Книжен четвъртък с Георги Цанков

Почти всички книги, за които ще стане дума днес, в нормалните страни биха представяни като културни събития – щяха щедро да бъдат възхвалявани във вестниците, да се превърнат в онази духовна мощ, която днес е толкова необходима на обезкървената ни нация. Ще започна с издателство „Наука и изкуство“, ръководено мъдро от Лорета Пушкарова. В поредицата „Новите лица на литературна Европа“ се появиха шедьоври на модерната литература. Много от тях са влизали в моите обзори. Но днес ще говоря за друго.
Преди две години с логото на издателството излезе „Речник на народната духовна култура на българите“, подготвен от колектив авторитетни учени. За съжаление, той премина почти незабелязано, макар да беше първата енциклопедия, представяща традиционните национални ценности – дом, семейство, празници, обреди и вярвания. Тази библия на „традиционния българин“ за сетен път доказа, че винаги сме били европейци. И още нещо – че македонската народна култура е неразривна част от българското.

Ето че сега идва ред на „Енциклопедия на персонажите в българската митология“ от доцент доктор Зоя Барболова. Авторката е активен член на колектива на Института за български език „Л. Андрейчин“, вече 30 години тя работи по темата. За да усетите колко е важно сътвореното от нея, потърсете в интернет руските издания, посветени на „славянската митология“ и ще забележите, че „големият брат“ си присвоява всичко, което е сътворено във въображението на предците ни. Не го обвинявам, тъй като в последните десетилетия има поне три руски издания на „Веда Словена“, а ние – ако не беше поетът Борис Христов – още щяхме да я наричаме жалка мистификация и да се гаврим с гениалния национален епос. Всъщност, разполагахме само с един сериозен енциклопедичен речник на българската митология, съставен от Анани Стойнев и издаден в ограничен тираж през 1994 година. „Енциклопедията на персонажите“ е новаторско дело, което се основава на хиляди томове научна литература и на огромна работа „на терен“.
Езическите божества, демонологията, празниците – всичко има в огромния ( почти 700 страници ) том. Влезте в някоя книжарница, прочетете пространната страница, посветена на Коледа – от с. 301 до с. 311 ) и ви гарантирам, че ще купите книгата, тъй като тя трябва задължително да присъства във всеки дом. Изводите са натрупани след осмислянето на хиляди монографии и енциклопедии. Навярно ще предизвика гнева на съвременните „интернационалисти“, прикриващи се зад глупави глобалистки лозунги, но в енциклопедията няма да откриете абсолютно нищо патриотарско – тя е висша проява на осмисляне на гениалното въображение, открито в песните, приказките, легендите и вярванията на един достоен народ. Художественото оформление на тома е превъзходно, а избраната за корица картина на художника Христо Кралев напомня за прозренията на Иван Милев и на Сирак Скитник. Проектът е финансиран от програма „Култура“ на Столичната община, но това не е достатъчно. Убеден съм, че томът трябва да бъде изпратен в големите и малките читалища из страната, в значимите световни библиотеки, тъй като това е най-достойният български отговор на всевъзможните фалшификации с родната митология.

Продължавам по темата „родно изкуство“ с поредното събитие в рамките на всенародното честване на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов. „Патриархът“ е малката по обем, но неповторима като съдържание нова книга на професор Светлозар Игов, издадена от „Жанет 45“. Игов е живата енциклопедия на художествената ни култура. Неговите открития, както и гигантската му не само по обем, а и по идеи „История на българската литература“ , го нареждат сред най-значимите ни будители на всички времена. Той не се е прекланял пред никакви диктаторски режими, неизменно е отстоявал възгледите си за прекрасното в родното изкуство – в критика, в литературна история, в есета и афоризми, в стихове и романи. Петнайсет десетилетия Вазов бива увенчаван от милионите читатели и оплюван от безродниците. Разбира се, критиките срещу него нямат нищо общо със съперничеството му с доктор Кръстев, тъй като създателят на списание „Мисъл“ защитава модернизацията, европеизацията и обосновава смяната на поколенията, но в обзорите си за чуждия печат неизменно нарежда Вазов сред първенците на духовността. Светлозар Игов ни предлага достъпна, увлекателна история на Вазовите идеи, на възторзите и на покрусите му и доказва убедително, че „народният поет“ създаде „новия, следосвобожденски статут на писателя – изцяло специализиран в художественото слово.“ Точно такова е моето разбиране за общуването на критика с читателите – не високомерно и неразбираемо академично, а топло и философски оцветено. Вазов „беше един от онези, които превръщат мъртвия камък в реликва, живата природа в безсмъртен дух, тленните тела във вечни образи, пороите от кръв и страдания, от подеми и погроми – в История.“ Благодаря ти, Светлозаре!

Няма начин лесно да се измъкнем от „желязната хватка“ на „Жанет 45“. Божана Апостолова и нейните рицари не изоставят добрите ни автори в тези тежки времена, а по този начин вдъхват надежда на нас, читателите.
Може някой да си мисли, че „времето не е за поезия“, но аз чета унесено новите поетични книги на Виктор Самуилов и на Владимир Левчев – творци от различни поколения, обединени от много важно качество – таланта. Виктор винаги ме е респектирал с умението си да пести думите, но всичко, което каже, да бъде изстрадано и мъдро. „Аорист“ не е книга за безвъзвратно отлетялото минало. Той, който ни преведе по „конеца между нас и небето“, който неповторимо изрази „страха на спасения Ной“, днес предупреждава:

По-младото поколение, в лицето на Владимир Левчев, пристига с „Писмо в небето“. Един от духовните му бащи, Иван Теофилов говори за „втурнатото разточителство от идеи, образи и метафори, сред облика на този наш разрушителен и алогичен свят“. Доста енигматичния в ранните си години Владимир Левчев вече достига до съзнанието на много повече читатели, защото „ритъмът на прибоя е разбития вечен ритъм на сърцето му“. Да, той е в онзи период от творческата лудост, когато „всяко изречение е сън“, а в лабиринта блуждае „целият далечен свят – от червея до звездата“. „Поетът е преводач / на нечленоразделни сънища – / чужденци / дошли от други светове“. Добре му се отдава ролята на Вергилий из съвременните ад и рай, преминава през „цветове и сезони“, прошепва ни, че „животът е жертвоприношение“ – онова, което преди време откри и режисьорът Тарковски, а „смъртта е тунел към света на Светлината“. Поемите „Търпението на камъка“ и „Картичка от морето“ са оазиси в пустинята – „в безлюдната чакалня на сърцето“, а надеждата идва с очакването „пробуденият, който ме сънува да бъде светла топла Светлина“. Няма как човек да не се връща към посланията на Левчев, защото те са съзвучни с безсъниците ни.

Почти едновременно с поетичната книга той ни дари и с монографията „Поезия и музика: „Четири квартета“ на Томас Стърнс Елиът“, представена от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ . Можем отново да се насладим на неговия конгениален превод на безсмъртните квартети, а и да проследим с интерес откритията на поета, преводача и есеиста за музиката на поезията, за „музикалния аспект на поетичния език и за принципите на поезията изобщо.“ След появилите се през миналата година лекции по поетика на Кирил Кадийски, това е най-значимата книга за езика и природата на поезията, за неразривната връзка между поезията и музиката, както и портрет с общоевропейско значение на Елиът, носителя на Нобелова награда за литература през 1948 година.

Големите културни събития посред лято нямат край. Издателство „Колибри“ ни дарява с първия пълен превод на една от най-важните книги на Зигмунд Фройд „Тълкуване на сънищата“, а свръхтежката задача е изпълнила безупречно от опитната Маргарита Дилова. Предговорът към българското издание е от доцент доктор Никола Атанасов, а значението на труда едва ли трябва да описвам. Тук за първи път бащата на психоанализата развива тезата си за „едиповия комплекс“, от неговите идеи за „втория ни живот“ в съня се раждат десетки велики художествени произведения, а пък класическите творби придобиват ново, далеч по-дълбоко обяснение. Чета Фройд и си мисля как великите учени умеят да пишат напълно разбираемо, да увличат читателите, а не да ги смразяват с необяснима лексика. Разказите за изповеди на пациенти, за срещи с тайнството на отвъдното са не само научни, но и художествени открития. Във финалния абзац се съдържа обобщения свръхактуален смисъл на произведението: „А сънищата като познание на бъдещето? За това, разбира се, не може да става въпрос. Вместо това можем да кажем: познание за миналото. Защото сънищата идват от миналото във всеки един смисъл. Вярно, стародавното убеждение, че сънищата показват бъдещето, не е лишено напълно от истина. Когато сънят ни представя едно желание като изпълнено, той ни води в бъдещето; но това бъдеще, приемано от сънуващия на настояще, е оформено от нерушимото желание то да бъде точно копие на онова минало.“ Изхвърлете безумните съновници, прочете Фройд, след това продължете с Юнг, с Фром и с Адлер… Тогава ще започнете да разбирате по-добре себе си и сложния свят, който ни обкръжава. Не мога да не изтъкна и стилното оформление на тома от художника Стефан Касъров.

Гледате ли „Натфликс“? Вярно, че българският превод все още е под всяка критика, но несъмнено най-голямата световна платформа за филми и сериали вече твърдо е част от всекидневието ни. Затова съвсем навременно е стореното от издателство „Обсидиан“ – да даде думата на основателя и първи изпълнителен директор на „Нетфликс“ Марк Рандолф, един от митичните герои на Силициевата долина. През 2020 година платформата има повече от 150 милиона абонати и струва 150 милиона долара. Заедно с Фейсбук, с Туитър, с Гугъл – това са чудесата на модерната епоха. Книгата на Рандолф се нарича „Това никога няма да стане“ и е преведена от Милко Стоименов. Разказът започва от 1997 – една година преди старта. Навлизането в света на Големия бизнес е далеч по-увлекателно от криминален роман. Важно е да се замислим какво ни носи техническата революция, колко сме напреднали в някои отношения – и същевременно, косящата наред пандемия внезапно ни помогна да осъзнаем, че продължаваме да бъдем крехки мислещи тръстики, че сме смъртни и романтичните ни представи за вдъхновението неизменно се сблъскват с озъбената реалност. Марк Рандолф, Джеф Бесос, Бил Гейтс, Марк Зукърбърг и другите от „отбора“ са хората, които променят планетата, но постиженията им пораждат и цял куп етични, естетически, философски и какви ли не проблеми. Рандолф разбива мита за седящите под ябълките Нютоновци, за Архимедовците, открили чудеса във ваната. Той доказва, че великите идеи се осъществяват с непосилен труд, в битка с бюрокрация, със скептици, с опоненти. Всеки откровен разказ за гениалните открития е особено важен за младите хора у нас, свикнали да наблюдават как богатствата изникват от блатата на престъпленията и от куфарчетата с пари на болшевиките. Затова тази прекрасна книга за удивителния живот на една идея трябва да ни бъде настолна.

Когато стигам до издателство „Кръг“, обикновено очаквам дръзко предизвикателство. Така се случи и с новото заглавие – „Квантова психология“ от Робърт Антон Уилсън, превод – Людмила Андреева. Авторът е една от най-спорните интелектуални фигури на века ( 1932 – 2007 ). Белетристичната му трилогия „Илюминати“, все още непозната у нас, се разпространява по света в милионни тиражи. Общо взето, ние знаем много малко за „контракултурата“ на Запад, свързваме я единствено с теорията на конспирациите. Все пак, в България са преведени някои от трудовете на американския психолог Тимъти Лиъри, най-големия специалист по влиянието на психотропните вещества върху човешкия организъм. Сред „съвременните черни магове“ са още Алистър Кроули, Вилхелм Райх, Филип Дик, а особено място в кохортата заема Робърт Антон Уилсън, твърдо решен да узнае „как мозъчният софтуер програмира вас и вашето мислене“. Масовото убеждение е, че за така наречената „дълбока реалност“ не могат да се правят смислени изказвания, тъй като онова, което лежи отвъд екзистенциалното преживяване, е и отвъд компетентността на човешката преценка.“ Уилсън ни помага да отхвърлим „Чистия разум“ и да осъзнаем онова, което наистина изпитваме сред феноменологичния или екзистенциален свят. Не се бойте, книгата не е трудна за четене, по-скоро е стъписваща, освобождаваща ни напълно от политическата и от еснафската коректност. Няма как да не се съгласим с краля на модерната фантастика Филип Дик : „Уилсън преобърна всяка умствена полярност у мен, сякаш съм бил разтегнат до безкрайността. Останах изумен и очарован.“ Не е ли изключително важно за нас, разделените днес повече от всякога, да разберем абсурдността на „умствената полярност“ и да се опитаме да „сменим чипа“?!

Завършвам с издателство „Бард“ и с „Песен за теб“ от Робин Крофърд, превод – Весела Ангелова. Смятам посветената на Едит Пиаф книга от Симон Берто за една от най-хубавите биографии на велики личности. Близките приятели, които не се стремят да лакират истинските образи на обществените идоли, вършат страхотна работа. Нещо подобно е постигнала Робин Крофорт, опитваща се успешно да нарисува автентичен портрет на най-голямата звезда, изгрявала на небосвода на музикалния бизнес – Уитни Хюстън. Ако очаквате клюкарско съчинение, обвито в жълто, по-добре оставете настрани книгата. Крофърд разказва за трагедията на великата певица, с която е неразделна приятелка още от дете. Това е разказ за живота зад сцената, за надеждите, любовите, разочарованията и страданията, за красивата, но и зловеща сцена на живота, изпълнена с насилие, с дрога, с вопли, но и с постигнати с къртовски труд и с дяволски талант успехи. „Песен за теб“ е притча за осъществяването на „американската мечта“ и за горчивата цена на славата.

Книгите не са малко, но ми се струва, че в условията на почти невъзможно разпространение и на икономически хаос, нашите издатели са носители на Светлината и на Надеждата. Да ги подкрепим, като се доверим на избора им! А онези, които се опитват да ловят риба в мътно море, да отминем с презрение – всяко стадо си има мърша – аз за мършата отказвам да пиша!