Из новия сборник с новели на Елена Пеева – Никифоридис

ЕЛЕНА  ПЕЕВА – НИКИФОРИДИС по професия e юрист. Завършила e юридическия факултет на Карловия университет, Прага, Чехословакия. Има магистърска степен по Международно право на същия университет. Владеe пет езика. От 30години e омъжена и живеe в Гърция, в Солун. През 2011г. получава Специалната награда за разказ на тема „Емигранти“ в конкурс на МФЖ, асоцииран член на ЮНЕСКО, провеждан в Марсилия, Франция.  В България има четири издадени книги: „Коледно реване“, „Книга за Ангел“ и „Откачени съботи“, „С гръб към морето“ – всичките в изд. „Факел“.
Предстои издаването на сборник с разкази на гръцки, озаглавен „Такава е моята Елада“. Нейни творби са публикувани в следните сборници: „EXILS“ – edition Genevieve VOGT FFM Reseau UNESСO „Черга пъстроцветна“, 2016, EuroChicago, изд. Симолини, „Часовниковата кула“, 2017, EuroChicago, изд. ДиМаг,„Читател до поискване“ , 2018, EurpChicago, изд. ДиМаг, „С море в сърцето“, 2016, национален лит. конкурс, сборник с номинираните творби „Морето“, сборник с наградени и номинирани творби на участници в лит. конкурс, 2017, Ахтопол, Втора награда „С море на сърцето“, 2018, Национален лит. конкурс, Втора награда, Конкурс „Род и родова памет“, Второ място за разказ в списание „Българи“, Прага, Чехия, Елетронно списание „Факел.бг“, „Литературен свят“, „Либерален преглед“,  Германия, grreporter.info, Българското слово на литературния глобус, изд. „Сатори Ко“, Антология на балканската проза, изд. LITERATUS, 2020, Greece.
Разказ на Елена Пеева- Никифоридис е включен в новия учебник по български език за чужденци на Нов български университет и се изучава в часовете по „Родолюбие“ в българските училища в чужбина. През 2020 г. сборникът ѝ с разкази „Откачени съботи“ е удостоен с Трета награда в Международния литературен конкурс на ЛБП в САЩ и по света.

Отпиваме с кеф и порим вълните, както пише в романите. Трябва да влезем в пристанището на остров Лимнос преди мръкнало. Привършили сме почти всички провизии. Останало е сухар, диня и вафли, с две думи – нищо. И ето че светлините на Лимнос трепкат някъде на хоризонта. Всички ще бъдем там за първи път и се вълнуваме. Всеки посвоему предусеща срещата с непознатото. След остров Лимнос е Турция, но там няма да ходим. Един турчин видяхме, стига ни. Беше хем турчин, хем германец, малко англичанин и много българин. Такъв в Турция с фенер да го търсим, няма да открием. Но затова пък ще срещнем много евреи. Настроението ни се приповдига, защото скоро ще вържем „Радка“ за кея и ще отидем в най-близката таверна. Дяволски сме огладнели. Мечтаем за мусака, сармички, патладжани, маслини, сирене, узо и топъл, току-що изпечен хляб. Хлябът е символ на радостта и мъката на обикновения човек. Не е просто един хляб – това е тайнството на човека, на земята – неговият копнеж за любов и радост. Лимнос ухаеше на тази радост.

Пристанището е на самата централна улица, или по-точно централната улица е покрай него и затова животът на острова е на кея, пред паркиралите яхти. Хората се разхождат тук и наблюдават от памтивека кой пристига и кой отплава, говорят с рибарите, гледат улова им, някого изпращат, друг очакват или просто зяпат. Флагове от различни държави се полюшват по мачтите и нашето немско знаме барабар с тях. Намираме място да паркираме съвсем в центъра. Пред погледа сме на цялото разхождащо се население на Лимнос. До нас е вързана двуетажна яхта, по която ходят, сядат, качват се и слизат около 15 човека на пенсионна възраст. Между тях се промушват четири-пет босоноги арабски момчета, които изпълняват с усмивка всякакви желания: разпъват шезлонги, носят кафе и напитки, пълнят чаши със студена вода от изпотена стъклeна кана, придържат някои от пасажерите по стълбите. Изобщо яхта с много движение по нея, яхта, която ухае на скъпи дамски парфюми и на още по-скъпи мъжки пури. Наша „Радка“ изглеждаше до нея като риба цаца до делфин. По всички пристанища ни оглеждаха със завист или възхищение, но тук фасонът ни се сви до нула. Евреите не ни и забелязаха даже. По пристанищата скрито и покрито няма. Бързо се осведомихме, че собственикът всяка година събирал приятелите си и им организирал круиз. Пасажерите бяха хора, които се радваха на спокойна и щастлива старост, всекиму според това колко му е отпуснал Господ.

Вечерта беше топла, местните жители се разхождаха пред вързаните яхти и мечтаеха за далечни и безгрижни пътувания, които рядко някой от тях можеше да си позволи. Животът на островите е свързан с ред ограничения: водата е малко и трябва да се пести, земята е суха и корава, мъчно се обработва и още по-мъчно ражда, но като награда урожаят е ненадминат по вкусотия. Снабдяването със стоки е трудно и скъпо. Всичко се докарва с кораби от вътрешността на страната, жегите са дълги и не-поносими и сигурно има още много други трудности, за които аз не знам и не се досещам.

Майките тук са стожери на семейството и трудният живот ги е научил как да запазят до тях синовете и дъщерите си за старостта. Родовите връзки и любовта към острова от местните са здрави като моряшки възел. Да мечтаят за далечни пътувания зад хоризонта, за тях не е мъка, а някакъв порив на душата, който те добре управляват. Знаят, че там някъде зад морската шир са другите светове, но те не са техни. Всеки гръцки остров има свой аромат, свои вкусове, свои песни и танци, свое Аз. Какво ли не са правили през вековете гръцките жени, за да се завръщат мъжете им винаги при тях. Какви чудни носии са стъкмявали и какви гозби са приготвяли, с билки омайничета са ги поръсвали, със светена вода са ги варили. И днес все още ги поднасят точно такива в таверните. Не е нужно да си избираш ядене по меню. Просто казваш: „Донесете ми от вашето местно ядене“ – и това е достатъчно.

Никога няма да сбъркате. Никога няма да ви подведат. Всеки остров си има най-хубавото вино и най-хубавата ракия. И това е така, защото знаят с какво да ги запиват, защото масите са без колосани покривки, а от старо дърво, защото всичко е сготвенос местен зехтин. Накрая обезателно собственикът ще ви нагости безплатно със сладко, домашно сварено, от плодовете, които ражда тяхната суха, напукана, но обичана от своя народ земя. А хлябът е топъл, току-що изваден от пещта, нарязан и поръсен със зехтин и риган. И през цялото време, някъде там в ъгъла, седнал пред чаша узо и няколко маслини, оставил броеницата си върху медния поднос, свири тихо на бузуки човек с моряшка шапка, без да се натрапва, без да чака да му подхвърлите монета. Свири, за да ви е хубаво и сладко. След толкова дни сухоежбина се наядохме, та чак преядохме. Тук разни американски фастфудови измишльотини няма как кракът им да стъпи.

На връщане, недалече от пристанището, имаше малко магазинче, което беше отворено, въпреки че минаваше полунощ. Предлагаше плодове и зеленчуци, а нашият поглед падна на едни едри, месести червени чушки. Купихме пет килограма. Забравих да кажа, че в шкафовете на „Радка“ освен куфар с лекарства и фрак имаше и чушкопек. Асен и Габи обичаха да приготвят печени чушки. Ние им бяхме подарили от България чушкопек, който те скътаха на яхтата. Той е едно от най-добрите изобретения на българската социалистическа мисъл. Никой не подозираше, че бойното му кръщение ще е тук, на остров Лимнос. Но дотогава имаше още един ден време.
На следващата сутрин тръгнахме да обикаляме с туристически автобус археологическите останки и чак вечерта се прибрахме слънчасали. И ето ни
отново до нашите съседи, евреите. Те имаха може би по 4 кв. м на човек, защото им личеше по спокойствието, което излъчваха, че им е широко около врата. Но както и да е, всяка яхта е едно доброволно ограничение от сушата и затова нашият ум на много дълбоко ниво се бунтува и реагира необичайно на ограничената реалност. Уморени, седнахме на палубата и се радвахме на вечерната прохлада и на френските парфюми на съседите, които нежно ни облъхваха. Местните хора се разхождаха и чакаха нещо да се случи. Какво ли не става по тези яхти!

Едно от обслужващите босоноги арабчета се спусна на кея по стълбата, държейки под мишница два плетени стола. Постави ги, обърнати с лице към яхтата. В първия момент си помислих, че ще свалят и други столове, ще опънат екран и ще си прожектират филм. После собственикът слезе тежко-тежко, дръпна от пурата, която държеше в ръка, и се настани удобно в едното кресло. След него заслиза жена му, обвита от облак „Шанел 5“. Останалите пасажери се настаниха по палубата и зачакаха.

Ние също чакахме и хората по кея и те чакаха, но не знаехме какво, докато евреите знаеха. Арабчето пак изтича по стълбата, но внимаваше къде стъпва, защото носеше красиво стъклено наргиле. Постави го между двата шезлонга на кея, на които седяха съпрузите, запали го както подобава и се върна, за да донесе поднос с фурми и локуми. Започнаха едни ориенталски мурафети, които кръстосаха очите на местното население и най-вече на Габи. Някои цъкаха даже с език. Въздухът мирише на султанат, а Габи беше тръгнала да смайва света с куфарче с лекарства. И тогава някакъв дявол или ангел ме накара да направя това, което последва. Взех чушкопека и чушките и слязох на кея. Включих го в елстоянката да загрява, но никой не ми обърна внимание. Седнах на един камък и започнах да мятам чушките в нажеженото гърло на чушкопека. След малко ароматът на печени чушки покри тютюневата смрад от наргилето, а „Шанел 5“ се превърна в „Шанел 0“. Господата от палубата се наредиха удобно облегнати по парапета и се мъчеха да разберат какво става. Хората, които се бяха струпали около шоуто с наргилето, примамвани от сладкия мирис на чушките, полека-лека се преместваха около чушкопека и се наредиха в кръг около мен, като за хоро.

Започнаха да разпитват какво е това, откъде е, колко струва, как могат да си го набавят. В тавата до мен на земята имаше вече готови, изпечени чушки. Щедро ги раздавах и даже предлагах сол. Да знаете само колко приятели имам в Лимнос, на които по-късно им изпратих чушкопеци. Прославих България и социализма и ударих нокаут на ориентализма в еврейския му вариант. Тези хора бяха тръгнали да показват анадолски мурафети в елинския свят.
Асен и мъжът ми се превиваха от смях, а Габи се беше скрила в каютата си, потънала от срам. Това мое действие тя нарече по-късно „изкукуригване“. Да, то беше онзи болт, който отприщи и изпусна насъбралото ми се напрежение от нейните „изкукуригвания“. На следващия ден евреите бяха отпътували рано, към други острови, да демонстрираттова, което можеха.

Дойде време да отплаваме и ние от Лимнос и да се завърнем в нашето си пристанище, на Халкидическия полуостров. Небето предвещаваше буря. Предстоеше ни 13 – 14 часа път в открито море. Тръгнахме веднага щом звездите се скриха. Морето още спеше. Доброволно напуснахме полагащите ни се 4 кв. метра. Всеки застана там, където му беше мястото, за да изпълнява задълженията си. И дъжд ни валя, и вятър ни брули, и вълни ни заливаха, и делфини ни приветстваха, и гларуси, накацали по мачтите на „Радка“, се возиха безплатно на автостоп – изобщо имаше от всичко. Душата ни жадуваше да стъпим на позната твърда земя. С настъпването на нощта се взирахме да зърнем светлинки на хоризонта. Уморено от себе си, морето започна да се успокоява. Дъждът и той се беше изчерпал за днес. Обгърна ни приятна, ведра топлина. Вятърът позволяваше да минем на платна. Загасихме моторите и те избоботиха едно грубо „благодаря“. Бяха уморени. Отворихме бутилка с узо. Пихме и благодарихме на боговете, че бяха с нас и ни пазеха през цялото пътуване. Бутилката с остатъка от питието, по стара морска традиция, хвърлихме в морето за тях и за всички онези, които са тръгвали на път, но не са се завърнали. Шишето от рецина весело подскачаше в долапа и пееше „като капчук“, както го е казал поетът. Ванда се освести от успокоителното хапче и залая. Бих искала да кажа, че залая приятно, но не беше. Всеки от нас, щастлив посвоему, носеше своите дарове от това пътуване точно както го е казал Кавафис:

… и остарял, на острова да спреш
богат, с каквото в пътя си спечелил,
без да очакваш нещо той да ти даде.
Итака те дари с прекрасното пътуване,
без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш
…
тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат…

Завързахме „Радка“ за кея на нашето пристанище. Стъпихме на твърда земя, прегърнахме се и си пожелахме здраве до следващото пътуване. Истината беше, че си взехме довиждане и си казахме три пъти повече сбогом.

Eлена Пеева-Никифоридис