Красивото живее гордо и самотно

Признавам, че дори не съм сигурен от кое стихотворение на Кирил Кадийски са думите, които използвах за заглавие на това есе. Но съм ги запомнил за цял живот, тъй като те са най-съвършеното обяснение за необикновеното явление, което представлява не само в нашата, но и в световната култура този забележителен поет, преводач и теоретик на стиха. Няма как да забравим униженията на които беше подложен в бездуховните времена, когато въпреки трите си невероятни поетични книги „великодушно“ го признаваха за преводач и дори му подхвърлиха съюзна наградка за представянето на прозаична книга на Валентин Катаев, но избягваха да споменават общуването му като равен с равни с крале на поезията от рода на Бодлер, на Верлен, на Рембо, на Маларме, на Аполинер, на Блок, на Волошин, на Стаф и на много други. За всички нас, мислещите и дирещите светлина, преводите на Кадийски наистина бяха „Перо от феникс“, те озонираха въздуха и вместо „безнадеждна чернилка“, както се опитваха да ги квалифицират цензорите, ни носеха „светла радост и надежда“.

В онзи почти лунен безжизнен пейзаж, непосредствено след покрусата от удушената пражка пролет, когато виното по покривките на кафене „Прага“ сякаш се смесваше с кръвта по улиците на златната чешка столица, се появи – като видение от здрача – странният образ на „млад писател“ – с рижата брадичка и с тояжката, напомняща славейковия бастун, той преминаваше като благородник край гробището на мечтите. Когато по-късно си припомня онези железни времена, той признава за тъмните си предчувствия, за натопената в огън лира, но и за лекомислената си готовност да поеме по опасния път. Приехме като откровение за цялото ни поколение първата му поетична книга „Небесни концерти“ през 1979 година. Желязната завеса не беше в състояние да ни отнеме напълно сетивата за истината и за красотата. Младият Кадийски не приличаше на никого от съвременниците си и още с първия стих „Не е далече от света, не е далече тук…“ прикова вниманието ни, увлече ни и ни омагьоса с дръзкия разказ за вселената на човека, обърнал гръб на идеологическите съблазни и дръзко захванал да тършува из Божието писалище, за да открие тайната на древните скрижали. Като превъзбудено от освободеността си дете, той споделяше чудноватите си видения, я убогите слуги на догмата с упорито мълчание зачертаваха метафорите му. Когато ясновидецът се докосва до хилядите лица на Слънцето и на Луната, на снега и на мъглата, на звездите и на облаците, напълно естествено изниква неговата неохранявана галактика и въпросът му „Нима от друго време си дошъл ти?“ звучи като тежко обвинение към обезчовечения свят наоколо. Сетивата му обаче са широко отворени към тази жестока и раняваща мечтите му действителност, в която някой шие черна рокля и за неговата майка. Тази незабравима първа книга е посветена на изконния въпрос „Къде отива човекът, който върви по земята?“ По същото време мнозинството фалшиви гласове отговаряше с фалшифициране на Чеховия цитат или с гротескно превърнатия в лозунг вопъл на Пеньо Пенев. Кадийски категорично следваше съвсем друг път, той не предаваше истината на учителите си Далчев и Давидков, слушаше потресен картечните откоси в библейските полета и все по-смело бъркаше в душата си, изпълнена с бездънно небе и с непокорни, препускащи коне. Когато се прекланяше пред сянката на нобелиста, изгнаника Иван Бунин, темите за свободата и за безнадеждно напукания свят звучаха като негово откровение. Въпреки примките на цензурата се беше научил да гадае по петната на Слънцето – виждаше го ту в едни, ту в други одежди, сякаш се наслаждаваше на виртуозните си метафори, на дарбата си да бъде неповторим.

Безхаберните и фанатиците възприемаха различните като луди, и то опасно луди, затова се мъчеха да запушат устите на Николай Кънчев и на Константин Павлов, на Биньо Иванов и на Валентина Радинска, на Златомир Златанов и на Иван Методиев… Още в първата си статия за Кадийски от септември 1981 година писах: „Несъмнено в тези стихове е разкрита магията на Ван Гог, на Тулуз-Лотрек, на Сезан и на Сисле, несъмнено в тях е кодирано привличането на „Пияният кораб“, на Албатросът“, на „Песен без думи“, но неуместен е и най-малкият намек за подражание, защото става дума за тип духовност, за емоционална ангажираност, за естетическо верую, коренно различни от тези на „прокълнатите“. И продължавах в дирене на ключа към тази толкова нехарактерна за провинциалното мислене, толкова разкрепостена и новаторска поезия: „Между светлината и мрака, между доброто и злото, но задължен да познава докрай злото и тъмнината – това е нравственият максимализъм на съвременника.“ Да се говори в бърлогата на червената догма за осмисляне на злото и на тъмнината беше извънредно опасно. Но той не се боеше, не подражаваше на прочутия Балмонтов вик „Да бъдем като слънце“, а налагаше своята, неподвластна на догмата истина:

Какво ли ще остане в този свят от нас,

ако веднъж дори, от гняв разхълцани,

не задържим със зъби своето ранено слънце…

Удивяваме се от видението на златния тунел, от езика на убития бизон, но и все по-дълбоко се замисляме, когато възпяваното от хиляди бардове светило се превръща в „замръзнала ранена гъска“, в „подпален парашут“, в „прашен ален автобус“. Сякаш поетът непрестанно ни напомня за старозаветните страхове и все по-плътно до нас приближава болката си, раните, безнадежността. Различният и далечен вече свят на детството, на безгрижието, остава в лайтмотива на спомените, във вълшебната музика на реквиема за мъртвите надежди и любови. Над неговото сиво предградие все по-често като „прилеп жълт“ се цъкли луната и напуканият свят заплашва да се срине. Между деня и нощта, между страстта и болката откриваме любимото време на поета, той заразително ни показва уж невидимата смяна на състоянията, звучат съдбовните му диалози с разрушителя Маяковски, с поразения от съмнения Блок, със страдалеца Манделщам… Завинаги се оформя убеждението му, че самотната дума не може да бъде поезия, че трябва да се срещнат два кремъка, за да избухне искрата, да се докоснат две тела, да се сблъскат две думи. Облечени в пищните одежди на неочакваните метафори, неговите две думи непрестанно се сблъскват – животът и смъртта, Слънцето и Луната, бялото и червеното… Под неповторимите орнаменти напира философска дълбочина, отвъд портрета на младия писател вече надзъртат тъжните очи на зрелия. Усещането за наранена родна земя и тръпката от докосването до прародината-страдалница, ужаса от срещата с призрака на носещия се в кърваво море кораб на Русия, бележат завинаги сърцето на „ездача на мраморни коне“. Той вече здраво е хванал стремето с още по-искрения въпрос: „Къде да бягам от страха?“ Между първата и втората книга на Кадийски има изстрадана пауза от четири години, а това е напълно достатъчно, за да изчезне онзи „Худини на метафори“ и пролетта да се превърне в поредната крачка към смъртта. Когато навремето открих за себе си тази нова, покъртителна изповед на поета, аз дълго осмислях неговото послание и откровено споделих с читателите усещанията си. Сега забелязвам много неща, които тогава са отбягнали от погледа ми и почти физически усещам как душата му зъзне в идеологическия мраз, а светът се търкаля към неизвесността. Възхищава ме смелостта му направо да отсече „червена птица от живота ми яде“. Сред безсмъртните му проникновения е стихотворението „Живеем още“. Безмилостен е към фалша на епохата: „Поезия абсурдна от дописките вее: / „Огромни ескаватори ще раздерат / гръдта на майката земя…“ А мойта гръд? / Най-сетне няма ли човек да се роди, за да живее?“ Кой друг е дръзвал да зададе на властимащите толкова опасен въпрос. А във „Вийон“ отива и по-далече – не се поколебава да посочи зловещата фигура на палача: „Чиновникът с червени ръкавели, който историята пише“. Не по-малко директен е в „Източен поет“, когато вижда „Слънцето с чалма червена“, а

мълчанието и до днес е злато,

щом беден ходи дръзкия поет

и плаща – замълчал – за всеки ред.

Това е изповед, направена на попрището жизнено в средата, когато музата трябва да лети към сияйни помисли и светли песни, ала мракът около нея пада все по-плътен и единствените ярки петна остават сенките на духовните спътници – от Яворов и Далчев до Ван Гог и Шагал. Дочуваме свистенето на наточения нож на гилотината и в гъстата като мъгла тишина прозвучава ясно въпросът, който всички ние мълчаливо си задаваме, а той изрича на висок глас: „Дали – отрязала главата и на последния ни враг! – от утре няма гилотината и хляба ни да реже?“

Изниква и контрапунктът на животинските страхове, на насилието, ако щете дори на младежките заблуди на Смирненски, за да чуем стиховете, заради които храбрецът можеше жестоко да си изпати:

Когато падне над Европа мрак, изгряваш ти, Париж –

като разбито о земята слънце до зори гориш.

Добре че стражите на червената петолъчка не познаваха достатъчно добре дори собствените си бардове! И все пак те изкусно обградиха с презрително мълчание този естетстващ според представите им, безплоден метафорик и почти го забравиха, докато след осем години камбаната му отново удари с оглушителния звън на „Пясъчно време“. Достатъчно е да прочетем стихотворението „Сточна гара“, за да проникнем в атмосферата на тази обагрена с магически нюанси изповед. Някогашният благородник вече откровено се глуми с илюзиите на възторжения младеж – откриваме го сам, беззащитен на ъгъла, навън е нощ, вали – не престава. А на звездната гара чака, зловещо чака „онзи влак, с който всички ще влезнем в тунела, отдавна изровен от нас“. Човекът е „песъчинка сред пустотата“, а наследникът на Орфей е изгубил вярата си във великата мисия на изкуството. Той си припомня за „лудия“ на Петьофи, който мечтаеше да натъпче земята с барут и да я взриви. Кадийски дръзва да ни припомни, че първата част от пророчеството вече се е сбъднала. Химера е да вярваме, че каквато и да било песен ще може да вдигне главата на клюмналата роза. Това обаче не е безславно поражение, не е паническо бягство, тъй като творецът отново е готов да поеме по трънливия път към Голготата и да го извърви безстрашно. Нещо повече – той вече е открил крайно опасната свобода на самиздатските издания, предназначени за малцината посветени и за платените предатели, за прериите на свободния дух, където – сред развалините непременно трябва да изникне „перо от Феникс“.

Да, „Перо от Феникс“ е поема на болката, на прогнилия свят, на струящия от разрушенията мраз, но и предчувствие за възродения смисъл на словото, защото „да говорим, докато сме още тук – това което чувстваш ти, не ще го каже друг“. Вълшебникът ми предлага осмисляне на магическото в дуализма, в единството между деня и нощта, между смъртта и свободата, между страхливеца и героя, между пламъка и дима, между Ерос и Танатос. Няма го блясъка на „вечните“ империи, няма ги символите на древното насилие, на властта на човека над човека, но живи и вечни са словата и заветите на Йоан Кръстител и на Плиний Младши, на Юго и на Рембранд, на Галилей, Бетовен, Айнщайн. В обществото на мъртвите поети Кадийски не забравя да подреди и сродните души на Григор Ленков и на Христо Банковски, на Михаил Берберов и на Георги Богданов, да припомни цената на самоожертвата на Владимир Висоцки („той е бутилката, пришита под изтръпналата кожа на земята, за да не смее този свят бутилката да разпечата – бутилката със злия дух“). В “Ламентациите“ лирикът изплаква горчивите и късни изповеди, които човекът е обречен да проумее. С това отровно, но и целебно за душата познание той се нахвърля на възрожденската си задача да докаже приемствеността в националната култура, да продължи традицията на отритнатия от безродниците „Златорог“ и да осмисли своето призвание, своята предопределеност да бъде част от вечните истини на България с поеми като „Преди да възкръснеш“ и „Археология“. Звучи зловещо да осъзнаеш, че най-ценно за археолога е градското бунище, но там са заровени живите въгленчета от раните ни – преди да възкръснем трябва да се доберем до първопричините за разложението, до бацила на заразата. Нищо, че „животът, който своето бъдеще познава, е по-нещастен и от тоя, дето няма от миналото си представа“. Да, Кадийски е изрекъл всички тези неща, за които ние днес водим почти изгубени битки още в зората на демокрацията и е прозрял колко крехка и карикатурна е тя, докато викахме с пълни гърла и с полудели от химери сърца. При него обаче метафорите категорично отстъпват място на философските афоризми, на трагичните откровения. В предисловието си към „Господни делници“ той признава, че е „изхвърлил само ненужното, заменил е прекалено красивото“. Отлично съзнава, че „Фениксът изскача не от яйца, а от пепелта!“ Малцина дръзнаха да ровят с голи ръце из пепелта, но именно от техните обгорени длани излезе истината за нашето време, те станаха връзката ни с непреходните ценности на миналото. И несъмнено Кирил Кадийски е сред тези малцина – както с преводите, така и с есетата си, ала най-вече с оригиналната си поезия.

Падна Берлинската стена и светът отвори очи за ценностите, които щяха да му позволят да прогледне за страданията и за прозренията на живелите в затвора на червените бастиони. Две български имена прогърмяха особено силно в цитаделите на голямата поезия – Николай Кънчев и Кирил Кадийски. „Тревожната чувствителност на Кадийски е безспорно най-близка до нашата. При него потребността да посочи отново мястото на човека сред цялата планетарна заплаха е винаги жива“, писа Ален Боске, а Жан Грожан отсече : „Ще бъдем щастливи французите да чуят вашия толкова самобитен и трагичен глас“. Христо Огнянов и Петър Увалиев не се поколебават да го уверят, че се гордеят с таланта му. Сърбинът Драган Данаилов заявява: „Кирил Кадийски е поет с изключителен вектор на душевната чувствителност!“, а прочутият швейцарец Жак Шесекс пише за стиховете му: „Тяхната сияйна сила озарява като огън, тяхната музика омайва моята собствена музика и аз ги препрочитам, за да се захвана и аз да работя в една непрестанна мелопея.“ Гъркът Василис Хадзиякову пише: „Аз преди няколко години преведох стихосбирка от Кирил Кадийски и понеже се занимавах доста с това, осъзнах, че в българската литература съществуват истински диаманти, които за съжаление не се преведени…“, а шведът Андерс Халегрен възкликва: „Поети като вас са неочаквано богатство за хората“.

Кирил Кадийски вече не е скрито в провинцията на Европа дарование. Той е Кавалер на френския „Орден за изкуство и литература“, член-кореспондент е на Академията за поезия „Маларме“, член е на международната Академия „Монмартр в Европа“, почетен гражданин е на „Монмартърската република“, а списание „Нувел обсерватьор“ го нарежда сред най-значителните съвременни световни поети. Почти невъзможно е да бъдат изброени международните му награди. Всичко това обаче нито за миг не го главозамайва. Той не може да живее, ако не твори. За да почувстваме колко е оригинален и неповторим, непременно трябва да отделим внимание на еротичния му цикъл „Пепел“, явление в българската и в европейската поезия – в него страстта и езикът на тялото преминават – както в Соломоновата „Песен на песните“ – в музика на висшите небесни сфери.

А аз обичам истината и след нея теб, и двете голи –

Обявява модерния трубадур и веднага допълва:

Красивото не може дълго да живее – гордо и самотно

и все едно дали е то човек, дърво или животно.

Своеобразно обобщение на обичаните от поета мотиви откриваме в издадената през 1994 година поема „О кой“. Тя е и изповед, и равносметка, и ново начало. Изпод пръстите на Бога хвърчат парчета кал, кал, кал… защото Земята се върти като невидимо грънчарско колело. Преди почти половин век това колело се завърта в съзнанието на Кадийски и като истински божествени реликви той събираше парчетата кал, от които е създаден човека. Отначало, като чирак на Всевишния, се опитваше да ги опише с много, много думи, правеше ги понякога вълшебно красиви, но по-късно все повече и повече нарастваше вътрешната му свобода, а пищните образи се свиваха в скъпоценна обвивка от изстрадани и точни думи. В пророческия сонет „Йов“ от „Битие – изход“ признава:

Едно разбрал си само, че си гол

и слънчогледът сух на твоя ореол

е цъфнал на световното бунище.

Да, слънчогледът сух на неговия ореол вече не може да бъде изтръгнат от „световното бунище“, обаче родните ями за смет са зейнали отново – този път за чудовищното безвремие на криворазбраната демокрация и на нейните сбъркани и злостни херолди. Ужасно се боят те от световната слава, избождат очите им прозренията на трите поколения политически емигранти, а дори и на забраняваните от болшевиките родни европейци от класата на Димитър Шишманов и Чавдар Мутафов. Как ще бъдат забелязани напъните им за теоретизиране на уж „нова политическа поезия“, ако признаят, че имаме мощни световни лирични гласове, издигнали се отдавна над конюнктурата и напълно освободени от измислени грантове и от платени послания. Големият отговор на местните недостойни подхвърляния се съдържа в проникновената студия на Стефан Баке „Позицията на инакомислие при Кирил Кадийски“, в която четем: „Кадийски разширява периметъра на десидентството, като продължава да отстоява идеята за едно „друго пространство“, присъщо на културата, но, обвързвайки го вече, отвъд българския контекст, със „световната република на литературата“, връзките с която все повече се улесняват. Да, за съжаление, може би дори несправедливо, много малко български творци са приети в „световната република на литературата“, но сред тях мястото на Кирил Кадийски е повече от видно. И така, той, допуснатият до вечната обител на истинските поети, е като червен плащ за провинциалните бичета, опитващи се да градят „канони“ по свой образ и подобие.

„Под божия сандал“ – както се нарича томчето му с нови сонети – Кадийски представя „самотния поет – птеродактил“, над чието рамо „пламти кърваво перо“. Той е напълно чужд на дребнавите родни боричкания, тъй като вижда съвсем друго:

Светът! О, тоя вечно тътнещ Колизеум

с удавена в димяща кръв арена –

гигантско гърло на пробуждащ се вулкан.

На този фон „мегаломанията,, която се привижда на късогледите, всъщност е титанично дело, което не е по силите на обикновените земни. Всъщност негова поезия, кръв от кръвта и плът от плътта му, са и огромните, без аналогия на световната литературна сцена, антологии на френската и на руската поезия, безценния трактат „За поезията“. Това увлекателно пътешествие, посветено на младите, които се опитват да вникнат в координатната система на поезията, завършва с думите: „Вървете напред със своето страдание и помнете: творецът може да пада по пътя си, но само под кръста, който носи. Никога на колене!“ Виждам Кирил Кадийски в безсмъртната поклонническа верига на понеслите тежките кръстове мъченици на истината и на изстраданата красота, затова нека го послушаме:

стиховете трябва да бъдат като Млечния път

( паваж, който пониква от калта

и отвежда наникъде )

всеки трябва да ги чете откъдето си иска

и да чете каквото си поиска

да търси и най-вече да намира своята истина

Стремежът на Кирил Кадийски да намери собствен знак в безбрежния свят на поезията – почти танталовска мъка – все пак се увенча с успех, а големият френски негов събрат Бернар Ноел, който се прекланяше и пред озаренията на Николай Кънчев, най-добре е изразил стореното от автора на „Вечеря в Емаус“ и „Черепът на Йорик“: „Това е нещо много повече от песен: полъх, който неспирно разкрива несъзряното и предизвиква учудване, че не си открил един или друг аспект, макар да са самата простота. Тази поезия е дело на хуманист, който свободно черпи от една култура, която можем да наречем класическа.“ Не ни остава нищо друго, освен да си припомним финала на „О кой“:

Сякаш Господ сега ще избърше пред своите ученици

черната дъска на която е надраскал тоя свят