10 години без Красимир Крумов-Грец (1955 – 2015)

Не бяхме близки.

Не беше от хората, на които можеш да се обадиш, ако закъсаш. Не можеше да обсъждаш с него семейни или битови въпроси. Не беше като другите.

Видяхме се вкъщи за последно две седмици, преди да умре. Преди това си бяхме разменили за четене два романа и три негови сценария. Разговаряхме няколко пъти по тези текстове и това беше. Говорихме също за Глеб Панфилов, който и двамата харесвахме, за Звягинцев, който ни разочарова с последния си филм, за „най-награждавания” български филм „Урок”, за кой ли път ме убеждаваше колко е важно да се заснемат 6-те му серии за БНТ, които отлежават там 7 години, сякаш от мен зависеше… Първия път донесе сок „Cappy” и солети, следващия път – бутилка евтино бяло вино. Пихме зелен жасминов чай на балкона. Каза, че му харесва. Чаят. Преди това не бяхме се виждали четири години.

Нямаше приятели сред нас. Неговият кръг бяха културолози, писатели, философи и богослови.

Беше човек интелигентен, устремен, с чувство за мисия, аскетичен, много взискателен и безкомпромисен. Обичаше Тарковски, Пазолини и иранците, но също и Робер Бресон. От българите – Иван Терзиев и Рангел, Людмил Кирков и Едката.

За него снимачната площадка беше свещено място. Движението на камерата, композицията на кадъра и състоянието на светлината бяха философски и метафизични въпроси, не технически. Никога не снимаше „over shoulder“ кадри при диалозите, винаги план-контраплан. Според него, с „over shoulder“ кадрите авторът нанасял обида към героя, който е в гръб. За него това беше етически, а не кинематографичен проблем.

Никога не казваше „зрителите“, казваше Народът. Народът, това бяха за него българите и турците.

Използваше думи като трансцендентен, онтологичен и метафизически. Ровехме се по речниците, за да разберем. Там между трансцендентното и онтологичното (но не по Сартр, а по Платон) бяха разположени текстовете, по които се снимаха неговите филми. Това беше, което го занимаваше – драмата на човека, разпънат между небесното и земното. Филмите му изглеждаха мрачни, но не бяха. В тях нямаше оптимизъм наистина, но имаше надежда, винаги намираше надежда там, където основанията за оптимизъм са изчерпани (както казва Доктора).

Когато говореше за метафизика, винаги споменаваше Пазолини, който, когато наблюдавал деца да си играят, виждал в тях бащата и майката. Точно така, не бащи и майки, а бащата и майката.

Семейството беше основен компонент в драматургическата структура на четирите филма, в които работихме. Съставните елементи на тая, както би казал той, онтологична Конструкция, бяха бащата, майката и детето. И най-основна фигура и в четирите сценария беше фигурата на липсващия баща. Махайки бащата, той умишлено нарушаваше равновесието и караше тая конструкция да рухне, тя и без това беше под непрекъсната обсада на социалното. И под отломките търсеше малките прояви на доброта, солидарност и човечност.

Беше левичар по убеждения , каквито са повечето западни интелектуалци. Все повтаряше, че демокрацията и капитализмът не са едно и също нещо. Смяташе унищожението на ТКЗС-тата за ужасно нещо. Намираше всичко това, което се случи с народа, маргинализацията на огромни маси хора след 90-та, за трагично. Не харесваше глобалния свят, в който отсъстват солидарността и състраданието, свят, в който преподават „алчност“ като университетска дисциплина. (Нарича се economics.)

Нямаше чувство за хумор. Никакво. Веднъж ми каза, че ходел да гледа представления на Теди Москов, за да се научи. Не успя.

По същия начин искаше да разбере въздействието на рокендрола върху цяло поколение, карайки Иван Черкелов да му изнася лекции по въпроса. Дълго ходеше със слушалки в опита си да го разбере. И това по време на снимките на „Време разделно“. Всъщност, до самия си край предпочиташе „St. Mathews passion“ пред „Physical graffiti“.

Към нас, които работехме за него във филмите му, се отнасяше като към малки деца, които често пъти не разбират важността на това, в което участват.

По време на снимки беше непостижимо тихо. Никога за тези 15 години, в тези 4 филма, в които работих за него, не съм го виждал да се храни на терен или да вечеря с екипа след снимки. Всяка сутрин се явяваше с разкадровката за деня, написана на откъснат лист от евтина тетрадка. Всяка сутрин по запотените стъкла на колата си намирах надписи „Не на формализма“, „Да живее иранското кино“, „Аскетизъм и простота“.

Обличаше се в черно, носеше почти едни и същи стари дрехи. Не беше суетен като Тарковски, беше аскет. Сред толкова много „Converse“, „Saleva“ и „North Face“, изглеждаше като човек от масовката. Ако носеше шапки, то те бяха каскети. Не пиеше.

Ту почваше, ту спираше да пуши, но винаги най-евтините цигари. Никога не се оплакваше. За нищо. Никога не е споделял нищо за семейството си, за болести, за пари или каквото и да е от битово естество.

Когато не снимаше, пишеше огромни теоретични текстове, които малко хора четяха, и сценарии, които никой не засне.

Живееше бедно. Мисля, че единствените пари, с които издържаше семейството си, бяха тези от преподаването в Берлинската филмова академия. Снимаше много бързо с много ниски бюджети. Филмите му бяха толкова бедни откъм финанси, че повечето продуценти не искаха да работят с него. Смятаха го за старомоден и дидактичен маниак, чиито филми нямат никакъв шанс за разпространение. Засне 7 филма и никога не получи „Златна роза“. Но беше спокоен, не се чувстваше пренебрегнат, защото знаеше, че никой от най-големите български филми, които често местим по безумни класации, не беше получил тая награда…

И ето, сега, сякаш без да иска, се превърна в герой от собствените си филми, в липсващия баща.

Емил Христов

Беше прозрял тайната на смъртта в „Неведоми пътища” (2004) – пулсиращо четиво, замесено от автобиографична проза, детски спомени, сънища, философски фрагменти. „Това, че умираме, ни кара да мислим, че и животът има край… Животът няма край, в това е тайната на смъртта.” Самото заглавие на тази книга казва много за нагласата на своя автор. А посвещението й „На моя ангел пазител и хранител” е код към уникалната личност на Грец. Няма да повтарям тривиалното – че смъртта му е загуба и далеч не само за киното ни, а за цялата култура и не само българска. Той влезе в нея поривисто в преломен момент с един разтърсващ черно-бял филм със знаково заглавие „Екзитус” (1989), побрал впечатляващата му кинематографичната култура, преклонението пред киното и най-големите – Тарковски, Бергман. Финалният кадър не може да бъде забравен – двама отчаяни мъже в провинциално кино, сами пред екрана, гледат любими кадри от любим филм и това се превръща във върховно, катарзисно преживяване. Виждаме тях, а не екрана. Още тогава той маркира своя неприкосновена зона. И щеше неспирно да я изследва, тръгвайки от различни базови лагери – на писателя, сценариста, режисьора, кинотеоретика, философа, преподавателя. Чухме се месец, преди да почине. Благодарих му за трогателното есе за филмотечното кино, публикувано в „Култура”. Там трепти безотносителната му почит към „красивото и прилежно в своята моралност и крехкост родно българско кино”, от което той стана незаобиколима част. Каза, че предстои да излезе нова книга с есета. Каква, попитах. За съвременната ситуация от метафизична гледна точка, каза. Междувременно, лично занесе екземпляр от забележителната си ”Поетика на българското кино” и я дари на Филмотеката с автограф. Есетата в нея са истинско откровение, а теоретичната част стъписва с мащаба на мисленето – от митопоетическия канон през архетипи, нагласи и типологии до топлата конкретика на отделните филмови анализи. Стъписване, не само у мен, предизвика и фундаменталната „Поетика на киното” с радикалния си подход и обръщането към Бога, Абсолюта, Началото – величествено, катедрално теоретично построение. Там Грец говореше за инобитийност, ипостаси, небитийни кухини. Последната му книга „Новият конформизъм” също стъписва с оригиналните си, но и доста песимистични прозрения. Тя философски артикулира онова, което съвременният човек-маса смътно усеща – една „метафизична недостатъчност”. „Медиалният Левиатан”, който онагледява нашето съзнание и се превръща в новия бог, става „заместител на липсващото трансцендентално преживяване на битието”. Грец направи вивисекция и демаскира това чудовище, дръзна да се възправи срещу него и да му противостои, доколкото може, със силата на истинските и прости неща. Юнак от приказките, рицар в блестящи доспехи, той се опита да го прободе с копието на мисълта и лъча на филмите си. „Едно от най-важните основания на човешката eкзистенция е необходимостта да бъдеш призован.” – написа той. – „Алтернативата на Фром трябва да се допълни: не „да имаш или да бъдеш”, а „да имаш или да си призован”. Защото само ако човек бъде призован за някаква висша, непрагматична кауза и от някакъв духовен идеал, само тогава той може да стане себе си.”Поразителен е човешкият интегритет на Грец. Но каквото и да кажем за него тук-и-сега, включително, че се родее с европейските ренесансови личности, ще бъде непълно. Тогава просто да замълчим. „Когато мълчи, човек чува отсъстващия Бог”.

Боряна Матеева

Разглеждаше киното като територия за философско-екзистенциални размишления. Във всичките си филми търсеше метафора и обобщение на съдбовни процеси и ключови житейски избори. В три от последните си ясно и недвусмислено предупреди, че за грешките на възрастните плащат децата, а това е неморално, грозно и отблъскващо. „Под едно небе” разисква темата за отговорностите пред 15-годишната Руфие (Марта Кондова). Тя трябва да поеме цената на прехода, обрекъл малка селска общност на неумолим разпад. „Ти си храбро момиче…”, пише баща й, нелегално заминал в Турция, за да търси препитание. С тези думи запраща Руфие от детството в света на възрастните. Битката й да се събере отново с него напомня притчата на Конфуций за рибата на сухо.[1] Руфие се чувства така. Краят не е оптимистичен – баща и дъщеря отново се разминават. Кой е виновен? – със сигурност не Руфие…

Оценявам „Смисълът на живота” като филм със звучене на библейска притча. Отново режисьорът поставя темата за отговорността на възрастните пред децата. Кирчо (Борис Кашев) е на 12 години с изострена чувствителност. Той вярва на това, което тиражират медиите и казват възрастните. Кирчо не знае, че медиите не информират, а се продават, и е ужасен от апокалиптичните измишльотини за края на света.[2] Финалът е изключителен. Авторът поставя невротизираното, самотно момче в истински тревожна ситуация. Кирчо излиза от вътрешния си ступор и спасява козичката си. Това е мигът, в който детето се превръща в мъж и личност, защото открива смисъла на живота в изначалната потребност да помогне на някого в беда. Изводът е, че човек се превръща от пасивен обект в активен субект, когато се погрижи за друго живо същество. Той е изключително важен за всички нас…

Последният филм на Красимир Крумов бе „Светото семейство. Нина и Мариян”. Отново тъжен разказ за цената, която плащат децата на прехода. Драматургията е по чеховски деликатна и безпощадна. Извършена е престъпна приватизация. Уволнени са всички и това преобръща живота на две семейства. Това на Нина (Стефани Дойчинова) е на ръба на социалното оцеляване. Тя е самотно дете. Бащата го няма, майка й все едно има ли я или я няма, от роднините си изпитва страх. На 12 години е наникъде. Не го осъзнава, просто го чувства. Дете на пропаднало в прехода семейство. В сравнение с нея съученикът й Мариян (Богдан Плъков) е в по-добра житейска позиция. На пръв поглед. Той харесва Нина и я ухажва по типичния за възрастта си начин. Дразни, но гледа да бъде край нея. Мариян получава крясъци от майка си и безразличие от баща си. Като Нина е самотен, въпреки че има храна, дрехи, стая, дори джобни пари. Формално има семейство, реално няма. Неговото убежище е интернет клубът. Дори спи там. Чувства Нина като сродна душа и иска да й помогне. Не знае как, но чувства, че в този труден момент трябва да е до нея. Само той проявява съчувствие, състрадание и любов към малкото момиче. Единственият мъж в града, макар на 12 години, защото възрастните са оцеляващи мухльовци, мутри или криминални приватизатори. Мъже обаче не са. Това не е констатация, а диагноза. Никой не може да помогне на Нина, дори да се приюти в дом за сираци. Накрая режисьорът я оставя сам самичка на пътя между мандра в гората, селото и града. Върху малките й рамене е стоварена цялата несправедливост на прехода. Какъв шанс има това дете? Красимир Крумов е изградил болезнен, чувствен, трагичен филм – предсмъртен вик да се осъзнаем. Изводът е свиреп – убивайки най-висшата ценност – децата си, се самоубиваме като хора, личности, народ. Семействата са разбити, обществото е болно, училището – безпомощно, институциите – некадърни и деца на 12 години плащат за безхарактерността, алчността, глупостта, нерешителността, конформизма, безскрупулните амбиции и некадърността на днешните възрастни.

Иво Драганов

P.S.Последната книга на Красимир Крумов неслучайно се казва „Новият конформизъм”. Който има очи, да гледа филмите и да чете книгите му…

––––––

Все още внезапната загуба на Красимир Крумов-Грец е шок. Предстои да усетим колко грамадна е тя. Отиде си един от осенените мъдреци на нашето време.

Още с черно-белия «Екзитус» – един от несъгласните филмови дебюти от 1989, Грец заяви себе си като изследовател на екзистенциалните екстремности на Аз-а. В «Мълчанието» (1991) и «Забраненият плод» (1994), вглъбен в неспокойството на вътрешния си монолог и софистицираните естетически кодове, се отдаде на отърсване от авторитетите. Настояваше да е не просто кинематографист, а мислител в сложни конструкции. И така беше. А после задълго бе изтласкан от киното, което сякаш така и не го припозна като свой.

Грец е уникат – интелектуалец и мистик, благородник и пустинник. Когато за филмите му нямаше шанс, той пренесе енергията си към словесността – покрай нереализираните сценарии, лекциите в Берлинската академия за кино и тв и книгите, в «Култура» от края на 90-те публикува извънредно дълбоката си и самобитна рефлексия върху стари български филми, превърнала се в част от фундаменталния му труд «Поетика на българското кино» («Агата-А”, 2013). Всъщност, парещите му неспокойства за днешния свят, човек и живеене, побрани в книгата «Новият конформизъм» („Агата-А”, 2015), също са «заченати» на страниците на «Култура». Грец беше един от най-ценните ни и обичани автори.

Ужасяващо е да пишеш за активен и безмерно талантлив човек, ненавършил 60, в минало време.

Прощавай, Грец!

Приятелите от „Култура”