проф. ДОРА КОЛЕВА

„Няма такава книга като „Покаяние Господне”, а аз едва ли ще напиша отново нещо подобно” – признава в интервю поетът Румен Леонидов.( БНР, Радио Ст. Загора). Ако той така пристрастно откроява специалното и неповторимо място на тази книга в духовния и творческия си път, то е поради съзнанието, че тя е плод на „небесна подкрепа”, на творческо сътрудничество с Бог. Именно като такава, като „Богова книга” (както сам я нарича), тя е уникална не само в собственото му творчество, но и в родната ни литература.

     Философско-изповедна творба, израз на напрегнати лични търсения, на изстрадано духовно познание, „Покаяние Господне” има конкретна автобиографична предистория. През 2008 година Румен Леонидов е поканен да участва в първия международен поетически фестивал „Сънот на душата”, който се провежда в Гевгелия – мястото на македонския му род. Тук е гробът на прадядо му Леонид, който през 1905 година след почти целодневен бой се самоубива с куршум в гърлото, за да не попадне жив в ръцете на обградилите го турци. Бил е само на 27 години. В негова памет там и досега се пее жалната народна песен „Тръба тръби в Гевгелия”, известна още като „Марсилезата на този край”.

Вглъбявайки се в духа на мястото и в собственото си дълбинно ядро – в „семката”, в „потеклото”, в „коренищата”, поетът чувства как в съзнанието му се възражда паметта за цял един фолклорно-митологичен свят на обредни наричания, плачове, клетви, на народнопесенни ритми и интонации. Влязла в резонанс с тяхното дихание, душата му започва да излъчва странни стихотворения, с непозната за дотогавашното му творчество поетика. Тяхната, на места потисната смислова яснота, носи силен сугестивен заряд, създава усещане за потенциалната им магичност.


В тези стихотворения, поместени в сбирката „Сляпа неделя”, поетът влага разбирането си за народната душевност, в която съвместно съществуват езически представи и суеверия с християнски елементи. В самия език, в словообразуването и словосъчетанията той открива онези последици от повърхностно усвоеното християнство, с които Петър Мутафчиев обяснява „едни от най-характерните национални черти”: „постоянно раздвоеното съзнание и нравствената неиздръжливост на българина, неспособност да намери у себе си нито определена мярка за доброто и злото в живота, нито достатъчно сила, за да следва винаги и докрай повеленията на един вътрешен закон.”

Заглавието на стихотворението „Сирна неделя” сигнализира за християнски празник, но вместо с просветляващи думи за опрощение текстът се открива с настъпателно-ругателна реч, призоваваща за съдействие безличната, сляпа Съдба:

                       Чума да тръшне зората,
                       дето се бави до съмнало…
                       Мракът подпали гората
                       от нозете до гърлото.

„Черно се слънце чернее” и разпалва обжарващия черен пламък. Чрез ефекта на народнопесенното удвояване се засилва впечатлението за все по-изострящия се контраст между сгъстяващата се огнена тъмнина и безнадеждно звучащата тема на зората: „Няма я, няма зората”, „Де е таз блудница блудна”, „Зорлем не зорва зората. / Никога няма да съмне”. Духът на безверие се затвърждава от финалното проклятие, което затваря композиционно-смисловата рамка на творбата:

                       Да пукне дано зората.
                       Дано навеки да пукне.

Мрачно видение на развихрили се стихийни и демонични сили представлява стихотворението „Сляпа неделя”. Феноменът сляпо и безпаметно игралище организира цялото произведение по своите иреални закони, на които се подчиняват стилистиката, фразеологията, плътта и духът на думите, съприродни на тази абсурдна игра на слепи от тъмнината сили.

В неукрепналата християнска вяра поетът вижда причините за братоубийствените кръвопролития, с които е белязан скръбният път на българската история. Заглавието на стихотворението „Свети Дух. Духовден” създава асоциативен ред, съотнасящ християнския образ ( едно от лицата на Светата Троица) с народните вярвания за започващата Русалийска седмица, когато на свобода излизат нечисти и зли духове. Лайтмотивът, който стои в самото начало на стихотворението, и определя неговото сюжетно движение, настройва не за благодатното и животворно присъствие на Светия Дух, а за заплаха от страшни беди и изтребление:

                       Идат отдолу косачи, косачи с черни качулки,
                       бавно из тъмното крачат, бродници водят за булки.
                       Страшна коситба ще падне, лунна среднощна коситба,
                       вълци ще вият по пладне, девствени кърви ще пият.

Асоциацията с бунтовно-тревожния ритъм на Никола Фурнаджиев от „Пролетен вятър”, с основни образи от баладата на Николай Хрелков „Среднощна коситба”, с грозния гарван на Христо Ботев разширява смисловото поле на текста, изявявайки позицията на съвременен поет, познал опита на нови исторически изпитания. Срещаме се с лирическа личност, постигнала онова богатство, дълбочина и цялостност на творческия дух, когато поетическото самосъзнание едновременно съпреживява трагични моменти в българската съдба, и протестира срещу водачите, които, без да са осветени от Светия Дух, обхванати от духовна болест, от отровна енергия, сами са се провъзгласили за проповедници на лъжлива идея: „Чер конник техен водач е, води смъртта ни на гости.” Вместо белия кон, на който язди Христос, този конник символизира Антихриста. Вместо да прибира плодовете на земята и на човешкия труд, среднощната коситба се превръща в опустошително действие, в зловещо активизиране на всички злокобни сили. Трагичното напрежение максимално се сгъстява в моментите, когато отново възниква лайтмотивът: „Идат отдолу косачи…” На речево и композиционно равнище това е най-повтарящият се елемент, пронизващ цялото стихотворение. Всяко повторение, сякаш поддържащо ритъма на нов откос, е пореден стадий в лирическото преживяване, усилване на философско-трагичната тоналност, която достига своята кулминация в поантата, където израства картина на пустош и катастрофизъм:

                       Повече няма спасени. Има едни таласъми.
                       Всичко е окосено. За венеца от тръни.

Остро драматичен, финалът въплъщава  идеята за извършено престъпление.
По християнските закони съдът е неминуем. Асоциацията със Спасителя внушава безусловната истина, че замисълът за спасение чрез радикални насилствени действия противоречи на главните Божи императиви, че той не може да бъде път към осъществяването на хармонично човешко битие.

Трагизмът на стихотворението се носи не само от образите, от словесните повторения, но и от песенната мелодичност, постигната с активизирането на всички ритмични средства. С изключение на последния ред, където е поантата, художественият текст е изграден от редове с точен брой срички (16). Всеки ред е разполовен от цезура, а сричките до цезурата имат еднакъв ритмичен рисунък. Римувани са (навсякъде с женски окончания) не само съседните краестишия, но и думите при цезурата. Трагичната оркестрация на темата задвижва цялата фонетична мощ на думите – повтарят се звукове, звукови съчетания, корени. Особено експресивен е алитерационният ефект, основан на съчетанието на доминантен звук, който засилва зловещия оттенък на образите:

„Гарвани грачат ли грачат, тръните тръпнат, изтръпват”
„Писъци сепват гората, прилеп раздиплен залита”

Вижда се, че наред със словесния език, има и друг – фонетичен, невероятно напрегнат и по осмисленост не отстъпващ на словесния.

В „Покаяние Господне” стихотворението влиза под заглавието „Свети Дух”; то изнася напред пронизващия и промислен дисонанс между светлата същност на Светия Дух и  трагичния патос на съдържанието. В съответствие със задачата да извика по-голямо внимание към самата словесна тъкан, към смисъла на думите, авторът вмъква интонационни паузи, които разкъсват словосъчетанията и придават на обособените думи нов колорит и драматична изразителност.

В двете стихотворения, с които завършва сбирката „Сляпа неделя” – „Псалм” и „Ако Лазар” поетът изстрадва дълбокия духовен кризис на своята епоха. Вместо молитвена песен или хвалебствен химн в чест на Бог, неговият „Псалм” е безутешна равносметка за нарушеното равновесие у съвременния човек – забравен е поривът за летеж, тържествува потъналият в „алчна кал” земен дух. Отчуждил се от Бог, съвременният Лазар се е отчуждил и от себе си, от човешката си потребност да вярва и да обича.

Съзнанието, че и днес се води война, и тя е между материалното и духовното, че народът ни, както във времето на воеводата Леонид, се нуждае от апостоли и водачи, заставя поета да рефлектира над своята съдба и призвание, да ги съотнася с прародителския завет.Като творчески човек, като интелигент от 21 век, изяснявайки себе си, дълга към собствената си душа, той прозира задачата си – да работи за обръщане на хората към християнското учение, към идеята за божествената светлина; вижда в нея онова насъщно послание, което може да пробуди и да преобрази душите. Идеалът за единение между хората на основата на вярата в Бог, на сроднодушие, придобива за него смисъл на естетическа категория, на творческо поведение. Този идеал заема централно място в личната му онтология. Става дума не само за естетически, а за човешки идеал.

Ако в стихосбирката „Сляпа неделя” темата за бездуховността, за изчезването на небесния вертикал, на божественото небе, е поставена в рамките на регионалния и националния живот, в стихосбирката „Покаяние Господне” лирическата личност изпитва болезнено-остро чувство за катастрофизъм; тревожи се за човечеството, за битието изобщо. Стихотворението, дало названието на книгата, въплъщава авторската визия за екзистенциалната самотност и отчужденост на Господ от света, от собственото си творение, поради несъстоялия се замисъл.

В кризисните времена се раждат есхатологични настроения, възникват религиозни и философски търсения на нови пътища за създаване на нови световни модели, на „нова Земя и ново Небе”, за да се изведе човечеството на по-високо развойно стъпало. Стихотворението се намира в идейно-тематична връзка с разказа на Александър Балабанов „Самият”(1915), публикуван по време на продължаващата Световна война. Изцяло изграден като трагични питания на Исус Христос към Бога-отец: „Но аз им казах: „Обичайте се един друг. А те – и те нали бяха мои ученици? Нали носят моето име?”, разказът завършва с молбата: „Ако е възможно, мен да отмине тази чаша. Не искам да възкръсна.” Този молитвен зов, в друг вариант, но със същия печален смисъл, своеобразно отеква в думите на Богородица от стихотворението на Румен Леонидов „Бъдни вечер”:

                       Няма смисъл да те раждам!
                       Бъдни вечер се отлага.

Стихотворението „Покаяние Господне” може да се чете още и като поставящо въпроса за поемане на вината и тогава, когато няма явна вина; като израз на съвестта – безпощадния вътрешен закон, определящ различието между доброто и злото. След като съвременният човек е достигнал до такава дълбочина на падението, нужно е издигане на върха на спасителното покаяние, за да се преодолее духовната тъмнина. Затова в композицията на книгата това стихотворение се намира след процес на вътрешно търсене, на самоизясняване и самопостигане.

            Композиционното разположение на циклите, и на отделните поетически текстове, налага възприемането на стихосбирката „Покаяние Господне” не като сбор от стихотворения, а като Книга, като цялостен организъм със своя вътрешна логика.

            Началното стихотворение „Възкресение на третия ден” изпълнява ролята на експозиция. Тук е зърното на всичко по-нататъшно, тук са заложени основните теми и мотиви: прошката, молитвата, бдението; те изразяват християнския светоглед, според който съществува не само битийна, но и висша, Божествена реалност.

            В дните преди Великия празник поетът е размишлявал за смисъла на Христовото Възкресение и за неговото отношение към човешкия живот. Ако от евангелистите е споменат само Йоан, то навярно е заради неговата фраза: „И светлината свети в тъмнината, а тъмнината не я обхвана”(Йоан 1:5). Донесена в земния свят от Богочовека Христос, тази негаснеща светлина се превръща в мярка за човешкото усъвършенстване: „добрите – още по-добри, / а лошите – по-малко лоши”. Приобщавайки се към тази светлина, хората ще се осъзнават като синове на Бога, а помежду си като братя. Израстването от подобие до същността на Бога, до „насъщните същности” – това е големият нравствено-естетически идеал, който стои в основата на цялата книга.

            Според поетическата трактовка израстването тръгва от промененото виждане за смъртта. Вярата във възкресението осветлява смъртта не само в земните й измерения, а като спрегната с Бог, с трансцендентните дълбини на битието. На парализиращата сила на наслоените в душите страхове, чийто ужас сам по себе си отдалечава от божественото в човешката природа, възкресението дава на хората надежда за света отвъд, кара ги да мислят за смъртта в перспективата на вечното, на безкрайното съществуване:

                        Блазе на всяка смърт,
                        която не съществува
                        извън безсмъртието.

            Последното мигновение може да бъде и просветление, когато се осъществява жадуваната среща с лицето на Бог. В зависимост от свободната воля и избора на тъмното или светлото в човешкия живот, смъртта може да бъде „кратко изречение” или „безкрайно съществително”. В стремежа си да внуши спокойно отношение към смъртта, поради безсмъртието на душата, поетът не забравя колко тежък е жребият на душата в земния й път. Как трепти лиризмът, когато той говори за смъртта на малко дете, как съпреживява мъката на осиротялата майка. В крайна сметка идеята за смъртта израства в неотделимостта й от идеята за живота:

                        Сиротна скитница и ангелче свенливо,
                         рожбо на живота, рожба –
                         вечно жива.

 

                                     Х

            От темата за смъртта авторът преминава към темата за временната смърт, както традиционно се разбира сънят. Идеята за тяхната свързаност има своето място в експозицията: „само сънем връщаш / отнетото ни безвъзвратно”.

            В съответствие с твърдението на Д. Фрейзър, че „душата, потопена в съня, всъщност излита от тялото и посещава онези места, вижда онези хора и върши онези действия, които вижда спящият”, най-честото състояние на лирическия субект по време на съня е летенето, а в книгата влиза особено пространство и време, темп и ритъм на летеж. П. Флоренски говори за специфичното изменение на времето и структурата на пространството в съновидението, а в стихотворението „Възнесение” четем:

                        Залезът зазорява.
                        Изгревът трепти,
                        захожда.

            Летенето в съня отразява съкровен проблем на автора – жаждата на духа по висота, по метафизичния вертикал, даващ свобода, висока точка на обзор във всички посоки. Достигнал до върха, където вече няма материя, естество, физика, а има дух, същество и метафизика, субектът изпитва носталгия по съпричастието на другите – останалите на земята:

                        Махам на ходещите да ме забележат.
                        Но те не поглеждат небето.

     Какво научава поетът чрез себе си за себе си и за изначалните субстанции, вложени в човешката душа? Художественото обобщение е недвусмислено: долното и горното, земята и небето са крайните предели, между които се движи поетическото познание и самопознание; в напрегнатото поле на това несъединимо пространство тревожно пребивава надареният с криле, драматично раздвоен, копнеещ по единство и цялостност.

            В други стихотворения – „Споходен”, „Ватикана”, „Сенки” сънят е кошмарно пространство; проникнато от тревога и заплаха, то онагледява умората на душата от екзистенциалната пустота и безизходност. В поетиката на съня – фрагментарност, пропуски, загадъчност, неизясненост на детайлите, на мотивите, на образите, на окончателните изводи, авторът вижда възможности за изграждане на уродливо-пародийна реалност – адекватно отражение на епохата. Сцени и картини издават осезаемото присъствие на нечисти духове, на големи и малки бесове, на зло и поквара. А над всичко това, неунищожим във времето, все още изкусително примамващ, стои столът на Юда.

            В „Сенки”сънят се открива с публицистично съобщаване за очаквана делегация. Че тя е високопоставена, се разбира от напрежението, от припряното тичане, от паниката на официалните посрещачи. Мяркат се „дълги и пусти коридори”, малки масички, на които са изложени детски шоколади. Темата за „скъпите гости” сменя конкретиката на предметните детайли с плана на фантастичната двусмисленост и експресивно-емоционалната оценъчност:

                        ………….не ги виждам, но усещам
                        присъствието им, на две крачки от мен
                        гущероглавите дишат. И душат въздуха
                        с вирнати муцуни…

            Смисълът, възникващ от звуковата близост между „дишат” и „душат” още повече сгъстява страха от делегацията, която, оказва се, се състои от „свирепооки мъже” с дълго взиращи се крокодилски очи, а между тях – подмладена жена с усмивка излага плана им: да обновяват духа на хората, като запазват външностите им, а подменят техните същности. В резултат на такава подмяна в художественото пространство израства абсурдна ситуация:

                        Лечебницата се превръща в цирково шапито
                        с плюшени седалки,
                        качен на кокили Арлекин прелита
                        над арената, завързан е за дебели
                        въжета, бивш актьор, прави се
                        на акробат за пари, всеки прави

                        каквото не е правил, и този
                        ще ходи по тел, но увисва, номерът
                        му се проваля, хич не се смущава,
                        имам десет дипломи, сега ще ви попея,
                        и започва да гримасничи, жалък, жалък…

            Изобилстващ от неправилности, от изкуствено конструирани обрати, езикът гради представа за трагичната привидност на един мимикриращ свят, в който човекът не живее собствения си живот; той е обект на следене, на насилствено въздействие, на принуда. Загубил духа си, тоест онова, което го сродява с Бог; загубил даденото му от Бог индивидуално дарование и призвание, човекът може само да се прави на някой друг. Дебелите въжета, за които е завързан прелитащия над арената Арлекин, припомня птичето от стихотворението „Псалм”, чиито нозе някой „завинтва с винт”.

            Външната принуда може да има и друго измерение – като превърната във вътрешна принуда, в самоцензура. И тогава изоставените зачатъци на мисли, на хрумвания, недоведени до изясняване, остават да съществуват като мъртвородени стихотворения. Идващи в съня, те свидетелстват за мъченичеството на призванието, символ на което е и чашата, асоциираща се с Христовото:”Нека ме отмине тази чаша”. Вярата на лирическия субект, че един ден „мъртвородените” все пак ще се измъкнат „от подземието на некръстените”, се уповава в словото, в буквите, които са облъхнати от Духа, а Духът е изначален и безкраен пламък. Стихотворението „Горящи букви” слави „азбуката от пламъчета”, а в поантата е изведена поетическата идея: „С най-силна светлина гореше буквата Азъ”. „Азъ” – началната буква, символизира Бога, но и всеки човек, който носи божественото в себе си. Най-силно чувства действащата у себе си Божия благодат работещият с буквите; той осмисля творчеството като дълг, като Божия повеля. От позицията на такова разбиране Румен Леонидов се вглежда в глаголическата азбука, в старобългарските думи, обхванат от духа на тяхното актуализиране. В текста на книгата заживяват нов живот забравени думи, през които проглеждат мъдростта и достойнството на някогашните хора: люде, входилище, скиния, бдение, трихлебие, покров, просфора.

            Почитта към предходниците-духовни търсачи на истината за Бога определя интереса на поета към темата за българските богомили. Цял цикъл в книгата показва значителното място на тази тема в неговите преживявания и размишления за вярата. Символите на богомилството, както и на християнството, той въплъщава по законите на собствената си етика и естетика, в съответствие със съкровената страна на своето творческо съзнание. Съдържанието на иконата, нарисувана от майстор Дичо (герой в стихотворенията „Бял кон” и „Богомилие”), е разчетено като лично откровение за божествената същност: Богородица е представена „с големи крила. Христос, / млад, без брада, също с големи крила / благославя с двете си ръце. / Около главата му сияние”. С благоговейно отношение към Богородица, поетът е в съгласие с култа на богомилите към жената; в разрез с християнската догматика мечтае да види и нейното място в Светата Троица.

            В образа на Преподобна Стойна е изтъкнато ясновидското й умение да достига до метафизично проникновение в други светове, посветеността й в знание, недостъпно за другите хора. Може ортодоксалното християнство да има възражение, че не е прокарано разграничение между религиозното и магичното като два несъвместими начина на духовно преживяване и културно-светогледно осмисляне на човешкия живот и връзката на човека с Бога, но според художествената трактовка щом една дарба е предназначена да помага на хората, значи е от Бога. Всичко добро е от Бога.

            Срещайки противоположни възгледи в разбирането на Христовото учение („Белият кон”), авторът показва, че не е привърженик на отчетливо подредена религиозна система, изобщо на система, която претендира за единственост. Оставайки с Христос, верен на светогледа и етиката на християнството, той вярва, че привържениците на отделните вероизповедания болеят по висша духовна потребност, че душите им тъгуват по единния Бог. След експозицията, където се произнася молитвата: „Добрите – още по-добри, / а лошите – по-малко лоши”, тя се повтаря в стихотворението „Аллах” – вече като молитва в мюсюлмански храм. Символизираща единния Бог, светлината-любов  обединява всички религии; тя е универсален закон, разпростиращ се върху цялото мироздание. По думите на Кант пронизващият света светлинен поток пробужда „божествения човек у нас”, изостряйки метафизичната жажда на духа по тайната на битието и по тайната вътре у човека.

                                                     Х

              След завръщането от съня в „Дневностите” какви са равносметките на лирическия субект? До какви тайни, до какъв екзистенциален и метафизичен опит е достигнал след това съприкосновение с подсъзнателното, с „ужаса отвътре, / от подземията на Сътворението, / от необратимата му безвъзвратност”? От сънищата, като форма на излизане от земното време и пространство, той е очаквал да види Бог, но личното му откритие само доказва евангелското: „Никой никога не е видял Бога” (Йоан 1:18). Мяркат се „две невидими нозе” и отдалечаващи се стъпки, „Босоногият” отминава със забулено лице; в първата част на стихотворението „Седмолъчният” конвулсиите на отчаянието, на огромното духовно напрежение в жаждата да види Бога наяве, трагично безнадеждният вик, преизпълнен „с виновност и възхита, с вълнение и съкровение”, изразяват не само личната мъка, а метафизичното страдание на човека, оставащ с истината, че всеки може да види Бога само със сърцето си и да го носи в сърцето си.

            Своя художествен идеал за „досътворилия се” от светлината на вярата човек Румен Леонидов представя в образа на Седмолъчния. Освободил се от егоизма, от всички бушуващи страсти, възстановил достойнството си на богосъщностно същество, той излъчва спокойствието и целомъдрието на вярващия в своя Бог и никакви съмнения не разпъват духа му. Неговото лъчисто сияние е въплъщение на християнската идея за възкресението, за раждането на новия човек. Обещаните в „Откровение”-то на Йоан „ново Небе” и „нова Земя”, според поета, зависят само от човеците,  ако те сами извършат в себе си процеса на покаяние и изкупление, ако всеки е апокалипсис сам за себе си, Страшен съд и Чистилище. Блажено усмихнат, съсредоточен във виденията на душата си, Седмолъчният спи. Тук сънят вече е в романтичното му значение на мечта, на сънотворене. А бъднината му се представя като мощен Хор, в който всеки глас – автентичен, различен, единствен и неповторим, съзвучно се включва в общото звучене, славещо светлината, която е истинското, видимото от нас Божие присъствие в света. Подсказана най-напред в стихотворението „Йерусалим”, където прозвучават оглушителни песнопения, преливащи в „птичи псалми”, в надпяващи се светове, тази ода на светлината по своята монументалност, по своите мощни и ликуващи тонове се родее със стихотворението на Блага Димитрова „Бахова хармония”, където също се слави всеединството на света.

            След възторжения химн на вярата и светлината още по-трагично се връща темата за обезбожения свят, а заедно с нея възниква мотивът за Армагедон, настанил се в човешката душа – там продължава да се води борбата между доброто и злото.

            Откровение на авторовата душа, същевременно епос на авторовия дух, който изследва и осмисля себе си като национален и общочовешки дух, книгата на Румен Леонидов „Покаяние Господне” има етапно и съдбовно място в човешката и в творческата му съдба. Страстно и драматично изстрадващ пътя на българската демокрация, за поета е важно да предложи верен критерий за развитието на обществото, за усъвършенстването на отношенията между хората. Само в тяхното християнско самосъзнание той вижда твърда основа за демократизация, убеден е, че само чрез Христовата истина те ще достигнат до нравствено и духовно просветление, ще имат ориентир за ценностите, за тяхната йерархия. Хората ще си върнат загубеното богосъщие, досътворявайки се като люде, ще станат достойни за своя Бог – тази надежда на поета като музикално-смислова енергия подхранва цялостното движение на книгата, нейното изповедно напрежение, жанрово-стиловото й своеобразие.

Дора Колева е родена през 1942 г. Завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1972 г. постъпва на работа във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където става д-р, а по-късно професор по съвременна българска литература и където протича научно-изследователското й развитие. Автор на книгите: „За поетиката на Багряна“ (1983), „Лириката на 60-те години. Стилови тенденции и многообразие“ (1998), „В художествения свят на Андрей Германов“ (2000), „Лириката на Павел Матев“ (2001), „Блага Димитрова: човек, общество, всемир“ (2003), „Български писатели. Естетика и поетика“ (2004), „Атанас Далчев – поетът-философ“(2014).