И двамата били родени през 1930 година. Тя съвсем малко по-късно. Или пък той, малко след нея. Но това не е толкова важно.

Неговото семейство било от Северна България. Майка му се родила в семейство на едри земевладелци и търговци на жито. Красотата й, руса и класическа, привлякла не един кандидат, но сред тях най-прочутият, бял руски граф, едва не изгубил живота си от любов. Но тя предпочела малко по-възрастен юрист от Казанлък, прясно дипломиран от Софийския университет. Не е за вярване, че по това време в този университет е имало професори, но ето че се оказва вярно. Баща му, амбициозен и сериозен, висок и достолепен още като млад. Но не свикнал на толкова възхищение като младата си съпруга, решил да й покаже кой е господарят.  А тя избрала него, тринайсетото дете от семейството в Казанлък.

Заживели в Никопол, където той намерил работа като адвокат, къщата им била голяма и триетажна, в центъра на града. През седем години се родили три руси и красиви като ангели момчета. А майката мечтаела за момиче и обличала всяко новородено с рокля, та дано следващото да е момиче. Лекарят бил средният син. И любимецът на майка си. Но не защото тя пренебрегвала другите, а защото тези неща не могат да се обяснят.

Защо тази интересна и образована жена страдала, че е заобиколена само от мъже, остава неизвестно. Може би се е уморила от това всички да й се възхищават,  да е желана и харесвана, да е добра и търпелива с мъжкия темперамент, който изтощава както с възхищението, така и с похищението си. Може би се е нуждаела от следобеден тих здрач и малко скука, от безделни разходки и безмълвен копнеж по земи отвъд реката. Това, което се знае от лекаря е, че майка му е била нежна и тъжна, затворена пред гневните изблици на съпруга си.

Живеели заможни и уважавани, след време бащата станал околийски съдия и уважението и благосъстоянието им се увеличили. Изглежда  било модно, ако се съди по снимките, дребни като малка длан, момчетата да се обличат в бели рубашки с бродерии. Което не пречело бащата да проявява политически пристрастия към режима на Александър Цанков. Профашизъм или прорусизъм, може би тези сблъсъци постепенно изтощавали семейството.

От край време в тази земя не се знаело много добре какъв вятър вее. Ту от запад, ту от изток. Северният и южният не влизали в сметката. Със съседите можело да се воюва, но не и с по-далечните западни и източни сили, които втренчено се взирали в малкия правоъгълник между Черно море, Сърбия, Румъния, Гърция и Турция. Сякаш тази земя била наивна, кривогледа и изгубила паметта си старица, която можели да подмамят или с технологии, или с идеологии. Или и с двете. А ако трябва, и с нещо друго.

И тогава се заредили министър-председателите. Сърцатият революционер, журналист и поет се превърнал в авторитарен диктатор, икономистът юрист удавил демокрацията в кръв, археологът изкуствовед се подвел от мечти за древните земи и залитнал по италианския модел. По-меките либерали и демократи не успели да надмогнат всеобщия следосвобожденски страх, че държавата не може да просъществува без да усилва себе си до безкрай. Докато най-сетне се появил майсторът, превзел душите отвътре, убил когото трябва и окупирал териториите отвън.

Чудо е, че през всичките шейсет години на свободно лутане и експериментиране с князе, царе, регенти и парламенти, средната класа все пак успявала да огради двора си, да събере имущество,  да оплаче умрелите във войните, да построи железници и градски къщи, да създаде фабрики и да търгува с тютюн и жито, да роди деца и дори да ги изучи добре, тук или в Европа. През времената на това чудо пораснали и трите деца на все по-успешния юрист и на все по-вглъбената му съпруга.

Когато дошъл Страшният народен съд, семейството вече живеело в София. Бащата бил откаран в Белене, големият брат бранник изселили в провинцията, а малкият бил все още малък. Майката останала сама с невръстното дете и със средния си син, студент по медицина. През петдесетте години се намерили хора да подпишат нужните служебни бележки, за да се изучи докторът. Били гладни и бедни, конфискували половината от жилището им, студентът станал машинописец, шивач на дамско бельо и цигулар, за да докарва семейния бюджет.

Но майката се разболяла. Дали от липса на любов, или от липса на грижа, дали от страх и жал към децата си, разболяла се от сърце и починала без време в ръцете на сина си студент по медицина.

Тогава той почувствал как с него настъпва промяна. Познавал историята на заможния род на майка си, уважавал амбициозния си умен баща, който сега работел на строежа на ЦУМ, продължил да издържа и двамата си братя в Политехниката и постепенно започнал да усеща себе си като невидим в света на живеещите в него. Слава Богу, че завършил образованието си и го изпратили да работи в най-затънтеното село на най-затънтения югозападен край на страната. Сприятелил се с граничарите, които понякога му носели американски кучешки консерви, за да разнообрази хляба и боба си. Там се отдавал на пациентите си и се изтощавал до краен предел от раждания и всичко, което животът причинява на хората. Там се родила и голямата му любов към планината и призванието му да разбира коя болка от къде идва, към самотните и високи пътеки, които изморявали краката му, но облекчавали тъгата от изгубения живот на майка му, към изкачването на върховете и към хората, които живеят просто и трудно, но в къщите им винаги може да се влезе, към карането на ски като най-добро средство за придвижване в дълбоките снегове. Звънката тишина на горите донякъде успявала да облекчи тревожността от смяната на стария либерален живот с новата всеобща идеология, която гледала намръщено към произхода му, но очаквала предано да зазубри законите й и да промени генетичния си код.

Не притежавал нищо, освен раницата и дрехите си, но и не искал да притежава друго, освен работата и паметта за майка си. Не знаел дори какъв човек е, не го било грижа дали е щастлив или не, възприемал живота си като продължение на военната служба и знаел, че няма друга цел, освен да служи докрай.

Казвал си, че неговата земя е малка, и понеже е малка, хората са по-свързани със съдбата й, отколкото в големите земи.

Постепенно по силата на обстоятелствата или по немислими за него причини се отчуждил от братята си и от баща си едновременно с отчуждаването на частната собственост.  Братята му сякаш по-леко се приспособявали към новия повече обществен, отколкото семеен живот, докато той се чувствал по-добре в самотата на пограничните гори. Баща му вече работел като юрист консулт на текезесе в тясна задна стаичка на зеленчуков магазин на Кирковския пазар. Братята станали инженери и чертаели основите на предсрочното изпълнение на петилетните планове.

Някъде по това време, пътувайки с влака от София за Благоевград, срещнал бъдещата си жена и бъдещата си съдба. Тя била тъмнокоса и срамежлива, говорела плахо, но в очите й горял непонятен димен огън, който го обърквал и привличал, докато не се озовал лице в лице с бъдещия си тъст, чието сърце туптяло в ритъма на Станете парии презрени. България била малка за вълнението му от перманентната революция, в която искрено вярвал. В семейството на избраницата открил още две поколения жени, почернени от траурите на войните, съвършени в ролите си на майка и баба, но със скръбни тайни. Лекарят носел със себе си собствената си скръб, но тук тя потънала още по-дълбоко в роднинската смърт на бащи, братя, деца и съпрузи.

Домът бил дълбок, по-дълбок, отколкото изглеждал на пръв поглед. Всеки по отделно носел тъгата си и сякаш се били заклели да не я споделят с другите. Омерта.

Понякога се замислял защо думата „смърт“ няма множествено число. И си отговарял, че е сигурно защото всеки трябва сам да извърши умирането. Езикът не го било грижа за живите, които оставали като опашки на мъртвите, не им позволявал да споделят смъртта си.

Оженили се с тъмнокосата меланхолична жена и той станал като син в семейството. Вече не работел на границата, разпределението и на двамата изтекло и сега вече бил лекар пак в село, но край София, а жена му, по-благонадеждна, назначена в столична аптека. Родила им се дъщеря и така поколенията в дълбокия дом станали четири.

Лекарят бил много способен и постепенно колеги, близки и познати започнали да препращат към него потоци пациенти. Благодарение на презрените парии успял да специализира и да се премести в най-добрата болница в града. Искал само да работи, да ходи в планината и всички да са здрави.

Последвали добри години, в които лекарят се прочувал, но и тъкмо затова от него се заинтересували властите. Да станел партиен член. Да станел завеждащ отделение. Да станел член на всичко. А в бъдеще и партиен секретар. И лекарят, подведен от толкова внимание, което вземал за признание за добросъвестната си работа и приобщаване не само към семейство, но и към родина, повярвал, че пресича към светлата страна на улицата, където не бил стъпвал от детството си край голямата река. Повярвал, че прави нещо добро за всички и всичко и дори, от липса на опит, започнал да проявява ръбатия си характер, да командва така, както командвали някога баща му и големият му брат.

И си намерил белята. Намерили се хора, които да се оплачат, че в редиците им е проникнал вражески елемент и следва да се експулсира. Така и станало, изключили го от всякъде и го подложили на унижението от одобрен да стане крайно не одобрен. Вълненията постепенно затихнали, но в душата му се настанило трайно усещането, че светът е измамен и не е направен за хора като него. Но човек като кого бил той?

Бил ли човек на страната си, в която бил роден и чийто дневен ред бил следвал? Какво оставало в противен случай? Семейството на жена му, семейството, което бил създал или семейството, в което се бил родил?

И понеже не му оставало друго, освен да бъде все по-добър лекар, при едно служебно пътуване в Западна Германия му предложили да остане и да работи там. След кратко колебание отказал заради близките си. Не че собственото му бъдеще го интересувало, не въобразявал себе си по друг начин, освен като лекуващ хората, но това на семейството му го обезпокоило. Може би заради случилото се с майка му.

И така, ден по ден, останал в служба на всички, освен на себе си. Избягвал въпроса кой е той и защо е тук, удавял го в двойна и тройна работа, в грижи за двете поколения преди себе си и за все по-меланхоличната си жена. Когато тя се разболяла след опит да отнеме живота си, той приел за свой дълг да остане до нея през оставащите трийсет години от живота й. Колко е успял да помогне на нея, на себе си и на семейството, остава неизвестно.

В следваща и последна част от живота си, лекарят се оказал унизен пенсионер в страна, която се била отучила да бъде свободна и предприемчива. Интернет му изглеждал като джунгла дори по-лоша от тази, където се разигравало преразпределението на властта. Картите се раздавали отново и отново, но асото пика така и не излизало.

Живеел с тъгата в света, която е част от него и не позволява да бъде забравена. Имал приятели, които един подир друг започнали да напускат живота, докато не останал съвсем сам и след предела на силите си.

Останал с натежалата си от спомени и болка душа, която го призовавала по-скоро да я освободи.

И никой така и не разбрал за любовта, която имал да дава и която така и не можал да даде.

Предишна статияДа споделиш въобще не означава, че преживяваш
Следваща статияПроф. Коста Костов – Коро: ТАЗИ ГЪСКА НЕ Е НАШАТА МАЙКА