КОНСЕРВАТИВЕН МАНИФЕСТ, из новата книга на арх.Христо Генчев

Контекст. Редовни парламентарни избори се състояха в България на 17 юни
2001 година. Местните експерти, както и някои кръгове в Европа бяха изненадани от резултатите. Те очакваха, че смяната на леви с либерални партии, която характеризираше политическия живот през последните 12 години ще продължи.
Избирателите показаха, че мислят другояче. Цар Симеон ІІ, изпратен в изгнание в 1946 година и комуто бе разрешено да се завърне само преди няколко години, спечели изборите с лекота. Този крайно учудващ резултат бе постигнат без наличието на политическа партия, с минимална изборна кампания и почти без средства. Царят не бе взет сериозно, тъй като бе заявил намеренията си само два месеци преди изборите.
Посланието му – кратко и ясно – предложи една нова представа за бъдещето, основана на чест, достойнство, почтеност и уважение, както и завръщане към основни ценности включващи дълг към Родината.
Авторите на есето „КОНСЕРВАТИВЕН МАНИФЕСТ“ се опитват да поставят
това необикновено събитие в по-широка перспектива. Според тях случилото се в България може да служи като модел за сериозни промени в социалната и политическата система на други демократични страни в ХХІ век. Те наричат тези промени консервативна революция.
Заседанията на Академичния форум за национална политика, на който се дискутираше по предварително оповестени теми, се провеждаха всеки понеделник от 17.00 часа в архитектурното бюро на арх. Христо Генчев, намиращо се тогава на ул. „Оборище“ № 37.
Българските либерали не обичат народа си. Изборът на българския народ на 17 юни 2001 година бе изненадващо събитие само за една група хора, които си представляват развитието на Европа и света като безалтернативно шествие на либерализма. За тези силни на деня социализма е напълно дискредитиран, а консерватизма – безнадеждно остарял. Случилото се на 17 юни е за тях „връщане към ХІХ век“, „полъх от средновековието“, „избор на неграмотни хора“.
За хората обаче, които изповядват консервативните ценности, 17 юни е инстинктивният избор на един народ, познаващ утопиите на социализма, но и опознал в последните 12 години безскрупулността, аморалността, корупцията и загърбването на общите интереси заради дивия егоизъм.
Това бе избор на отговорността пред свободата на личната безотговорност. Това бе избор в полза на правата на личността, но само заедно със задължението да се работи за общото благо. Това бе избор на обвързването на личния успех и изгода с морала и почтеността – нещо, която никоя политическа доктрина не предложи досега на България.
Както либералните, така и левите партии посрещнаха избора от 17 юни с неприязън. И едните и другите осъзнаха, че този избор оспори тяхната претенция, че обществото в преход трябва да бъде либерално или в краен случай социаллиберално. В България, където ценностите на консерватизма бяха погребани, това изглеждаше неоспоримо.
Сега вече не е така. Трябва ясно да бъде заявено, че срещу корупцията, алчността и алчността, както и срещу химерата на социалното равенство, достойно може да застане консерватизмът. Изборът на България може да се окаже пример за Източна Европа.
Либералниченето с корупцията, внушението, че законът замества морала са прикрития на лица, чиито истински интерес е личното им обогатяване и срастване с властта. За едно десетилетие техните маски се износиха, думите – изхабиха. След 6 десетилетия заклинания, понятията и думите трябва да бъдат освободени от табутата и предразсъдъците, с които са обрасли.
Трябва да бъде изработен езика, който да изговори промяната, желана и избрана от българския народ.
Народният отговор – Консервативната революция. Изборът на българския народ на 17 юни 2001 е не провинциално, а световно събитие. Той е събитие
симптом-предвестник на общественото устройство, което ни подготвя ХХІ век. Ще се променя не само нашата страна. В ход е революция на масовия възглед за общественото устройство в Европа. След двувековно лъкатушно и противоречиво развитие тя е на път пак да открие себе си.
Засега господстващият масов възглед ни представя идеалното обществено устройство като полярна партийно-представителна демокрация. Тя се основава върху Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 година, чиято основна ценност е равноправието (забележете! но не и равноотговорността) на всеки поотделно.
Естествено е при подобно ценностно степенуване на правата спрямо отговорността на личността с акцент върху правата да бъде отприщен пътя на широк деградационен процес. Процесът тече вече двеста години в страните от християнския културен кръг и неотстъпно култивира поведение на епикурейство-консумация-егоизъм, възпитава безотговорни индивиди.
Деградационният процес се задълбочава. Всред маргиналните обществени групи тази безотговорност достигна потресаващи прояви – масова престъпност долу, а по върховете – вулгарен либертинизъм, корупция и присвояване на общи блага. Едва ли ще е утеха това, че явлението бива наблюдавано по целия свят.
Единствено църквата – хилядолетният нравствен коректив на обществото – не
престава да напомя за отговорността на личността. Тя не проповядва в подкрепа на права, а говори неотстъпно за задълженията, за отговорностите, за дълга на личността спрямо семейството, другите, държавата и Бога. И поради това бе предмет на непрестанен, 200-годишен неотстъпен натиск. И то от страна на сили, които помежду си изпитваха изпепеляваща омраза: фашисти, болшевики, демократи.
Чувството за отговорност е висша морална категория и то не е присъщо всекиму. Малцина са тези, които отвъд личната и моментна изгода, могат да преценят последиците от действията си върху другите хора и в идните времена. И да действат съобразно с това. Наличието на чувството за отговорност или отсъствието му разделя обективно хората на две. А народът, разбирайки това, разделя управляващите го на държавници и на такива, които трябва да напуснат властта.
Народите се опитват да намерят алтернатива на политическия живот като борба за налагане на групови, класови, корпоративни претенции. Надеждата, че отговорността ще дойде на власт, е подбудата, която отклони мнозина от европейските избиратели от класиката на партийно-представителната демокрация. По размаха на очертаващите се промени то е революционно. Изборът от 17 юни е първият успешен опит по пътя на възпирането на деградационния процес у нас. Ако този опит завърши успешно, случилото се ще притежава европейска значимост като програма и осъществен пример. България спечели шанса си да застане всред челниците на европейското
преустройство през ХХІ век.
Пътят на народа към властта не бе насилието. Станалото преди и на
самия 17 юни 2001 бе доказателство, че срещу деградационния процес може да се действа открито и с нравствени и конституционни средства. И с успех.
Най-сбито консервативната революция, както у нас, така и по света, може да се опише като политически акт, който отнема властта от безотговорните и я предоставя на хората с доказано чувство за отговорност за съдбата на народа и държавата. Навсякъде носител на консервативната революция е народът. Това е по същество възстановяване на народния суверенитет, доскоро предоставен на анонимни сили, разпореждащи се с партиите. Те, които канализираха вече 12 години демократичните процеси,
се оказаха без народна подкрепа и затова те, всички, заедно и вкупом, загубиха властта. Властта им бе отнета от нещо, което засега можем да кажем, че е НЕ-партия. Нещо, което не иска да е ЧАСТ, а желае да представлява всички. Предстои да бъде институционализирано това, което засега е само промяна в масовия възглед за общественото устройство.
Декларацията за правата на човека и на гражданина* завърши своето полезно дело; сега предстои да се справим с нейните, не предвиждани от създателите и преди двеста години, печални последици.
Консервативното политическо поведение. Институционализирането на зараждащия се нов масов възглед може да стане само в противовес на идеологизацията на политическия ни живот. Всички заварени институции, които се градят върху общността – държавата, езика, националната култура, войската трябва да бъдат укрепвани. Институциите, които намират основание за своето съществуване в и черпят сили от общественото разделение – партиите, синдикатите, малцинствата – обезсилвани и ограничавани в разколническите им действия.
Войската възпитава консервативни ценности – жертвоготовност, взаимопомощ, чувство за дълг и отговорност. Тя е гарантът срещу силовото посегателство срещу българските интереси. Мощта на войската и нейното
–––––
* La Déclaration des Droits de l’Homme et du Citoyen, август 1789, Versaille.

себеупование трябва да бъдат укрепвани, а не пожертвани в името на пацифистични представи. Отговорността за българската сигурност не може да-бъде делегирана на чуждестранни сили, още по-малко на съседни. Подобни едностранни концесии връщат България във времето на държавно непълнолетие.
На източниците – внедрители и възпитатели на идеологическата конфронтация
в българското общество всред радио, телевизия и вестници, масови развлечения, образование и култура, трябва да бъде отнета държавната подкрепа. Държавата съзнателно ще трябва да подпомага градивното, неидеологизиращо начало.
Идеологически аргументи при организацията на стопанския ни живот, идващи
отвън или отвътре, трябва да бъдат пренебрегвани. Никоя ефективна стопанска инициатива не може да бъде отхвърляна, защото била социалистическа, раннокапиталистическа или друга идеологическа заемка. На проверка относно престъпен произход или неявни намерения, трябва да бъдат подлагани не само българските, а и чуждестранните капитали, включително и тези с държавен произход. Често те се оказват част от държавни разузнавателни централи.
„Държавата е добър стопанин“, когато е в ръцете на отговорни хора.
Те трябва да бъдат издирени, овластени и подпомагани. Държавата не бива да изоставя своята решаваща роля в съобщителната, транспортната и енергийната инфраструктура. Те са гръбнакът на държавността. Държавата е само упълномощена от българския народ и няма правото да отстъпва неговата собственост, основавайки се на идеологически, „приватизационни“ аргументи, подсказвани отвън. Още повече подарявайки я на чужди държави. Българските ресурси – вода, суровини, земя, работна ръка, геополитическа ситуация трябва да бъдат оползотворени предимно с оглед на българските интереси.
Светът продължава да е място на сблъсък на интереси. От тези
сблъсъци едни излизат като победители, други – като загубили. Държавата трябва ясно да формулира и заявява ясно прагматичните, често битови интереси (защита на работните места, на българските производители, на техните пазари,…) на българския народ и да не ги заменя с общочовешки идеали. Добросъседството, членство тук и там, напредъкът в преговори и т.подобни не могат сами по себе си да бъдат цел на българската международна дейност. Още по-малко в случаите, когато биват жертвани
български, пък били те и битови интереси.
Основната политическа цел на страната трябва да стане разширяването на българския културен и стопански ареал, вътре и извън нашите държавни граници. Това разширяване е растеж, който води и до желаното благоденствие. Но ще стане за сметка на чуждестранни влияния и ще предизвика отрицателни съседски или по-далечни реакции. Това е естествено. Ако сме решени да съществуваме.
18 декември, вторник. Балканските теми остават трайно в обсега на българския интерес и през 2001-та година. А темата „Македония“ даже изскача на 2-то място. Това говори за нарастналото ни самочувствие и от усещането ни за отговорността, която носим спрямо нашите най-близки съседи. Русия отпада чак на 12-то място след като е била на второто
място в предходната 2000 година.
Голямото световно събитие на годината бе атентатът срещу кулите-близнаци –
бе исторически праг. Голямото българско (станало също световно) събитие бе сензационният антипартиен вот на изборите от 15 юли. Дължи се, както на лекомисленото, озадачаващото и даже разочароващото поведение на основния персонаж на „демократичните сили“, така и на народната присъда, въодушевена от историческия патос. Необичайни ситуации – извън политическата рутина, напълно подходящи като за първата година на третото хилядолетие. Затова избрахме едносложното определение за 2001-та година да бъде патетичната.

7 август 2001 г.
18 декември 2001г.
София
ст. н.с. І ст. д-р арх. Христо Генчев
проф. Симеон Янев
проф. Никола Алтънков