Откровено признавам, че тази седмица сядам да пиша без обичайното за тези четвъртъци радостно вълнение. Една жестока дискусия, или по-скоро линч над мене, в групата , посветена на литературата, ме прекърши. Представих там новото, великолепно издание на шедьовъра от епохата на крал Анри четвърти „Галантните думи“ от Брантом ( полиграфско бижу на издателство „Захарий Стоянов“ ). Есето за книгата го има и в моя сайт – можете да го прочетете, ако искате. Администраторката и няколко от членовете на групата се нахвърлиха отгоре ми, защото един от тях „нареди“ да му предоставя порнографски откъс от книгата, а пък аз му отговорих, че е сбъркал групата. Оказа се, че така били свикнали да се шегуват помежду си, нарекоха ме „надменен“, „високомерен“, викаха ми „чичка“, един ми написа: „Къш!“ Особено ме заболя, че хора, които уважавам ги подкрепиха и обясниха, че нищо не разбирам от фейсбук комуникация. Та след като нищо не разбирам, което е вярно, наистина не знам има ли смисъл да пиша тези представяния на книги, за кого са предназначени те и съществува ли въобще някаква полза от тях. Благодаря от сърце на всички, които ме защитиха. Разбира се, напуснах групата, но болката трудно ще преодолея. Надеждата се завърна малко по-късно, когато разбрах, че съм желан в групата „Споделяй какво четеш“. Прегледах публикациите там и се убедих, че най-сетне високо духовни люде разговарят смислено и с валнение за хубавите книги.
Исках тази седмица да започна прегледа си с една невероятно силно въздействаща творба на Марин Троянов ( баща на Илия Троянов ) „Когато падне мракът“, издадена от Надя Кабакчиева, чудесната стопанка на издателство „Слънце“. Реших да отложа за следващата седмица размислите си за трагедиите в бивша Югославия – те са толкова зловещи и така добре представени от автора, че днес силите ми не стигат, за да намеря точните думи. Затова ще започна с литературоведски труд, който непременно трябва да бъде прочетен от по-широка аудитория, тъй като носи ценно познание за двама големи български интелектуалци – „Яна Язова и Александър Балабанов“. Подзаглавието е умело избрано – „Двуединство на духа“. Разбира се, красивата и талантлива поетеса и белетристка не е била съпруга на професор Балабанов, но двамата фантастично са се допълвали. За осмисляне на звездната духовност на връзката им дължим огромна благодарност на непрежалимата Цвета Трифонова – неуморна изследователка на белите полета в литературата, която – заедно с Петър Величков – издаде „Мойра: епистолярният роман на Яна Язова и Александър Балабанов“. Рицарят на книгата Петър Величков обезсмърти образа на голямата писателка с прекрасната книга „Яна Язова: проклятието на дарбата“ и с титаничната подготовка на събраните й съчинения, издадени от „Изток – Запад“. Човек би си помислил, че няма какво повече да се каже по темата. Но Дора Колева опровергава подобно твърдение. Тя е професор по съвременна българска литература във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“. Дължим й възхита за приносните изследвания, посветени на творчеството на Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Блага Димитрова, Андрей Германов и други творци. Докато Петър Величков пристъпва в драматичния свят на Яна Язова емоционално, едва ли не като талантлив белетрист, професор Колева ни поднася аналитичен прочит на творбите на необикновената двойка. Тя прави безпогрешен прочит на почти неизследваното поетично наследство на Язова, като не спестява дори на критик от ранга на Владимир Василев очевидната истина, че не е прозрял дълбочината на прозренията на поетесата. Тя изследва митологичните елементи в стихотворенията, проницателно надниква в световъзприемането и светоизживяването на героинята си, доказва, че по талант тя може да се мери с Дора Габе и с Багряна. Откритие на Колева е и почти непознатата за критиците и за читателите поема на Балабанов „Бурени“. Освен блестящ специалист по антична литература, проникновен критик и публицист, той застава пред нас с „болките, тревогите, предупрежденията“, съдържащи се в лиричната му изповед. Страниците в книгата, посветени на кореспонденцията между влюбените, са сред най-интересните. Категорично е права изследователката, че не бива да свеждаме отношенията им до „жълтия“, до „битовия“ план, а трябва да дирим в тях духовните послания. Именно от духовното се раждат прозренията в прозата на Яна Язова – струва си да прочетем отново романите „ Ана Дюлгерова“ и „Капитан“, а след това да надзърнем пак в „Двуединството на духа“, за да открием нови значения в текстовете, после да се върнем към автобиографията на Балабанов „И аз на тоя свят“, да потънем в красотата на разказа му за „пораждането и развоя на любовния мотив в древноелинската поезия“ – „Любов и поезия“. Всъщност, като се абстрахираме от иначе важните литературоведски анализи и изводи, спокойно можем да четем книгата на Дора Колева като свидетелство за могъществото на любовта, съчетала еротичната тръпка с духовното съзаклятничество. Румен Леонидов умее да подбира заглавията, които представя в издателството си „Факел“ – той никога не ламти за търговски успехи, а ни поднася заревото на човечността и портретите на отхвърлящите униформеността личности.
Напълно в унисон с настроението ми е и откритието на Цанко Серафимов, стопанина на издателство „Орбел“. Той е подготвил стилно, елегантно издание ( художник на корицата е Елина Серафимова ) на поетичната книга „Обръчите на мълчанието“ от Мария Цакова. От послеслова на издателя научавам, че преди три десетилетия тя заминава за САЩ, за да се включи в редакционния екип на вестник „Македонска трибуна“, а от двайсет години преподава английски език и е професор в престижен колеж в щата Индиана. Внучка е на създателя на Банската живописна школа Тома Вишанов – Молера, гордее се с рода си, потомка е на Неофит Рилски. Баща й самоотвержено се бори срещу македонизацията, развихрила се след злокобната 1944 година. Цакова създава поезия на английски, но възпроизведени на български нейните изповеди не губят от силата и от мъдростта си. В посветеното на дядо си Тома стихотворение „В моето въображение“ поетесата се разкрива пред нас: „Винаги нося със себе си / твоята могъща рапсодия / от цветове, дядо Тома, / с която искам да превърна / миналото в нова / соната от думи.“ Точно като „соната от думи“ звучат „Образите на мълчанието“. Не мислете, че ще откриете по страниците провиквания на патриотарство, напротив – словата й са болезнено правдиви, понякога ни карат да настръхнем. Тя трезво ни посочва ужасяващите белези в психиката ни от раните от миналото, няма да забравим умиращия в подземията на милицията гений Теодор Траянов, изхвърлен от поезията от новите варвари, за да бъде заменен със „стихоплетство, написано от блюдолизци“. Всяка страница сякаш крещи: „Не забравяйте кървавите страници на историята, принудителните лагери, белезниците по ръцете на невинни бащи.“ Не звучат декларативно стиховете, които на някои съвременни прекалени естети биха се сторили „плакатни“: „Аз трябва / да живея с товара / на пет поколения, /които се опитваха / да намерят свободата, но вместо това бяха / убивани, / изпращани по затвори / и изчиствани / от страниците на историята.“ Да, за подобни трагични видения не раздават Нобели, но Цакова въздействено ни призовава да захвърлим клоунските маски и да не се примиряваме с превръщането на „интелигентността във неграмотност / алтруизма в безразличие / достойнството в неморалност“. Не наблюдаваме ли и днес същите злокобни преображения? „Моите бурни думи, които мога да пея на моя нов свят“ – това е тъжната и изстрадана песен на емигранта. И още : „Аз мразя да пиша за страха, / тъмни свещи без огън / и моя живот размазана черупка / превърната в самотно далечно съзвездие.“ Като четем „Обръчите на мълчанието“, ние не можем да върнем отнетото на творци като Мария Цакова, но поне сме в състояние да се присъединим към нейното крещящо мълчание и да признаем вината си, че знаехме за трагедиите на десетки хиляди човеци като нея и позорно не реагирахме. Нека сега стиховете и бъдат и наше наказание, и надежда за катарзис.
С два превъзходни интелектуални романи на издателство „Колибри“, включени в емблематичната за съвременната култура поредица „Съвременна европейска проза“ преминавам към съотнасянето на българската белетристична чувствителност със световната. Мисля си, че романът „Пилат“ от Марта Сабо, може би можеше да бъде написан и от Керана Ангелова или от Здравка Евтимова. Разбира се, не със същите думи, може би дори не със същата художествена мощ, но тенденцията към изследването на лутането на душите из лабиринтите на побъркващата ни модерност ражда неповторими художествени шедьоври. И все пак, има разлика между съвременните ни белетристки и превежданата по цял свят унгарка. Нейният роман „Пилат“ е написан още през далечната 1963 година. През 2007 година тя склопи очи на деветдесет години с книга в ръка, но ярките образи и дълбоките й послания останаха, превеждана е на 42 езика, а познатите пак от „Колибри“ романи „Вратата“ и Улица „Каталин“ ще продължават да будят въображението ни. Прислужничката Емеренц от „Вратата“, облечена в плът гениално от Хелън Мирън в едноименния филм на режисьора Ищван Сабо, с нещо напомня мълчащата страдалница от стиховете на Мария Цакова. Тя десетилетия служи при писателката Магда – дали успява да й внуши, че човешките трагедии много често са далеч по-жестоки от всяка художествена измислица? Точно затова Магда Сабо разчита не на занимателните сюжети, а на умението си да вниква в тайните на душите. Така е и в „Пилат“ – тук противопоставянето е също толкова драматично, колкото във „Вратата“ – лекарката Иза Сьоч, модерна, разведена, разкрепостена и нейната майка Етелка, която след смъртта на съпруга си не може да свикне с градския живот. На пръв поглед проблематиката на романа напомня за циклите разкази на Васил Попов „Корените“, изпълнени с носталгия към загиващото село, но ми се струва, че в образите на Лекарката и на Старицата Магда Сабо внася усещането за несвобода на впримчените в тоталитарния лабиринт индивиди. Все по-често значимите издателства обръщат внимание на фигурата на преводача – и в „Пилат“ бележката за приносите на Нели Димова, превела едни от най-значимите унгарски белетристи е съвсем на място. Иза като че ли се проваля в личните си взаимоотношения – не само във връзката с майка си, но и в любовта, дори във всекидневното общуване. Дали като Пилат се опитва да си измие ръцете и да се престори, че не забелязва своята безпомощност и емоционална несигурност? Романът повдига много актуални въпроси, което го прави особено необходим и за нас, във времената, когато прокураторът Пилат сякаш прекалено лесно забравя вината си за разпъването на Спасителя.
Съвсем различно е усещането ни от общуването с Лин Улман, авторката на нашумелия роман „Неспокойните“, издание на „Колибри“ в превода на Радослав Папазов, който от 2018 г. води курс по превод от скандинавски езици в магистърската програма „Преводач редактор“ към Софийски университет „Свети Климент Охридски“ и е „виновен“ ( многото други заглавия ) за незабравимата ни среща с приключенията на знаменития стогодишен старец на Юнас Юнасон. Лин Улман е дъщеря на норвежката актриса Лив Улман и на шведския режисьор Ингмар Бергман. Един от шестте й романа – „Милост“ – получава „Наградата на норвежките читатели“, а „Неспокойните“ е номиниран за Наградата за литература на Северния съвет. Вероятно си спомняте издадената пак от „Колибри“ в поредицата „Амаркорд“ автобиография на Лив Улман. Нека повторим думите й: „Дори когато си тръгнах и повече не се върнах при него, съзнавах, че приятелството ни, родено от страстта, ще трае вечно. Него вече го няма. Понякога разглеждам старите ни снимки… Ние се правихме взаимно щастливи и изобщо нямаше значение, че междувременно се и наранявахме.“ Всъщност, имало е значение. Романът на тяхната дъщеря носи на всяка страница раните от едно трудно детство и звучи като естествено продължение на сценария на Ингмар Бергман за неговия филм „Сцени от един семеен живот“. В типично скандинавски стил трагедията на трима души – творци е пресъздадена без излишни сантиментални излияния, по-скоро наподобява на анатомичен разрез на три наранени сърца. Всичко започва с поредица от разговори на Лив с баща й, в които тя документира душевното състояние на великия режисьор в годините на старостта му. „Когато бях малка двамата се гледахме със страх и любопитство“, признава Лив. И допълва: „Не сме били като семейство.“ Дъщерята също е женена, има и прекрасна дъщеря – Ева. Тя не иска в нейния живот да се повтаря драмата на родителите й. Затова е напълно готова за травматичното ровене в миналото – не да обвинява, а да разбере. Мисля си, че подобно проникване в ада на семейното битие може да бъде безкрайно полезно и за нас, за да си дадем сметка, че животът ни е даден не за да се самонараняваме, а за да възпитаваме в себе си чувството на емпатия, да живеем не само за собственото утвърждаване, но и за да се грижим и да пазим свободата и правдата на другия.
Няма съмнение, че всички комедии, драми и трагедии на този свят – в живота и в изкуството – водят началото си от митовете. Имахме преподавател в университета по теория на литературата, който ни втълпяваше, че западните писатели са толкова безпомощни да откриват сюжети в загнилия капиталистически свят, че все ги търсят в митологията и в Библията. Оказва се, че и до ден днешен най-великите творби, най-красивите художествени построения, дори най-съкровените ни мечти и тревоги се свързани с митологичните сюжети и герои. Изключително ясно си дава сметка за това страхотният телевизионен водещ, незабравимият Джийвс от сериала по П.Г. Удхаус и създателят на четени по цял свят бестселъри Стивън Фрай. Разбира се, никога няма да се откажем да се прекланяме пред срещите ни с митологичното в произведенията на Мирча Елиаде и на Робърт Грейвс, на Джоузеф Кембъл и на Жан-Пиер Вернан, но интерпретацията на митологичното в книгите на Фрай е от съвсем различен порядък. Той е талантлив следовник на традицията на знаменитите „Монти Пайтън“. Издателство „Еднорог“ и неговата стопанка, блестящата преводачка от английски Боряна Джанабетска вече ни дари с бестселъра му „Митове“, а сега ни поднася и продължението „Герои“ – постмодерни разкази за „смъртни и чудовища, походи и приключения“. Знаменателно е мотото: „Посвещава се на всички герои, за които не сме чували нищо. Може би ти си един от тях.“. Наскоро говорих за романите на Яница Радева, посветени на историите около Едип и синовете му. Мотото на Фрай е съвсем уместно и за тях. Обаче неговият стил и поглед към митологичното е уникален. Да, той наистина разказва като човек от „Монти Пайтън“, посъветвал се с Уди Алън. „Намесата, закрилата и враждебността на олимпийците, предателството на някои от героите и самопожертвователността на други от тях, мъдростта и лукавството, ужасяващата жестокост, издръжливостта, търпението, вярата и целенасочеността на войните, изправили се срещу всичко, което хвърляли срещу тях ветровете, лошото време, злобата, съдбата и измамата.“ Ето, от такава гледна точка, съчетана с неудържимо, лудешко чувство за хумор, Стивън Фрай ни среща с Персей, с Херакъл, с Орфей и с Язон, с Едип и с Тезей… „Митологията може да бъде една своеобразна алгебра на човешкия характер, която ни улеснява в опитите да открием истините за самите себе си.“ Дано наистина да е така, дано да четем мъдрите книги, за да осъзнаваме грешките си и да се опитваме да ставаме по-добри. И все пак, да не забравяме и предупреждението на Фрай, изведено на последната корица на книгата: „Злодеите никога не си вземат поука, тъй като злодеите не проявяват интерес към митове, легенди и приказки. Ако проявяваха такъв интерес, щяха да научат много неща и да побеждават, затова трябва да се радваме на тяхната тъпота и неграмотност.“ Действително, човек остарява не когато косите му побелеят и снагата му се превие болезнено, а когато престане да вярва във вълшебните приказки, в подвизите на митологичните герои. Много се боя, че в това отношение старостта е застигнала немалка част от нас, българите.
Точно тук е мястото да продължа темата за митовете с една изключително красива и смислена българска книга, също посветена на митовете. „Български митове и легенди“ от поета Цанко Лалев е издание на „Пан“, а равноправен съавтор е великолепният художник Олег Топалов. С подобна книга читателят чувства не просто удоволствие, тя е красиво преживяване, продължение на щастливите сънища. От повече от десет години Цанко Лалев събира истории от нашия фолклор, от песните и легендите, за да ни поднесе поетичен разказ не само за юноши, но и за възрастни, който започва с „Дионисиев химн“, разказва увлекателно за Орфей и за цар Рез, за самодиви и змейове, за тайнствени създания, припомня богомилски легенди и забравени жития на светци, възкресява старобългарските богове и възвеличава подвизите на Крали Марко. Лалев е използвал безценни източници, преровил е всички възможни писания и извори за българската митология, а неговият огромен принос е белетристичното му майсторство, което е вдъхнало живот на легендите и превръща книгата в настолна за всяко будно семейство. Все повече значение за успехите на книгите придобиват художниците и мисля, че имаме творци на световно равнище, които не просто вникват в текстовете, а умело ги интерпретират и щедро ги даряват с виденията на богатата си фантазия.
Следващите две книги от седмичния ми преглед са от съвсем различен характер. Първата е бестселър на световния експерт по стратегически анализи Джордж Фридман „Буря преди затишие“ с подзаглавие „Раздорите в Америка, кризата през 20-те години на XXI век и победата след нея“. Фридман е дете от унгарски родители евреи, оцелели след Холокоста. Роден е в унгарската столица, но семейството му избягва, за да се спаси от болшевишкия режим. Завършил е политология и получава докторска титла в университета Корнел, в град Итака в щата Ню Йорк. През 1996 година основава частната разузнавателна и прогностична фирма „Статфор“, а я напуска през май 2015 год. Великолепно проследява военната надпревара между САЩ и Русия, а българският читател го познава отлично от вдигналите голям шум по света негови изследвания „Следващите 100 години“, Следващите 10 години“ и „Взривоопасните точки на Европа“. Сега отново издателство „НСМ Медия“ ни поднася поредния му прогностичен бестселър. Фридман умее да пише ясно и разбираемо, затова разказът му за институционалните и социално-икономическите възходи и падения в първите 20 години от нашия век в САЩ е толкова увлекателен и необходим. „Америка е страна, в която бурята е много важна за разчистването на пътя към затишието. Защото американците са увлечени по настоящето и бъдещето, но трудно си припомнят миналото и пак ще бъдат убедени, че не е имало период на такава грубост и напрежение. Ще очакват всичко да се сгромоляса и ще мразят онези, които са нарочили за причина – хората, с чиито възгледи не могат да се примирят. Ще бъде време на самонадеяна увереност във възгледите си, ненавист, понякога и кръвожадност към несъгласните. А после закономерностите на историята ще си свършат работата с какъвто суров материал имат под ръка. Американската сила в света ще се съхрани, защото могъществото на страна като Съединените щати с такива мащаби на икономиката, въоръжените сили и примамливата култура не може да бъде подронено от омразата. Всички империи пораждат омраза и завист, които не влияят на силата им.“ Приведох толкова дълъг цитат, за да се замислим колко едностранчиви и наивно-подражателни са повечето от нашите политолози. Стратегическите анализи трябва да се правят с размах, с енциклопедична ерудиция и с надмогване на политическите пристрастия. Точно затова Джордж Фридман тежи на мястото си и успява да ни убеди какво от заветите на Бащите основатели ще бъде осъществено в новата ера за САЩ и за планетата. За съжаление, някои сериозни промени в прогнозите ще настъпят заради пандемията, но авторитети като Иван Кръстев реагираха бързо на непознатите реалности. Преводач на „Буря преди затишие“ е опитният Владимир Зарков.
Втората по-особена книга, която заслужава вниманието ни, също е световен бестселър – „Спортният ген“ от Дейвид Епстийн, заглавие от поредицата „Шеста кохорта“ на издателство „Жанет 45“. Преводачката Елка Виденова вече е представила над 50 доказателства за таланта си, сред които са емблематични произведения от Джон Ъпдайк, Гор Видал, Малкълм Гладуел, Ян Геел, Рана Дасгупта и много други. Това е и едно от последните заглавия, над които – като редактор – е работила незабравимата поетеса София Несторова. Авторът е завършил Колумбийския университет с бакалавърска степен по екология и астрономия и с магистърска степен по екология и по журналистика. Подзаглавието на „Спортният ген“ е „Какво се крие зад невероятните спортни постижения“. Епстийн на младини е бил амбициозен бегач и е жънал успехи като член на отбора по лека атлетика към Колумбийския университет. Голямата тема на – според мене – уникалната му книга се опитва да отговори на въпроса: „кое е по-важно в контекста на спорта – биологията или тренировките?“. За тази цел той ни повежда на дълго пътешествие докъде са стигнали изследванията на фактите и на догадките относно природните дарби на елитните спортисти. Написаното от Епстийн ме развълнува толкова много не защото съм особено запален по спорта – темата е далеч по-всеобхватна, тъй като ние непрекъснато търсим отговора на „голямото защо“ – какви са пределните възможности на човека в спорта, в изкуството, в работата и съществува ли генетична предопределеност за проявите на таланта. Несъмнено, подобни разсъжденията ще предизвикат неистовия гняв на радетелите за уравновиловка. Надвременното значение на книгата може би ще почувствате дори във факта, че Барак Обама си я купил в съботата след Деня на благодарността и тя му станала настолна. „ И понеже всеки от нас е уникален, генетиката ще продължава да доказва, че не съществува нито универсално лекарство, нито универсална тренировъчна програма. Ако не постигнете успех в даден спорт или с конкретен тренировъчен метод, причината може да не е в тренировките. Обяснението може да се крие дълбоко във вас, в най-буквалния смисъл.“ Вие не сте спортисти, но се опитайте да почувствате, че тези думи се отнасят и за всички вас, и за мене, тогава ще ви стане ясно, че книги като „Спортният ген“ не са от купчината досадни пътеводители за личностно развитие, а опиращо се на сериозни научни изследвания, увлекателно и убедително проучване за възможностите на гените ни.
Да завършим седмицата със стойностна научна фантастика. Бяха времена, в които полудявахме по разказите за пътувания из далечни галактики и за срещи с извънземни. Естествено, по идеологически причини, пропуснахме най-доброто от такива асове на жанра като Рей Бредбъри, Филип Дик, Уилям Гибсън, Пол Андерсън, дори Артър Кларк и Робърт Шекли. Набързо и хаотично наваксахме най-видимите загуби след политическите промени, а за мене ненадминатият световен шедьовър в научната фантастика си остава великият философски роман на Робърт Ханлайн „Странник в странна страна“. В никакъв случай не бива да подценяваме и успехите на родните ни фантасти, които в условията на жестока цензура успяваха да прокрадват революционни десидентски идеи в романи като „Пътят на Икар“ от Любен Дилов или в цялото недооценено и до днес творчество на Агоп Мелконян. В последните години почитателите на жанра жестоко се свиха, за сметка на любителите на фентъзито и на хорора. Само в две издателства виждам стремеж да се поддържа вярата в научната фантастика и да бъдат популяризирани модерните автори, постигащи впечатляващи успехи. Това са „Колибри“ ( събитие беше запознаването ни с гениалния роман „Трите тела“ на китаеца Лиу Цъсин ), „Бард“ с великолепните му поредици „Избрана световна фантастика“ и „Велики майстори на фентъзи и фантастика“. Изборът винаги е точен, доказателство е поредната среща с британеца Ричард Морган, лауреат на премията „Филип Дик“ и на премията „Артър Кларк“ . Роден е през 1965 година в Лондон, завършва история в Кеймбридж, а след като през 2002 година излиза романа му „Суперкомандос“ се посвещава изцяло на писане. Година по-късно наградената с „Филип Дик“ творба излиза на български в „Бард“, последвана е от „Сразени ангели“ през 2004 и от „Разбудени фурии“ през 2006. През 2013 четем наградения с „Артър Кларк“ роман „Вариант 13“, а за появата на „Разреден въздух“ е „виновен“ и Владимир Зарков – за неговите дела си говорихме по повод на „Буря пред затишие“ от Джордж Фридман. „Разреден въздух“ като че ли отговаря на поджанра „военна фантастика“ и ни среща с Хакан Вейл – мъж с вградени в тялото му зловещи технологии, които го превръщат в машина за убиване. Той се подвизава на Марс, където местните са поробени от могъщи господари и създават движение за независимост. Но Вейл се чувства угнетен от мисията си и предпочита да се прибере на Земята, където му предлагат ролята на телохранител на инспекторка от Земния надзор. Всъщност мащабната картина на политически интриги и кървави междуособици много напомня за случващото се по наше време, а напрегнатият, драматичен сюжет ни подлъгва да обръщаме нетърпеливо страниците. Винаги съм твърдял, че сред масовата литература също могат да се правят класации – най-важните не са рейтингити в прочутите вестници и книжните сайтове, а посланията на белетристите и художествените им способности. Аз самият вече трудно мога да бъда очарован с „вакуумни ракети“ и с „космическа дреп“, нито пък с „остриета от морфосплав“, но познавам читатели, които завинаги си остават „луди“ по подобни четива. Е, ако сте от тях, Ричард Морган заслужава да му обърнете внимание.
Очакват ме още доста невероятни книжни лакомства, но няма да скрия, че започвам да възприемам желанието си да ви помогна в избора на наистина стойностни книги като натрапване в личния ви свят и като каприз на надценяващ способностите и благородните си намерения досадник. Но нали затова са главите на раменете ни – да ни подскажат как да продължим и за кого сме потребни!




