Живко Желев стана известен в студентските ни среди през 70-те години като Полковника. Това прозвище му лепнахме заради колегата Маркес и неговия култов разказ „Никой не пише на полковника”, много често цитиран от младия Желев…
Живко е роден на 11 юни 1953 г. в Стара Загора, но завърши пловдивската Английска гимназия, а после Софийския университет, специалност „Телевизионна журналистика”. Понеже от малък е твърде трудолюбив започна работа в Телевизионен център – Пловдив, най-вече като автор на поредица от документални филми за историята и културата на Филибето и любимата му Тракия. Обича с тъга да каза, че е последният етнотрак.
През 1980 г. получи „Златната антена” на фестивала за телевизионни филми на БНТ, но стана национално известен межу 1982-1991 като водещ заедно с Нери Терзиева на първото пряко излъчвано тв шоу, наречено „За 1 милиард”, седмично икономическо предаване на БНТ.
Първата му книга „Катапулт” – сборник с разкази и новели, излезе през 1985 г. и му донесе голямата награда в конкурса “Южна пролет”.
През 1991 г. бе за кратко редактор и водещ на централната информационна емисия „По света и у нас” на БНТ, отново заедно с Нери Терзиева.
Живко Желев е сред първопроходците на частния радиобизнес в България като през 1992 г. основа първата верига от частни радиостанции “Канал Ком” в градовете София, Пловдив, Стара Загора, Варна, Сливен, Видин.
Втората му книга „Азис или за демокрацията” /2007 г./ съдържаше остро публицистични и сатирични текстове с неподражаем стил, който Живко Желев превърна в запазена марка в авторския си сайт Робство.BG. В следващите години името му често се повяваше под запомнящи се текстове във вестниците “Пари”, “Поглед”, “Монитор”, “Класа”, “Сега”, сп. “Българи”, сп. „Български месечник“, сайта Факел.бг.
Полковника е автор на интересен криминално-психологически роман, обхващащ прехода в България, който бе почти завършен, но една неочаквана картечна серия от инсулти, която за малко не го уби, отложи / докога ли?/ последната му редакция.
През 1999 г. в кн. 9 на сп. „Български месечник” излязоха два разказа и тогава, специално за тази публикация, Живко Желев написа следния послеслов:
„Още преди 10 ноември, по времето, когато комунистите все още си въобразяваха, че управляват тази страна, един млад поет изкара на ринга знаменателния стих: „Животът продължава да ни превъзхожда!“ Така започваше стихотворението, приличащо ми на тежък боксьор, по-добьр в отбраната, отколкото в нападението.
Беше време на литературните находки, които веднага се превръщаха в предупреждения. Поредното предупреждение на поета беше отправено към властниците, но и към всички нас, за да ни напомни, че идва денят, когато животът ще изскочи от удобните рамки, в които си го бяхме наместили.
Така и стана. Животът се превърна в борба за оцеляване – за идеи, за личности и, уви, за елементарно битуване. Дойде и 10 ноември. Животът стана още по-истеричен, радостен и плосък. В годините, които последваха, той щеше да се обръща като ветропоказател, показвайки двата си основни цвята.
Аз съм роден под знака на Близнаци. За съжаление вече 45 години никой и нищо не може да повлияе на характера ми повече отколкото този зодиакален недъг. Близнаците не обичат бялото, ако в него няма сиво, не обичат бялото, ако вътре няма и златно, не обичат черното, ако то не е много тъмносиво и при това – металик. Какво да кажем за ярките цветове.
Никога не съм отделял хората, които пишат, от другите. Аз отличавам хората, които живеят по силата на принудата, от тези, които живеят заради удоволствието. Удоволствието да се пише е голямо. Ето защо не трябва да го объркваме с ежедневната трудова дейност.
Със старите текстове, които предлагам тук, се питам дали идва времето, когато писането ще стане велико удоволствие. Тези разкази са спомен за годините, когато не ни пукаше от нищо, освен от любовта.”
