратата, не ти дава сърце да я наречеш жена, за теб тя си е момиче, има далечна прилика с Гена. Допускаш, че е нейна сестра, за която не си чувал. Тя е истински красива, направо с ангелска хубост. Сякаш от картичка, руси коси, сини очи, усмивката й е пленяваща, пред-по-ла-гаш, че всеки, който я види, я обожава. Кани те да седнеш пред запалената камина и ти поднася чай с ром в този хладен есенен ден. Прави ти знаци да се съблечеш, за да се изсушиш и стоплиш.

Интересното е, че не е обелила никаква дума досега. Търпеливо чакаш, сигурно скоро ще каже нещо. Застава права пред теб, слага ръка пред устата си и я извива, все едно, че врътва ключ. После сочи ушите си и размахва пръст. Веднага разбираш – не говори, не чува. Абе, все на теб ли се случват тези шантавизми, малко ти бяха другите простотии в живота, сега пък се натресе на глухоняма. На масата има бележник, в който тя написва „Рада”. Да, ясно, казва се Рада, но какво правиш ти тук, кой е измислил този абсурден филм? Рада, сякаш отгатва мислите ти, отива в другата стая и донася твоя снимка, която ти някога беше подарил на Гена. Сочи снимката, притваря очи, допира длани пред гърдите си и навежда глава. Нещо трябва да разбереш, което не разбираш веднага. Тя пояснява, пак сочи снимката, после насочва пръст към теб. Може би е хубаво да си имаш работа с глухонеми, защото те изобщо не те бавят, не обвиват истината с дълги и дълбокомислени фрази. Прави нещо като сърце и гледа снимката, гледа теб. Да-да, това е знак за любов, но какво общо имаш ти с това.

Добре, хайде като не знаем какво да мислим, пак да пред-по-ло-жим. Макар и толкова хубава, с тези вродени недъзи, едва ли някое момче е поглеждало сериозно към Рада. И ето, един ден тя отваря албума на

кака си и вижда снимката на курсант във военна униформа. Разпитва сестра си за него, която не пести хубавите думи. Накрая измолва да й уреди среща. Гена толкова я жали, че това е най-малкото, което може да направи за нея. А младоженката на площада със сигурност не е била Гена.

Изглежда, че хората, които не могат да говорят и чуват са много дръзки, нямат време за губене. Рада свива двата си показалеца, кръстосва ги и ги опва. Какво значи това? Нещо като обяснение в любов, нещо като предложение?

Вдигаш безпомощно ръце. Толкова си шокиран. Не си готов да приемеш тази внезапна любов, ако изобщо е любов. Да уважиш чувствата на едно увредено момиче, макар и да си милостив човек, просто е лудост. Колкото по-бързо се измъкнеш от този капан, толкова по-добре. Сълзи, сърцераздирателни сцени, нищо не може да те спре.

Защо? Не е ли това моментът да извършиш нещо обратно на поуките и правилата, които те препъват цял живот? Пред теб стои извънземно момиче. Какво, като не говори и не чува? И май наистина е влюбена в теб. Не забравяй, че никой досега не е бил влюбен в теб. Честно казано, и ти не си бил влюбен в никого. Чувал си, да, чувал си, че хората с недъзи са благодарни до гроб на човека, който ги забележи. За кратко време в главата ти се изнизва целият ти жалък живот, но това отново не те кара да направиш решителната стъпка.

Напротив! Ставаш, изтърсваш длани, все едно, че по тях са полепнали трохи, обличаш се и тръгваш към вратата. Рада изтичва пред теб, застава пред вратата и разперва ръце. Идват и кротките сълзи, които мокрят лицето ѝ.

Нищо не те трогва. Излиза, че освен дребно малодушно типче, от друга страна си един дебелокож безчувствен селянин.

Тръгваш по обратния път, без да се сбогуваш, без да се обръщаш. Когато излизаш от селото, кой знае защо, се обръщаш. След теб на стотина метра върви Рада.