ИЗПОВЕДИТЕ НА „ГОСПОЖА ФАНТАЗИЯ“, за поезията на ИЛЕАНА СТОЯНОВА

Книжен кръгозор с Георги Цанков

Следя поетичните изповеди на Илеана Стоянова отдавна. „Цял живот до корен горя в тези пожари“, написа тя преди десет години в програмното стихотворение „Горене“ от емблематичната й книга „Острови от кобалт“.

И до днес не се е променила – свръхнаранима, свръхчувствителна, свръхспосдобна „да си направи къща от самотни облаци, да чуе пчелите в Бетховеновата музика и златните лъчи на битието“.

В последната си единадесета стихосбирка „Автопортрет с въображаема сестра“, която беше издадена с финансоваата подкрепа на Министерство на културата през октомври 2023 г. от Издателско ателие „Аб“, Илеана продължава виртуозно да назовава неназовимото, да отваря стаите в душите ни, където – много често безсъзнателно – сме скрили най-съкровените си желания, най-кошмарните си страхове, най-неподозираните си двойници…

Но преди да стигна до този страховито въздействащ автопортрет, ще си позволя да се върна поне шест десетилетия назад.

Всъщност сме си играли с едно мило момиченце, докато родителите ни полугласно са споделяли доста опасни за онова време размисли.

Бащата на Илеана Гавраил Стоянов е автор на родовата хроника „Петър Миндов – Чинтула и неговото потомство“, огромен труд, който издаде в три тома с повече от 800 страници. Роден е през януари 1921 година, правнук е на Добри Чинтулов по съсребрена линия чрез брат му Иван и на Сава Доброплодни чрез сестра му Мария. През 1942 година завършва Военното училище, в Отечествената война е батареен командир, участва в боевете при Страцин и при Куманово. Били са рамо до рамо с моя баща Цанко Цанев, както във Военното училище, така и на фронта. По-късно и двамата като по чудо успяха да избегнат жестоката участ, която постигна хиляди техни другари. Дружбата на семействата продължи до началото на 60-те години, когато баща ми загина трагично при катастрофа на Витиня, горе-долу на същото място където по-късно се простиха с живота Аспарухов и Котков.

Влиянието на семейството и рода върху поетесата е много силно. „Стаите“ на родовата памет, рушени от болшевишките безродници, в съзнанието на Илеана Стоянова се изпълват с „тайна между очевидното и непознаваемото“. В „Острови от кобалт“, книга от 2013 г. има отделен цикъл „Отключване на стаите“. Той е и врата към душевността на поетесата. Среща ни с нейните „племенни обвързаности“, както нарича тя людете „със томче стихове под мишница… / опиянени и дрогирани/ от музика поезия и живопис“. И за да опознаем още по-добре сродните души на Илеана, трябва да си припомним тук и редове от нейното стихотворение „Прекарване на живота през ада“, посветено на аутсайдерите в нашето болно общество: „много хубави хора са / и някои от тях са големи таланти, някои / могат да пишат, да рисуват, да свирят/ божествено, / да изкарват хастара на душата си / могат да си купят дъга без пари / да докоснат звездите / да направят света по-красив / и по-истински“. И още: „но са крехки души, / романтично наивни“ Всъщност стъпка по стъпка се доближаваме до първия автопортрет на Илеана Стоянова, поетесата, която в единадесет поетични томчета изкара пред нас „хастара на душата си“. Тя ни поднася няколко напълно разголващи я изповеди, сред които най-значими са „Госпожа Фантазия трудно заспива“ и „Как се пише добра поезия“. На пръв поглед тези две стихотворения като че ли си противоречат. Госпожа Фантазия „харесва ясният поглед / простата красота / чистата мисъл / залеза / земното притегляне / живее върху странстващ облак / без подземия и тавани / закони и идоли / направо пие от живота / храни се с болка…“ А какво е необходимо за добрата поезия? „Писането на добра поезия / е изхвърляне на огромна сексуална енергия / от мисълта и тялото“. „Писането на добра поезия/ е почти невъзможно/ след Цветаева, Рилке, Кавафис, Елиът, / Йейтс, Рембо и Буковски…“ Усещате ли как една след друга се отварят вратите към стаите в душата на жена-творец, която нерядко се чувствува „сама и разнебитена“, но успява да превърне стиха си в неповторим оргазъм, носещ и наслада, и ужасяваща болка?

Една от най-силните любовни антологии в модерната ни поезия „Лятото на астрите“, издадена през 2016 г., започва с невероятно признание: „Хемингуей обичаше дайкири, / Буковски – бири, / Стоянова Илеана е изпила / хиляди галони Григ…“

 Но и това не е достатъчно: защото звуците трябва да бъдат съпроводени от дуендето на Лорка, от „Капричиите“ на Гоя, от „Христос носи кръста си“ на Ел Греко, а в кървящото съзнание да се мяркат мисли за евреите в Аушвиц, Бухенвалд и Дахау, за бебетата в Хирошима, за милионите гладуващи деца на планетата. Така се ражда „пеещата мъка“, а какво е тогава любовта: „пейзажът е болезнен /като стих на Рилке…“ Спомнете си стихотворението „Горене“, цитирах ви началото: „цял живот до корен горя в тези пожари“, но трябва непременно да чуете и финала: „ще премълча епопеята на изгорялата жена“. Но, слава Богу, тя всъщност не мълчи, и всичките й щастливи любови са жестоки изпитания, сякаш Илеана е „свободна от щастието“, дори когато е щастлива, усеща, че „болката в природата продължава“. „Изреченията на въздушните течения / и пролетните ритми / висят обесени над каменните бездни“, мълви тя в „три след полунощ“, а в съзнанието й се сблъскват стиховете на Езра Паунд и на Силвия Плат, единият, захвърлен в психиатрията, другата – вече отворила вратичката на фурната.

Има ли спасение от самотата и от вътрешното изгнание? Къде изпълнената с копнеж и с ужас от „телата, напуснати от техните души“ поетеса ще намери място дето „времето е спряло“?

Поетичната книга „Море завинаги“ е нов връх в изповедите на госпожа Фантазия.

Много точно е уловил атмосферата на книгата британският белетрист Кристофър Бъкстон, който в предговора към стихосбирката пише: „Да чета тази антология на глас, като чужденец, вкусвайки всяка следваща дума, всяка следваща нова строфа, която допълва предната в ритъм, ехо и полурима, е като да гледам и слушам морето – движението му, въздигането и падането му, видимите и невидимите му опасности от подводни течения, гигантски вълни, любовната му милувка към брега и постоянно сменящите се перспективи.“ Европеецът, превел немалко български поети и белетристи, е усетил нещо много съществено: поезията на Илеана Стоянова в никакъв случай не бива да се възприема като безрадостен интимен дневник. Ето едно тристишие, което ни помага да доловим философската дълбочина на кошмарите и на мечтанията: „тръстика самотна / под изтръпналото тежко коралово слънце си ти, /когато нощта с Черните принцове приближава.“ Можем да почувстваме диалога с класическите философи, с митологическите образи и да осъзнаем, че тази самота, този екстаз наистина ни отвежда във вселената на Езра Паунд, на Чарлз Буковски, но и на съвременичките й Керана Ангелова и Валентина Радинска, на непрежалимия бард Георги Рупчев, а когато произнася „бях Чаплин в земната любов“ дочуваме и сарказма на обичания от нея Константин Павлов. Да, несъмнено Илеана Стоянова притежава много сериозна естетическа подготовка, нейната преводна дейност може да бъде тема на отделна студия, но в общуването с големите романтици и скептици, поети, композитори, художници, тя майсторски отстоява своето право да бъде госпожа Фантазия, понякога да ни разсмива, но по-често да ни натъжава…

Така достигам до най-новата й книга „Автопортрет с въображаема сестра“, представена от Издателско ателие „АБ“.

Няколко дни преди премиерата Илеана публикува на своята фейсбук страница едно стихотворение на Джак Гилбърт, наречено „Инструкция за съпротива“, във великолепния превод на Пейчо Кънев.. То е отлично въведение към новото, което внася поетесата с поредната си книга. Финалът гласи: „Да можем да чуем в тишината нежния звук на греблата на лодка, / която бавно приближава и после пак изчезва, тогава наистина / си струват всички години на скръб, които предстоят.“ Гилбърт възпява насладата като начин на съпротива срещу бушуващото по света Зло и донякъде саркастично предсказва, че „музика ще има въпреки всичко“. Е, напълно е прав, защото въпреки страданието, въпреки самотата, в „Автопортрет с въображаема сестра“ музиката струи от всеки ред, а тя, въображаемата сестра, е музата, която дарява страдащата душа със сънища и поетесата „пее насън“, а ние изтръпваме и се възраждаме с нейните красиво-трагични песни.

Поетичната книга е прецизно премислена – в никакъв случай не я възприемайте като струпване на нови стихотворения. Това е творба с ключ, а прекрасната корица на големия художник Владимир Пенев е блестящо въведение към тематиката. Херметизмът винаги е вдъхновявал голямата поезия. Мъдростта на мага Хермес Трисмегист ни учи, че онова, което е горе е същото като онова, което е долу. „Трябва да разделиш земята от огъня, тънкото от дебелото – много нежно и с голямо разбиране“, казва той и допълва: „Тогава ще имаш красотата на целия свят.“ Илеана Стоянова е дораснала до енергията, която се издига от земята до небето и създава паралелния свят на „въображаемата сестра“, на онези там горе, която ще видите на корицата на Владимир Пенев. А пътят е дълъг, той преминава през четири цикъла, свързани хармонично и представляващи квинтесенцията на дълбоко личното, трагичното, изразяващо се в откровението: „Нямам си нищо. Имам малко балконче, / парче от морето / и дълги нощи. / Държа те за ръка, / докато падаш / живот.“ Отделните стихотворения в този цикъл звучат като притчи, притежават неповторим ритъм и сякаш са подходящи за Нощта на вси светии. Прозренията за вярващите в безсмъртието поети, за обичащата само себе си Каренина, за притисналата слепоочията си самотна жена в банята, която мечтае за съдбата на заспалата стогодишен сън принцеса са съвършено обобщение на „онова долу“, а заместителите на осмислено битие, бутилката уиски, китарата, джойнта „не позволяват на скапания живот да си иде“. Наоколо обаче тежат рафтовете с книги, трепкат отраженията на огледалата, два лаптопа гледат „навътре в същността си“, планината отвъд прозорците сякаш е влязла в терасата. Този интериор, неповторимо неин свят е толкова своеобразен, че всъщност пази обитателката си от „лепкавия и безнадежден живот“. И като лава в съзнанието ни потичат – от предишни нейни книги – гласовете на поети, художници, композитори, те са невидимо присъстващи в разтърсващото стихотворение „Апартамент“, което обединява личната драма с изповяданото от Илеана Стоянова основание за създаване на поезия – изхвърлянето на огромна сексуална енергия от тялото и от душата, съчетано с безмилостната аутопсия на пророческите сънища на госпожа Фантазия.

Те изникват във втория цикъл на книгата, наречен „Филмотека“. Сякаш от въображението на Луис Бунюел или на Вим Вендърс изплуват сюжети, които всъщност са сънищата на заспалата за сто години принцеса.

Сестрата тук долу преминава ненатрапчиво и плавно през историята, социалните теми на днешния ден и стига до далечното бъдеще на цивилизацията след 100 години

Търсените подредби, майсторски монтирани и ритмизирани, изливат натрупаните в стихове емоции, сблъсъкът или хармоничността между минало и настояще, тъгата и превъзмогнатите трагедии, както и неудовлетвореността и трагичните прогнози за бъдещето на планетата. Доброто кино е невъзможно без иронията и самоиронията – дори и в най-трагичните прозрения „битието с дървени криле захапва франзела“, докато сънуваща плаче заедно с разкъсваното от страдания дете. Отрязъците от живота на свръхчувствителната госпожа Фантазия, която все по-умело успява да улови най-важното, да сподели вълненията си, да изобрази, да внуши, да прошепне, дори да изкрещи, защото няма време за губене. Във въобразените филми логично и закономерно кънти, плиска се, стресира, отнема сили и ломи надежди полуделият голям свят, който като ракета пробива и описания дом крепост, унижава духа и го кара убийствено да се дави в тревожните вести за падащи астероиди, прелитащи на косъм от Земята, за вулканични изригвания, за атентати, отвличания и войни, за политически и социални бездни, за гърмящо богатство и потрисаща бедност, за изтъняваща човечност и груб прагматизъм. Незабравим сблъсък между личното и историческото време намираме в поемата „Епопея“, а обобщението „ние самите сме отминалия век“ е гибелно, но съвършено точно, за нея, Илеана, за мен, Георги, за всички нас, които не можем да се измъкнем от тресавището на миналото, а и изпитваме оправдан ужас от предизвикателствата на бъдещето.

Третият цикъл „Време за живот“ издига емоциите и кошмарите на философско равнище, в него личното категорично се примесва с всеобщото.

„Безстрастно време е – / човекът е безстрастен/ усукан и прегърбен като Ключа сол / наведен в петолиние / от празни улици / и мразовити нощи, / докато в ъгъла се мъти / гърмящата змия.“ От картината на Ван Гог „Слънчогледи“, която често изпращам на приятели по повод различни техни празници, поетесата открива „свободата да не бързаш в малкото оставащи дни от раждането до смъртта“, да „завъртиш глава към слънцето“, за да узрееш „неподвижен, но златен“. „Животът е сън“, това гениално прозрение на Калдерон осмисля цикъла, а и цялата нова поетична книга на Илеана Стоянова, като сблъсъкът между копненията и кошмарите превръща „Автопортрет с въображаема сестра“ в една от най-силните концептуални стихосбирки от последните години.

Херметизмът, за който вече говорих, ни обсебва в заключителната част на книгата „Кутия за птици“, в която по необясним начин е включен светът-горе с неговите облаци и океани, с окървавените цветя на залеза. Внезапно като светкавица зад планината, – но не неочаквано за читателите, доловили спецификата на поетиката в единайсетте изповеди на Илеана Стоянова – в самия финал на книгата се появява двойницата, въображаемата сестра – лиричната героиня, която ще остане вечно млада и ще продължи своето съществуване. „С теб искам да пея насън /на два гласа / след любовта / и умирането, / и да летим / в това жестоко пространство / с пианото ми червено.“ Прочетете сами „Черно и бяло, но повече черно“, стихотворение с духовната широта на поема, което би изгубило философската си мощ след критически разбор. „Мой ли беше този живот, / или аз негова?“, пита поетесата, убедена, че й трябва нова кутия за птици, след като е пуснала на свобода спомените, любовите, сънищата – „трябва ми нова кутия / за птицата / която плаче / в мен.“ Да, тя е безкрайно уморена от бруталността на действителността, от несъответствието между „съня за щастие“ и „непробудното сънуване – за никъде“, но нейното освобождение, нейното проклятие, нейното призвание е „писането“ – доказва го с поредното си незабравимо стихотворение, посветено на „поетичното изкуство“ – „назовахме неизразимото, / да запечатаме / разбягващото се изтичащо / непроизносимо, запазено / въздъхване.“ Въздъхването не е жалък стон на разглезена принцеса, то идва отгоре, от „счупената решетка на тялото – затвор, оковано от монотонността“. „Наоколо мирише на изгнил свят / с гниещи илюзии, / гниеща поезия, / плътта гние…“, но някъде, в живота-сън, в просторите на освободената мисъл на госпожа Фантазия живее „наперената като Статуята на свободата, красавица, секси, разпътна Ана Каренина“… Тя слуша любимата музика, вживява се в световете на обични художници, пресътворява на родния си език посланията на поети – духовни сродници.

Докосването до „Автопортрет с въображаема сестра“ беше за мен значимо преживяване, метафизична тръпка и красиво-трагичен зов на стара приятелка, на голяма поетеса, чиито думи дълбаят „все по-навътре във сълзата“, за да ни доближат максимално до приказното съчетание между „любовта и болката“, между „красивото и грозното“. Госпожа Фантазия храбро прелиства душата си пред всички нас, тя е „крехко пламъче“, което никога не угасва.