Интервю на Вивиана Асса с магьосника на словото и добротата 

В душата на този вълшебен разказвач в света на Доброто текат три свещени реки с имена на жени — Младена, Сузана, Розалия. За тях по-рядко се говори, по-малко се знае, но и те са част от скромния ненатрапчив и естествен за днешните ни представи мир на Радичков. Всъщност тези жени са сътворителки на най-великия роман в живота му — Семейството. Произведение — създадено в съавторство с един много нежен и много мъдър творец… Ако светьт около нас се измерваше с нравствените мерки на Йордан Радичков, щяхме да сме по-щастливи, защото щяхме да сме и по-добри. Не защото злото щеше да бъде по-малко зло, но щяхме да бъдем в по-пълна хармония със себе си и помежду си. По време на най-големия християнски празник Възкресение Христово отидох при големия мъдрец, човека на добрите сили, за да се пречистим заедно с читателките на вестник „Ние, жените“ чрез чистотата на помислите и думите Радичковски.

Г-н Радичков, казват, че Великден е най-великият християнски празник, така ли е според Вас?

Ние, българите, имаме два големи празника: Рождество Христово — Коледа, и Възкресение Христово — Великден. Ако трябва да сравняваме двата празника, за нас по-големият е Великден. Може би защото много пъти сме били погубвани, затова сме вярвали и на възкресението. Когато заровената в земята семка пониква, тя всъщност възкръсва за нов живот. А и всичко около нас, цялата заобикаляща ни природа, възкръсва за нов живот. Така ние всички ставаме свидетели на великото тайнство на възкресението… Уж всичко беше мъртво и пусто около нас, а как изведнъж се оживи! Каква е била ролята на жените в това пролетно оживление? Това пролетно оживление на село идваше с Благовец. Жените организираха децата и те тръгваха да обикалят дворовете и градините, удряйки метални предмети, като повтаряха: „Бягайте, змии, гущери и жаби, че утре е Йеремия!“ Най-чувствителни към металния звън бяха таралежите. Където и да се намираха, тези малки животинки излизаха от своите укрития, започваха да се въртят в кръг и да танцуват. А щом таралежите излизаха навън, то те прогонваха змиите от дворовете и от градините. Около Благовец хората се и ослушваха, защото по това време у нас долиташе кукувицата. Щом чуеше кукувицата, човек се спираше, броеше наум колко пъти ще изкука и по това разбираше колко години ще му остават да живее. И още едно поверие имаше, свързано с кукувицата — с колко пари ще те закука — затова и всеки човек внимаваше да има в себе си постоянно дребни монети, за да не го закука кукувицата с празни джобове. Защото, както ни закука кукувицата през пролетта, тъй ще я караме през цялата година. С идването на кукувицата се оживяваха и древните пътища за прелет на птици, на първо място тук бих турил големия Аристотелев път, преминаващ през нашето небе. По него ще дойдат щъркелите, нежните и самотни гургулици, малките пойни птички, за да огласят с песните си нашите гори. Естествено, цялото това оживление на природата се предаваше по някакъв начин и на хората. И най-вече на майките, които са били в същината на празника…

Разкажете как във Вашия дом. започваше подготовката за него?

Мама бе двигателят и оня енергиен център, който ни завърташе около себе си и създаваше радостна възбуда. Това се започваше от празника Младенци, който бе първият ден на пролетта и имен ден на майка ми. На този ден още отрано мама омесваше и правеше от тесто четиридесет кукли. Тези кукли символизираха младенците, избити по заповед на Ирод. Хлебните кукли се печаха в подница, захлупена с връшник. Всеки член на семейството трябваше да опита от тези хлебчета и да спомене избитите младенци. Хлебните кукли се раздаваха на селските пастири. Този ден се свързваше и с пролетното почистване на дворовете и на градините. Събраният боклук се изгаряше и можеше да се види как всеки селски двор и градина източва тънка струйка дим към небето. Междувременно в небето се появяват и първите щъркели. Те чертаят своите кръгове, обглеждат събудената земя под себе си и търсят да зърнат своите лански гнезда. Из въздуха жужат пчели и хвъркат пеперуди. По-точно е да се каже лъкатушат, защото пеперудата не умее да хвърчи направо, а е научена да лъкатуши, така тя най-добре спасява себе си от преследвачи. Радостното оживление и възбуда следват ден след ден. Дните преди Великден са пълни с много празници. Освен Благовец тук ще сложа още и Лазаровден, на който казвахме Лазарица. Из селото обикаляха пъстро облечени момичета, наречени лазарки, влизаха във всеки селски двор и играеха. Подир Лазарица следваше Връбница или Цветница, вратите на къщите се украсяваха с върбови клонки… По-късно, когато бях вече в града, написах пиеса, на която си позволих да туря името „Лазарица“.

Това все спомени от детството ли са?

Бих казал, че по-скоро това е един поклон към детството. Детето попива всичко в себе си, то е като плодородна нива, която пази дълго време посетите в браздите є семена. Един ден посятото пониква и дава своите обилни плодове. Макар да се отклонявам от нашия разговор, аз все пак не забравям, че трябва да стигнем и до големия празник Великден. За да се стигне дотам обаче, трябва да се мине по стъпалата на толкова много още все пролетни празници. Хващайки ни за ръка, оттам ни превеждат внимателно нашите майки. Преди години разказвах една история със сурвакари. Едно сурвакарче, като обикаляло с другите деца из селото, се отделило от групата и се отбило в гробищата да сурвака гроба на майка си. Майката е винаги на първо място в съзнанието на детето и аз винаги съм смятал, че думата мама е най-хубавата дума и приляга на всяко човешко сърце! С майката са свързани и празниците, в това число и Великден. Боядисването на яйцата развеселяваше цялата къща, домовете и улиците грейваха във весели цветове. Навсякъде бяха разхвърляни пъстрите черупки на великденски яйца, сякаш някой Шагал вървеше невидим през селото и го оживяваше с цветни петна. На помощ тук идваха и джанките, накипрени целите в бяло — може да се каже, че във всяка селска градина имаше поне по една цъфнала джанка, обкичена като че с пуканки. Всяко селско дете стиска в ръката си шарено великденско яйце и чака да се пребори и да премери силите си с други деца. Всичко това се прави за радост на децата. Нашият учител на село ни разказваше, че като гледало как децата се радват пред Великден, едно дете на богати родители поискало баща му да му донесе радост за Великден… Но как да се донесе радост на преситени хора и как при тях може да дойде празник, когато празникът е всъщност за бедните хора! Бедният човек и на най-малкото нещо се радва, то затова е казано, че сиромах човек и на магаре язди… Нищо, и Исус Христос е влязъл в Йерусалим, качен на магаре!

Искам да ви попитам за майка Ви, беше ли вярваща?

Мама беше много вярващ човек. Тя държеше да се спазва християнският ред у дома и самата го спазваше. С еднакво уважение се отнасяше както към живите, така и към мъртвите. Споменавам мъртвите и си спомням тук един разговор преди години с баба Ванга в Рупите, че освен за живите, трябва да пиша и за мъртвите. Винаги съм смятал, че като пиша за отминали неща, то аз правя опит да ги съживя и да ги върна отново към живота. Работата на писателя е да носи непрекъснато своята караулна служба пред живота! Какво друго да кажа за мама? Освен че вярваше в Бога, тя вярваше и в дявола, гледаше на него едва ли не като на някакво домашно животно. Когато децата ни бяха малки и загубеха някой свой предмет или играчка, се разплакваха, а мама ги успокояваше, че ей сега ще хване дявола за опашката и ще го прати да търси изгубеното. За целта тя вземаше парче червен конец, показваше го на децата, като им обясняваше, че това е опашката на дявола, затискаше конеца с тежък предмет и се заканваше на дявола, че няма да го пусне, докато не намери изгубеното.

 Е, дяволът помагаше ли?

Не зная дали помагаше, но изгубеното рано или късно се намираше. Когато мама си отиде от този свят, ние дълго време подир това на различни места у дома намирахме дяволски опашки, затиснати с тежки предмети. Горкият дявол!

Кое при днешния човек Ви прави най-силно впечатление?

На фона на пролетните празници ми прави впечатление, че днешният човек е зает повече с телесни и по-малко с духовни грижи. Грижейки се за тялото, човек занемари душата си. Освен от телесна човекът се нуждае и от душевна хигиена.

 Вашите разкази и повести са изпълнени с чудатости и невероятности. Има ли неразгадани чудеса в живота Ви?

Неразгадано чудо е самият живот на човека. Чудо е например, че човек преживява много премеждия, но оживява по някакъв начин. Но в чудеса в религиозния смисъл на думата не вярвам. Ще ми се да ги има, но не вярвам в тях. Хората са ги измислили, защото имат нужда от добавка към живота си. Защото само реалният живот не е бил достатъчен на човека. Нужна е била някаква добавка към него. Така са измислени змейовете, самодивите. Такива няма, разбира се, но той се почесал по врата и измислил още нещо. Пуснал един змей горе да лети в небето. Като отивал на реката, му се приискало да има вътре няколко голи самодиви, които да се къпят. А пък той да им открадне ризите и те да дойдат да го молят… Като бях млад журналист, ме пратиха в командировка в Якутия. Там се запознах с един шаман, с когото се заговорихме. Темата беше Бог. Дали го има, или го няма? Шаманът ми каза, че има трима сина, които непрекъснато го питали дали наистина има Бог. На него му омръзнало да го разпитват и веднъж им казал: „Бог може да го има, може и да го няма. Но вие живейте така, все едно че го има.“ Това бих казал и за чудесата — може да ги има, може и да ги няма, но ти живей така, че един ден може и да ти се случат.

Защо у нас жената е била подценявана?

Навремето мъжът минаваше за по-будния. Защо ли? Ами той е ходил войник, пътувал е с влак. На село много жени не знаеха какво е влак. Виждаха го само когато минава през полето. А мъжът пътуваше къде ли не. Ще отиде чак до Америка. Участвал е във войните. Бил е военнопленник и после пак се е прибирал вкъщи. А през това време в дома огнището е запалено. Коминът пуши. Децата растат и нито един гроб не беше тревясал. Поддържаха живота и за живите, и за мъртвите. И днес, когато една жена е добра и оправна, това личи по мъжа є. Голяма работа е жената. Без нея сме заникъде. Тя е оправният човек в дома. Тя е тази, която събира и създава дома. Аз мисля, че България е оцеляла благодарение на жената. Това ми дава кураж, че ще ни има и в бъдеще. Ако не е жената, ако не е семейството, ние ще се пръснем като в дива поляна. Народът е казал, че ако мъжът носи с каруци и изсипва вкъщи, а жената изнася с иглен връх, къщата ще се разсипе. И жената трябва да знае това. Тя трябва да си има някои тайни, които само тя да знае. Те се предават от баба на майка, после на внучка. Жените си ги казват помежду си от поколение на поколение. Аз мисля, че животът ще престане, когато изчезнат тези тайни. Те са малките магии на живота.

Магията на живота не е ли в красотата на природата, в естествения ход на нещата, които сякаш забравихме?

Когато се ожених, заведох жена си в моето село и реших да є покажа горе в Балкана една овчарска колиба. Пред колибата имаше градинка с много красиви цветя. Там живееше сляпа жена, която отглеждаше тези цветя. Запознах жена си с бабичката. Поседнахме малко на пейчицата, поговорихме и когато си тръгнахме, бабата изведнъж пъргаво стана и се разшета. Поиска да набере цветя на жена ми. И отиде, опипа цветята и бързо набра красива китка. Мисля си, че човек, дори и да е сляп, е огрян от една вътрешна светлина, която го пази по някакъв начин. Тази сляпа жена отглеждаше цветя в една овчарска колиба. А отвън нямаше куче, вързано със синджир, което да лае. Ами цветя гледаше тази, сляпата. Ще попитате защо са є, когато тя не ги вижда, тя ги носи в душата си.

Ние жените, № 15, 13—19 апр. 1999, с. 1, 3. Водещ: Вивиана Асса.