Иван Михайлов и Третият райх

Автор Цочо Билярски,
Прочетено в сайта „Сите българи заедно“
ИВАН МИХАЙЛОВ И ТРЕТИЯТ РАЙХ

Иван Михайлов и съпругата му Менча Кърничева напускат окупираната Варшава през февруари 1940 г., съпровождани от тогавашният български търговски съвет­ник във Варшава Крум Цоков. През следващата година семейството на революционера пребивава в Германия и Унгария. Документите и сведенията за това време са оскъдни. Съвсем кратки са мемоарните бележки на Кр. Цоков, които бяха публикувани във в. „Македония”. След обявяването на независимата Хърватска държава през 1941 г. до края на Втората световна война Ив. Михайлов и съпругата му са лични гости на хърватския държавник и политически деец, поглавника на усташите д-р Анте Павелич. Този период е изключително добре документиран, тъй като хърватските и българските архивисти издадоха четири документални тома.
(N. Kisic Kolanovic, Prijatelstvo po mjeri ratnog vremena 1941–1945, Zagreb, Hrvatski drzavni arhiv, 2003, s. 331; Poslanstvo NDH u Sofiji. Diplomatski izvjestaji 1941–1945. Priredila N. Kisic Kolanovic, Svezak 1-2, Zagreb, Hrvatski drzavni arhiv, 2003, s. 782-742; България и Независимата хърватска държава (1941–1944). Дипломатически документи. Съст. М. Тодоракова. С., 2004. Вж. и M. Ristovic, Ivan – Vanco Mihailov izmedu nezavisne drzave Hrvatske I Bulgarske (1941–1944), Istorija 20 veka, Br. 1–2, Beograd, 1986, s. 139–153.)

В началото на септември 1944 г. с благословията на Адолф Хитлер Третият райх възлага на Ив. Михайлов да застане начело на независима Македонска държава по подобие на Хърватската, но той след среща със съратниците си в Скопие отказва.
През времето на Втората световна война Ив. Михайлов е в контакт с германските тайни служби. За тези контакти разказват в спомените си шефът на нацисткото разузнаване Валтер Шеленберг („Лабиринт”) и референтът в отдела за Югоизточна Европа на Шесто управление в РСХА (Главното управление за имперска сигурност) на Третия райх Валтер Хаген (Вилхелм Хьотл) („Тайният фронт”).
В 35 глава на спомените си В. Шеленберг разказва следното:

Валтер Шеленберг
„Скоро след споменатите събития на Балканите [1943 г.] в Германия пристигна Ванче Михайлов. Той беше лидер на така наречената ВМРО (Вътрешномакедонска революционна организация), създадена още в края на миналия век – при­вържениците й бяха национално малцинство и се бореха за отделянето на Македония в самостоятелна и независима държава. ВМРО водеше с години тази борба толкова умело и ожесточено, че понякога извършваните по нейна присъда политически убийства и други наказателни акции хвърляха в ужас всички страни на Балканите. Ръководена от анти­комунисти, спадащи към дясното й крило, организацията беше яростен противник на Съветите, чиито опити да прив­лекат ВМРО на своя страна винаги завършваха с неуспех, сблъсквайки се с непреклонния отказ и съпротива на Ванче Михайлов.
Опитахме се след несполучилото покушение срещу Тито да използваме по-широко ВМРО в нашата борба със Съветите. Ето защо лично се запознах с Ванче Михайлов при посещението му в Берлин. Той беше нисичък и слаб мъж с бледо лице, чиито енергични черти и светли очи го­вореха за фанатичен и целенасочен борец. Още от 1941 го­дина нашето разузнаване се мъчеше да склони Хитлер към мисълта за създаването на самостоятелна Македония, като му изпрати съответен меморан­дум. Но чак през 1943 година той се съгласи да обмисли по-детайлно тази идея. Окончателното си съгласие за провъзгласяването на Македония за независима държа­ва даде едва през лятото на 1944 година (след смъртта на Борис III, царя на България). Но беше вече късно – събитията по фронтове­те попречиха за реализацията на това решение.
(Цар Борис почина на 28 август 1943 година при загадъчни обстоятелства скоро след посещението си в Германия. Съветите веднага пуснаха слух, че уж немското разузнаване е ликвидирало царя, като му е дало при обратния полет към България вместо кислородна – маска с отровен газ. Това обвинение беше не само клеветническо, но и лишено от всякакъв смисъл, понеже Борис III беше привърженик на Хитлер, който високо ценеше българския цар. А и от факти­ческа гледна точка такова подозрение беше необосновано, тъй като не съществува такъв отровен газ, който да причини смърт няколко денонощия след неговата употреба, без да предизвика при това никакви патологични изменения в ор­ганизма. Когато царят се разболя, спешно бяха извикани на консулт четирима немски лекари, включително и професор Зауербрух. По-късно един от лекарите ми съобщи, че според следите, забелязани по тялото на царя, единодушно е било установено, че смъртта е настъпила вследствие на интокси­кация с неизвестна отрова.)
По това време, както вече споменах, аз предприех пъ­туване до Турция. След навлизането на немски войски в България (според операцията „Марица”), подсилени с наши „учебни части” от Румъния, Турция беше разтревожена.
Въпреки успокоителните заявления от наша страна турският генерален щаб съсредоточи крупни военни сили върху малката територия на Източна Тракия, заемаща тясна ивица от европейския континент. Немското военно команд­ване не придаде на това голямо значение, тъй като смяташе, че действията на турците са само политическа демонстра­ция. Всичките ни войски в България бяха така подсилени, че в случай на враждебни действия от страна на Турция го­ляма част от армията й би била разгромена. Турция направи най-разумното, за което имаше възможност – със съгласие­то на Великобритания сключи на 5 юни 1941 година дого­вор за приятелство с Германия. И понеже гигантска Русия беше за своята южна съседка вечен източник на опасност, Турция можеше да е заинтересована само от обезсилването на Съветския съюз. Ето защо с това пътуване имах за цел да проведа между другото редица приятелски срещи с раз­лични турски общественици и политици, а най-вече с шефа на турското разузнаване, с когото да обсъдя възможността за подкрепа от Турция на нашето разузнаване в битката му срещу Русия.”

(Вж. В. Шеленберг, Лабиринт. С., 2007, с. 367-369.)

В Централния държавен архив има откъслечни сведения, че по времето на това посещение в Берлин през 1943 г. на Ив. Михайлов той се среща с Адолф Хитлер, но засега липсват подробности за тази среща и за водените разговори, макар че както прочетохте по-горе В. Шеленберг точно и ясно отбелязва за каво е бил Михайлов в Берлин.

Райхстагът в Берлин
Едва ли по-долу ще прочетете нещо сензационно за отношенията на Иван Михайлов и ВМРО с нацистка Германия. Само ще припомня някои известни, но останали незабелязани факти, свързани с водача на ВМРО. Няма да си служа с клюки и легенди, разпространявани от къде ли не и то като че ли с цел да се дискредитира този бележит български революционер и българската революционна организация, на която той беше доживотен водач. Клюките, лъжите и фалшивите легенди оставям на околовардарските историчари и белетристи.
(Повече подробности може да намерите в моята документална книга Ц. В. Билярски, „Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса“. С., 2006, 511 с.)

В интервютата си Ив. Михайлов често с половин уста споменава за контактите си с немски политици и военни, а понякога доста неумело прави опит да премълчи станали вече известни истини. Но да оставя самия Михайлов да говори.

На въпроса на италианския журналист Антонио Питамиц от сп. „Илюстрована история”: „Една от релативните тези относно кралеубийството в Марсилия, недоказана с документална основа, е, че зад него стои нацистка Германия. Какво вярно има в това?”
Ив. Михайлов отговаря:
„Преди няколко години „Македонска трибуна”, орган на нашата емиграция в Америка, опроверга едно известие, съобщено от някакъв вестник, в което се поддържаше, че аз съм бил срещнал един германец в Париж, за да уговорим убийството на югославския крал. Не си спомням другите измислени подробности. Не знам кой и за какво е измислил тази лъжа. Никога не съм се срещал с някакъв германец, нито в Париж, нито другаде. Никога не съм имал подобен разговор във връзка със споменатия от вас въпрос.”
(Вж. „Storia illustrata”, Milano. Del 21 gennaio 1980, p. 46-51.)

И друг път съм се спирал на тази фалшификация за немско участие в убийството на югославския крал Александър Караджорджевич, скроена с помощта на ЩАЗИ и с подхвърлените документи на руския историк В. К. Волков като сензационни, който ги публикувал в книгата си „Операция Тевтонский меч” (Москва, 1966). Михайлов отхвърля участието на нацистките тайни служби в това убийство, но не отрича наличието на контакти с германците при други случаи.

Иван Михайлов
В едно свое интервю на Ив. Михайлов за съпругата си Менча Кърничева пред „Македонска трибуна” от 1964 г. той разказва как е арестуван от Гестапо във Варшава след превземането на Полша от немските военни части в самото начало на Втората световна война. След като разказва за проведения разпит и отправените заплахи към него, че ще бъде разстрелян, Ив. Михайлов допълва: „Закараха ни в затвора „Дежлна”. Не видях и тук тя [съпругата му М. Кърничева] накъде изчезна пред очите ми. След една седмица ни освободиха, но предварително ни закараха в друг квартал на града, в специално някакво отделение за фотографиране. Взеха ни снимки от всички посоки на лицето; ту в зимни палта, ту без тях, ту с шапка, ту без шапка и пр. Тогава аз не знаех никак немски; казах на Менча да преведе на лицето, че такива многобройни снимки считаме като оскърбително действие спрямо нас. Заведе се следния кратък, но напрегнат разговор между нея и военното лице, което ни фотографираше:
– Бихме искали да знаем дали ни считате за разбойници та ни взимате толкова снимки? – запитва тя.
– Как така? – възрази той. Аз съм в Гестапо и въпреки това са ми взели такива снимки в канцеларията.
– Напълно право. Вие сте в Гестапо и началството Ви трябва да има всички Ваши знаци. Но ние не сме членове на Гестапото, а политически бежанци. Съвсем лошо впечатление правят Вашите постъпки.
Почервенял от яд, фотографът побърза да ни каже:
– Вървете си, свободни сте!”
След създалата се опасност отново да попаднат в ръцете на Гестапо Крум Цоков съдействува на Иван Михайлов и на съпругата му да напуснат Полша с „градинарски паспорти” като семейство „Димитрови”. Той ги придружава по настояване на Михайлов до Берлин и оттам до Будапеща.

Ще повторя някои факти, които съм отбелязвал и по друг случай. От запазените автентични нацистки документи става ясно, че немците нямат нищо общо с атентата в Марсилия и че всичките разпространявани легенди са на практика лъжлива антигерманска пропаганда, независимо че вследствие на него беше ликвидиран и външния министър на Франция Луй Барту, който беше една от сериозните пречки за външната политика на Третия Райх. Същевременно наскоро разсекретените френски документи показват, че самите французи са си го убили, а не Владо Черноземски и не неговото отстранение се е целяло с Марсилския атентат. Следните цитирани документи, независимо от някои дребни неточности, потвърждават това, чие дело е атентатът и кой е ръководителят на тази паметна акция срещу главния виновник за терора над българите във Вардарска Македония. В своя паметна бележка генералният консул Файне от Берлин (13 август 1943 г.) пише следното до държавния секретар на Третия Райх за дейността на ВМРО и нейния ръководител Ив. Михайлов:

„Паметна бележка: „Относно ВМРО”

ВМРО са инициалите на „Вътрешен македонски революционен комитет”. Тази организация се създава през 1903 г. от дошлите в София бегълци от Македония. Тази цел се преследва с атентати, въстания и саботажни действия.
През годините след Световната война ВМРО стана известна с това, че правеше всякакви опити против сближаването между България и Югославия, за да направи невъзможно консолидирането на отношенията в Македония, които се създадоха в резултат на мирните договори. Тя и сега продължаваше да работи с атентати, нападения върху железопътния транспорт и други подобни методи. Неин ръководител е безскрупулният и енергичен Иван (Ванче) Михайлов. ВМРО беше създала в Българска Македония свое собствено правораздаване и данъчно управление. Обаче вътре в нея се бореха за надмощие две фракции и тя загуби авторитета и влиянието си.
През лятото на 1934 г. българското правителство (с министър-председател Георгиев) се осмели и разтури ВМРО. Нейният ръководител Иван Михайлов успя да избяга. На първо време той пребиваваше в Турция.

Анте Павелич
За ВМРО се заговори отново след атентата в Марсилия срещу краля на Югославия Александър. Убиецът, който сам загина през време на атентата, беше идентифициран като член на ВМРО. Оказа се, че през 1929 г., при посещението на д-р Анте Павелич в София, ВМРО сключва един вид съюз с ръководената от него организация на усташите.
С отношенията, които се бяха създали между двете организации, се обяснява фактът, че след създаването на хърватската държава Иван Михайлов се отправи за Аграм и намери там убежище. Досега българската страна направи напразни опити да го върне в България, като му обещаваше амнистия. Доколкото е известно, той все се намира в Аграм.”

За интереса на немските служби към Михайлов свидетелстват и други документи. Особено интересна е следната бърза и поверителна телеграма от Хитлеровия „специален влак”, изпратена от Тимлер на 31 август 1944 г. до пълномощния министър в София Адолф – Хайнц Бекерле за съществуващите контакти с Ив. Михайлов и за възможността да бъде използван за предизвикването на размирици в България и за ликвидирането на ръководителите на БКП, които се канят вече да дойдат на власт, тъй като Червената армия приближава българските граници:
„Българското аташе по печата Бобев, след завръщането си от София на 26.8.[1944 г.], заяви пред пълномощния министър Шмидт (Печат), че речта на Цанков е направила в България много по-силно впечатление, отколкото беше казано в информацията за нея. Правителството се страхува дори от десен преврат. Обществеността е действително учудена, че такъв все още няма.
В тази връзка моля да се провери, дали там съществува възможност за използуването на македонския ръководител Ванча Михайлов, който до неотдавна играеше меродавна роля за формирането на българската политика със своята политическа организация ВМРО. Навремето ВМРО разполагаше с добре обучен апарат от терористи, който в следвоенните години извърши няколко стотици политически убийства на политици, които бяха неблагонадеждни по македонския въпрос. Някога пълномощник на Михайлов подготвяше убийството на цар Александър и Барту и когато атентаторите в Марсилия не успяха, той сам извърши атентата. Михайлов минава за националист от най-висша категория, който е много подходящ да предизвика големи размирици в България и да ликвидира ръководните комунисти.
Съществува връзка с Михайлов. Г-н Имперският външен министър моли да му се отговори дали, кога и къде би могъл да дойде Михайлов.
Моля да бъде унищожена след запознаване със съдържанието й.
Тимлер.”
Още същия ден Бекерле пише следния отговор до „специалния влак”:
„1). Изявлението на Бобев е пресилено, което лесно се обяснява от службата му при нас.
2). Ванча Михайлов и неговото движение ми е много добре известен и вече лети със самолет насам, за да се срещне с приятелите си в Скопие и да се застъпи за нашата акция.
Бекерле.”

гр. Скопие
В почти всички свои публични изяви и публикации Ив. Михайлов е много пестелив по отношение на информацията за отношенията му с германски представители. Необходимо е да се направи следното уточнение, какво се разбира под „нашата акция”. В едно от последните си интервюта през 1990 г. Михайлов заявява, че му е било предложено от немска страна да оглави самостоятелно македонско правителство в Скопие, по подобие на хърватското, но едва в края на Втората световна война за България. Дословният му отговор гласи: „За да не се върна в България имах свои съображения. Тук ще повторя казаното от мен в италианското списание „Ла стория илустрата”. Към края на войната германците ми предложиха да проглася и застана начело на македонска държава. Отидох в Скопие и там на място отказах предложението, като добавих пред тях следното: „Не желая да поемам пред своя народ отговорност за твърде вероятни кръвопролития, които може да се явят при дебнещия комунизъм”. Самите немци в книгата „Дер гехайме фронт” [Секретният фронт] от Валтер Хаген [Вилхелм Хьотл] писаха, че колкото и да им е неудобен този отговор, те считат, че Михайлов правилно изпълнява дълга си към своя народ. Видяхме колко невинни жертви грабна настъпващият след войната комунизъм. Има още един важен момент от биографията на революционера и от историята на народа ни, който не бива да забравяме. Това е времето, когато Михайлов използва съдействието на немците за създаване български военизирани части за охрана на оредялото българско население в Егейска Македония от продължаващата българоизтребна политика на гръцките колаборационисти през Втората световна война, за което разказва в неиздадените си спомени „В люлката на мъките” Георги Димчев.

Анте Павелич и Иван Михайлов в Загреб
От включените от мен документи в книгата „Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса” могат да се получат нови ценни сведения за отношенията на Ив. Михайлов с представителите на Третия райх. Макар че някои сведения звучат абсолютно недостоверно (както напр. това за участието на Ив. Михайлов в Марсилския атентат) те осветляват до известна степен този важен и непроучен период от неговата дейност, като дават първостепенна информация на отношението на немската страна към Ив. Михайлов и към други дейци на ВМРО и към участието им в борбите за освобождение на македонските българи. Особен интерес представляват и документите за опита да се обяви Македония за независима държава в дните между края на август и 8 септември 1944 г. и мястото на Ив. Михайлов в тази немска инициатива. Както се вижда от включените там документи, тя е опит и на редица български представители да се запази поне част от постигнатото през войната.
Американското разузнаване също е информирано за акцията на Третия райх да създаде в началото на септември 1944 г. независима македонска държава, начело с Ив. Михайлов. Тази прелюбопитна информация има следното съдържание:

гр. Загреб
„По това време (август 1944 г.) ВМРО и четниците желаеха да се включат в борба с техния истински неприятел, но подходящият момент отдавна беше минал и те бяха доста нервни. Дали предсказанията на КПМ за приготовленията на Михайлов се основаваха на сериозни спекулации или на доклади от агенти, но не след дълго време главатарят на ВМРО направи единственият си опит по време на войната да повлияе върху съдбата на Македония. До тогава той беше отказвал да играе активна роля под германско ръководство (а трябва да се помни, че той беше все още считан официално като престъпник от българското правителство). Михайлов в началото на септември 1944 г. беше подтикван от германците да направи каквото може. Според МПО той беше отведен с немски аероплан до Скопие след като беше обещал на германците, че само ще провери каква е ситуацията и ще види какво би могло да се направи. Очевидно Михайлов не е имал никакъв точен план за действие и затова съвсем естествено се е страхувал да не бъде оставен сам под атаките от всички страни – от комунисти, четници, гърци и великобългари, всички против него. Очевидната слабост на неговата позиция, заедно с нежеланието му да вземе курс на действия, който най-вероятно би довел в резултат до една жестока гражданска война подтиква Михайлов да напусне Скопие след няколкодневни конференции с негови политически приятели. Много от по-младите македонски патриоти, особено тези от интелигенцията, които биха го последвали по-рано през войната, сега енергично се боричкаха за постове в разцъфтяващия комунистически режим. Докато КПМ продължаваше да набляга за локалните популярни аспекти на културната и политическа свобода, все повече и повече от нерешителните преди това елементи се отзоваха на партийните апели да се „доведе до построяването на една нова Македония”. Към средата на ноември 1944 г. германците бяха напълно изметени от Македония и органите на „народната власт” установиха своята администрация на всички нива в Югославска Македония. Образецът на партийното отмъщение, използван другаде в страната, беше следван с „чистки” от голям мащаб относно елементите, които са недоброжелателно настроени към КПЮ. Побърза се с мобилизация на мъже,  които да участвуват в боевете на север (чак през май 1945 цялата Югославия беше освободена). Македонските мобилизирани бяха подложени на силно партийно въздействие и бяха разпръснати в различни части, вместо да се организират в специални македонски части. Докато партията убеждаваше ограничен брой македонци, че тя има присърце техните интереси, тя създаде същевременно една голяма мрежа на власт в целия район. Тъй като възможността тази мрежа да бъде оплетена се увеличаваше, допълнителен брой македонци решиха, че е удобно да се съгласят с Титовите предложения и накрая изглеждаше, че няма никакво друго място за избор. Разрешаването на проблема, предлагано от КПЮ вече не беше възможна алтернатива, то беше една даденост. Партията имаше намерение, като въведе следвоенната си алтернатива по линията на националния федерализъм да направи следващото поколение по-лесно управлявано, но съзнаваше, че е необходимо да държи дразнещите я македонци изкъсо за доста време.

Иван Михайлов и Анте Павелич в гр. Бреша
Ретроспективно може да се приеме, че КПЮ играеше своите карти с голямо имение във Вардарска Македония. Възникването на съпротивителни действия там и превръщането на тези действия в действителна революция, вероятно бяха отблъскани чрез много повече усилия отколкото другаде в Югославия. Даже за тези, които напълно знаят възможностите на малките комунистически революционни групи,  изглежда невероятно, че една политическа партия, която има само 300 членове в 1940 г. с 400 допълнителни младежки симпатизанти в СКОЮ може да е била средство, чрез което се осигурява контрол върху един неприятелски народ и чрез което се признава националността на този народ. Това постижение се оказва още по-изненадващо, защото от тези 700 преди военни поддръжници почти никой не последва линията на КПЮ относно Македония през първите две години на войната.” (Вж. Ц. Билярски, Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса, с. 501-502.)
Предлагам Ви да прочетете приложения откъс от книгата на Валтер Хаген „Тайният фронт”, която до сега не е превеждана на български език, както и интервюто на Ив. Михайлов за Германската телеграфна агенция от 1944 г.

Цочо В. Билярски

№ 1

Откъси от книгата на Валтер Хаген „Тайният фронт”

Париж, 2 юни 1951 г.
„Плановете на германската тайна служба върху Македония – що се изнася за ВМРО и Ванчо”.
Забележка: Валтер Хаген, както сам изнася, е бил виден функционер в германската тайна служба (Зихерхайтсдинст – създадена по подобие на английската Интелиджънс Сървис). През миналата година бе отпечатана в Австрия – при Издателството „Нибелунген Ферлаг” – Линц и Виена, книгата „Ди Гехайме Фронт” (Тайният фронт). Тя има осем части: немската тайна служба, организация и устройство; от Хайдрих до Канарис; Чехословакия, Югославия, Румъния – триумф на конспирацията, България – трагедия на любовта към Русия, Унгария – пропаднала смяна на фронта, Италия – агония на фашизма. На края, като послеслов, се изказват мисли върху тайната служба, политиката и морала.
В главата върху България са поместени и „Плановете на немската тайна служба за Македония” (стр. 326 – 333).
Смята се, че името на автора е псевдоним.
След като изтъква, че Русия не е зачитала лоялното държание на българското правителство през цялото време на войната, той преминава върху македонския въпрос. Тук даваме някои извадки от тук, което може да представя интерес за читателите на „Македонска Трибуна”. Подзаглавията са наши.
Съветска Русия, балканските държави и Македония
„Македонският проблем засяга най-тясно българските интереси. Същевременно изглежда, като че ли политиката на Съветския Съюз на Балкана иска да вземе този въпрос като изходна точка на своите по-нататъшни акции. Един къс обзор на положението значи е съвсем на място.
Македония е географски и по стопанския си характер една цялост. Но политически тази област с нейните близо 70000 кв. км. и нейното население от около три милиона души, е разделена засега между три държави: Югославия, Гърция и България. И етнографично Македония е пъстра картина; тук живеят българи, турци, гърци, албанци, власи (които принадлежат към балканоромъните), сърби, евреи, цигани, не винаги в затворени поселища, но териториално неразграничаемо размесени. Благонадеждни статистики от най-ново време няма; каквото се предлага на обществото, е обагрено, да не кажем изопачено (фалшифицирано), и служи само за това, да обоснове някакви искания, например, сръбските, поне за външна привидност. Всяка от държавите, които получиха части от Македония след ликвидирането на Европейска Турция, се всякога опитваше тъй да „разреши” проблема на националните малцинства, че рекламираше придобитото население просто за съответния държавен народ. Гърците, например, заявиха, че македонските българи не са били нищо друго освен български говорещи елини. Съвсем същото направиха сърбите, въпреки че числото на сръбски говорещите македонци да е съвсем малко.”
Тук авторът споменава за противоречията на Балканите, за взаимните борби между балканските народи и продължава:
Вмешателства на Великите сили и особено на Русия
„Тези противоречия предлагаха на Великите сили твърде отдавна всички възможности за вмешателството, интригата и разиграването на отделните балкански държави една срещу друга. Те бяха най-широко използувани, защото стратегическото значение на Балкана е превъзходно, и всяка велика сила, която беше заинтересована в Средиземно море и в Дунавския простор, трябваше най-малко да предотврати настаняването там на съперник с помощта на един балкански съюзник. Както се знае, Русия винаги се е особено интересувала за Балкана, и съветското правителство възприе това политическо наследство от царско време. При това отдавна вече не се касае само за морските теснини, но за пристъпа към Средиземно море, за окончателното обезсилване на Великобритания, за достъп към политически и социално неспокойна Северна Африка. Македония, стратегическата ядка на Балканския полуостров, е следователно за Москва съвсем особено важна. Погрешно е приемането, че Съветският Съюз едва от най-ново време е включил Македония в своята политическа игра, и то предимно за това, за да правел на Югославия и Гърция мъчнотии. В действителност още агентите на царизма работеха в тази страна, и болшевишка Русия, след превъзмогването на състоянието на първоначална слабост, продължи тази дейност.
Тъй като руската политика в Македония, както се спомена, работеше толкова отдавна с паролата на националното освобождение на народите, трябваше по необходимост да се справи с оная организация, която си бе поставила същите цели: именно с прославената, за да не кажем легендарната ВМРО – Вътрешната Македонска Революционна Организация.”
ВМРО и македонските българи
“От народностните групи на Македония българите са несъмнено най-силната; тя обхваща най-малко половината от трите милиона жители. Понятно е, че това относително, а вероятно и почти абсолютно мнозинството се стремеше към присъединение на Македония към България въз основа на правото на националното самоопределение. Но костелацията на Великите сили беше винаги такава, че едно подобно решение можеше да бъде спречено веднъж от тази, други път от онази сила. Тъй стана, че идеята на една самостоятелна Македония с вътрешно самоуправление на националностите печелеше все повече и повече почва. Тя беше и далечната цел на основаната около началото на столетието ВМРО. Новата организация почна един удивителен победен поход. Почти всички българи и също тъй македоноромъни, наречени още власи или аромъни, се присъединиха към нея. В течение на десет години те станаха истинска държава в държавата, разбира се, без официално признание, но фактически със собствено правосъдие, полиция, финансии, поща и даже със собствена войска, четите. ВМРО предприе срещу турците многобройни въстания, които навремени показваха чист военен характер. Но нито тези въстания, нито Балканската война от 1912 година, нито Първата и Втората световна война донесоха на Македония жадуваната свобода и самостоятелност. Разделението на страната между три държави изглеждаше, напротив, все повече и повече да се затвърдява. Но македонците и ВМРО бяха и са твърде далеч от всяка резигнация. Напротив, волята за независимост ставаше все по-разгорещена и герилата, особено срещу гръцката и югославската държава, все по-жестока…”
Пропаднал опит на болшевишка Русия да обсеби ВМРО
„Още след Първата световна война Кремъл се опита да придобие ВМРО за себе си; строгата дисциплина, ясните отношения на заповядване и голямата опитност на ВМРО в практиката на едно политическо-военно подземно движение, както съвършената рутина на ръководството на ВМРО във всеки вид конспиративна дейност оставаха Москва да очаква, че това македонско освободително движение би могло да се използува с най-голям успех като оръдие на болшевишко-руската балканска политика. Москва не успя да достигне чрез преговори с водачите на ВМРО до желания резултат. Кремъл трябваше значи да опита да постигне целта си чрез вмъкване на комунистически агенти и да завладее организацията отвътре. Започна дългогодишна борба на тъмно, за стоящите отвън една неразгадаема бъркотия от политически убийства и акции на отмъщение, които териториално съвсем не се ограничиха само върху Македония, но засегнаха и лица, които живееха далече от македонската родина като емигранти в чужбина. Успехите на комунистите бяха, обаче, във всеки момент само скромни, и накрай се успе да се отстрани и последния съветски агент от ВМРО.
Тази нейна победа на безусловно противокомунистическото направление се дължеше на първо място на избрания в 1924 година нов водач на ВМРО, Иван, наречен, Ванчо Михайлов… Каквото той искаше да постигне при безрезервно влагане на своите сили и своите извънредни организаторски способности, беше една свободна, неразделна и независима Македония на основата на националното равноправие на всички там заселени племена, нещо по швейцарски образец…”
Германия готова да обяви независима Македония
„И спрямо Германия Михайлов застъпваше своята идея на една независима Македония без остатък, когато от немска страна започнаха да се занимават с този проблем във връзка с югославския и гръцкия поход пролетта 1941 година. Наистина Хитлер в началото малко се интересуваше за македонския въпрос, защото, за да бъде разрешен той, щяха да бъдат необходими дълбоки намеси в съществуващите отношения, а Хитлер искаше да избегне всяка мярка, която би могла да смути и без туй въпросителното равновесие в Балканския полуостров. Той предпочете по-скоро да запази това крайно лабилно равновесие, отколкото да поеме неспокойствието, което трябваше да се яви чрез един нов ред, въпреки, че то щеше да бъде едничкият път да се създадат най-сетне стабилни отношения.
Едва в годината 1943 немската тайна служба успя да обърне внимание на Хитлер чрез един меморандум върху предимствата, които биха могли да се явяват за Германия от създаването на една самостоятелна Македония. Едно такова държавно образувание би дължало своето съществуване изключително на Германия, а това би означавало, при балканската вярност, една трайна връзка. Самостоятелна Македония би била най-благонадежният преден пост на Германия на Балкана, и ако на тази държава би се дал и Солун, то Германия би стояла с това на Егея.”
Становището на Михайлов към немския проект
„Този проект можеше да се осъществи дори през 1943 г. още без трудности. Естествено, не е възможно да се прецени, до какви крайни резултати би довело развитието на Европейския югоизток, ако Германия създадеше независима Македония, но че то съществено другояче би протекло, е сигурно. Беше обаче невъзможно да се подтикне Хитлер към решение по македонския проблем. Когато най-сетне се реши да вземе предвид учредяването на една македонска държава, именно през лятото 1944 год. беше вече твърде късно. Тогава Румъния беше се вече отметнала и цялото положение на Балкана се беше променило из основи. Ако и да беше, следователно, пропуснат истинският момент, немската тайна служба, по високо нареждане, трябваше да създаде връзка с Михайлов и да му предложи да иде в Македония, за да обяви там самостоятелността на страната. Михайлов действително се остави да бъде заведен с един немски самолет в неговата родина. Но когато той дойде там заяви на хората за връзка от немската тайна служба, съвсем откровено, че било твърде късно за тъкменото основаване на държавата и че той не могъл да поеме отговоността да тикне своя народ в една безсмислена авантюра, без всеки изглед за успех. Немската тайна служба не отмъсти на Михайлов за този отказ; напротив взеха се всички мерки при разгрома на Германия да се спаси живота на македонския водач, така че Михайлов днес е в положението от сигурно място да ръководи ВМРО с твърда ръка.”
Целите на Москва и целите на ВМРО
„Тъй като Москва днес се стреми към самостоятелна Македония или поне тя твърди това в своята агитация в македонския простор, би могло да изглежда, че целите на Москва и целите на ВМРО се покриват и че, следователно, сътрудничеството на ВМРО със Съветите било един естествен съюз на интереси. Но Михайлов е против всяко съглашение от този род; той вижда, че една самостоятелна Македония по милост на Москва би била нищо друго освен едно доброволно оръдие на съветския империализъм, определено за това да отслабва и да държи в шах Югославия и Гърция и същевременно да създаде на Русия един косвен излаз на Средиземно море. Една такава самостоятелност, която в действителност в никоя точка не би направила възможна една свободно диснонираща външна политика, би била без стойност. Отказът на ВМРО не може, естествено, да накара Москва да изостави своите македонски планове; тя няма и сега своя ръка в играта и изненади, при незаздравените отношения на Балкана, са винаги възможни.
Тъй остава и Македония включена в кроежите на съветската голяма политика, както и целият останал Балкан.”
Като завършваме цитатите от книгата на Хаген, ние насочваме българските комунисти, заедно с колегите им от Скопие към нея, за да си вземат добра бележка с оглед на лъжите, които до втръсване разправят за държанието на македонското движение през войната. Меродавен ръководител на германската тайна служба установява, че движението, и лично Ив. Михайлов не са имали нищо общо с българската държавна политика през войната, а са били за независима Македония. Сетне, нека нещастните комунисти си запишат – към многото други свидетелства – и това на германската тайна служба, че в Македония, освен за българи, за други славяни („македонци” или подобни) не може дума да става.
Ние се задоволяваме само с тези констатации във връзка с въпросната книга.
Б.
Публ. във в. „Македонска трибуна”, Индианаполис, Индиана, г. 25, бр. 1269, 28 юни 1951 г., с. 1 – 2.

№ 2

Разговор на представителя на Германската телеграфна агенция д-р Хайнц Грунерт с Ив. Михайлов в Загреб

Загреб, 9 март 1944 г.

Вчера г. Ив. Михайлов прие представителя на германската телеграфна агенция в Загреб, г. д-р Хайнц Грунерт; на разговора присъствувах и аз.(1) Разбира се, в случая не ставаше и дума за интервю в традиционния смисъл, тъй като публикуването на разговора бе предварително изключено: добитите информации трябваше да служат само за лична ориентация на кореспондента на ГТА.
Д-р Грунерт откри срещата с един комплимент, като цитира казаните пред него думи от черногорския публицист г. Щедимлия, че г. Михайлов „държи в ръцете си европейската политика”, както и изтъкна, че е добил от доскорошния хърватски министър на външните работи г. Будак(2) указанието: „гледайте към Македония, там ще се решава съдбата на Балканите, а и на Европа”. Разбира се, тук не могат да бъдат дебатирани всички европейски проблеми, затова г. Грунерт моли г. Михайлов да му изложи как гледа на актуалните балкански проблеми. От своя страна г. Михайлов замоли, поради обширността и многобройността и на тия проблеми, г. Грунерт да му постави конкретни въпроси.
На първо място г. Грунерт запита дали г. Михайлов смята, че с извършените териториални промени на Балканите през 1941 г. е било завършено делото по обединението на Македония. „Македония – отговори г. Михайлов – заема пространство от 65 хил[яди] кв. клм., т. е. точно толкова, колкото кв. клм. имаше образуваната през 1939 г., в рамките на Югославия, Хърватска бановина. В 1941 г. бе присъединена към България обаче само половината от Македония, като другата половина, останала в съседни държави чака своето освобождение и включване в България. Така в Албания останаха седем македонски околии, което се дължеше главно на влиянието на Италия: чрез тия територии, които се делят от същинска Албания чрез естествената граница на Шар, те се стремяха да слезат до долината на Вардара. Там, където срещнаха германското противодействие, италианците бяха много отстъпчиви; така те оставиха да се присъедини към България околията на Качаник, чието население е албанско, защото германците искаха да я имат в своя обсег – поради намиращите се в нея мини на боксит. Разпаленият от италианците албански империализъм проявява сега претенции и за нови македонски области като Скопие, Охрид, Битоля и пр., както и за Враня и т. н. Тези апетити са намерили израз в една карта на проф. Гахсит във вестник „Косова” – орган на „Косовския комитет” (1943 г., бр. 54 – 56, стр. 1) и др. Това – при положението, че още през 1920 г., в спогодбата за обща борба против Югославия, сключена между ВМРО и албанския комитет, от страна на албанските националисти бе признато бъдещето присъединение към Македония на всички споменати седем околии, присъединени към Албания в 1941 г.; само за Дебърско бе предвиден плебисцит, който да се произведе след връщането в родните места на всички македонски емигранти от тази област. Спогодбата, подписана от албанска страна от Бедри Пеяни(3), Зияди Дибра(4), Хасан бей Прищина(5) и пр. (на заседанията присъствува и тогавашният м[инистъ]р-председател, а после крал Зогу(6)), бе сключена именно в къщата на Реджеб Митровица, тогава м[инистъ]р на просветата, а сега министър-председател на Албания!” Г-н Михайлов предаде на г. Грунерт едно копие на в. „Косова” с картата на „интегрална Албания!” (такова фотокопие пращам и на Вас, за в случай, че в[естни]кът не е стигнал вече по друг път в Дирекцията на печата). „И ние – продължи г. Михайлов – можем да издадем една карта, с която да претендираме за половината от същинска Албания – като в случая действително ще включим и десетки села с българско население – но ние не страдаме от амбицията за завладяване на чужди земи, а искаме само своето”. – По-нататък г. Михайлов отбеляза, че в Сърбия не са останали вече македонски земи, тъй като към България са присъединени, вън от границите на Македония, и части от Поморавия (Моравско), докато в Гърция са останали още значителни македонски области, включително Солун, който е естественият излаз на Македония и винаги е бил считан за „македонска столица”.
След това г. Грунерт зададе на г. Михайлов въпрос относно етнографския характер на Македония, като каза, че при свои пътувания из Македония (по време на Югославия, когато той е бил кореспондент на ГТА в Белград), той е чул при запитвания на хора от народа, отговор: ние не сме нито сърби, нито българи, а – македонци. Г-н Михайлов веднага отбеляза, че този отговор се е дължал на страха на запитаните, дали нямат работа с някой сръбски агент или приятел; в такъв случай вече е достатъчен кураж да се заяви от някой „южносърбиянец”, че не е сърбин. „Македония – заяви г. Михайлов – е само едно географско понятие. Жителите й често употребяват за удобство регионалното име „македонци”, както в Хърватско някои казват, че са босанци, далматинци и пр., в Германия – прусаци, баварци и т.н., в други области на България – тракийци, добруджанци и пр. Македонска нация не съществува. Нациите на Балканския полуостров са оформени вече от преди 1500 години; те са българи, сърби, гърци, черногорци, албанци, турци, арменци, евреи и др.; доколкото има елементи от тях в Македония, те се наричат обикновено с народностното си име, докато македонските българи често употребяват само локалното име македонци. Днешните македонци не са нищо друго, освен македонски българи. Македонска нация, може би, е имало преди три хиляди години – по времето на Александър Македонски (забележете, че самото име македонци произлиза от името на един предшественик на Александра – Македон; то е повече областно или държавно понятие, отколкото етнографско), но тази нация се е напълно стопила и възможно е остатъци от нея да представят днешните албанци. Теорията за съществуване на македонска нация – със свой език и т. н. – е болшевишко изобретение. Исканията за автономия и независимост на Македония са се проповядвали от нашата организация, понеже не можеше да се иска открито съединението с България и, освен това, понеже другояче не можеше да се изтъкне по-ярко идеята за целокупността на Македония. За нас въпросът за свободата на Македония е толкова важен, колкото и въпросът за целостта на Македония, те са свързани неразривно помежду си; затова присъединението само на части от Македония към България не представя освобождение на Македония. Понеже бяхме принудени, по тактически съображения, в течение на десетилетия да боравим с лозунгите за автономия и независимост, някои лица от младото поколение схванаха неправилно задачите на нашата борба  и така станаха плячка на болшевизма; те са сега именно в планините; обаче тези банди не броят повече от хилядо души. С допущането на прояви, като тия във в. „Косова”, се налива вода само в мелницата на болшевишката пропаганда; докато – изтъква се от болшевишка страна, с позволяването да се изнасят албанските претенции, се допуща от италианци, германци, българи, цепенето на Македония – Съв[етският] съюз е единственият, който работи за запазването на целостта на Македония… Затова, осигуряването целостта на Македония ще запази тази част на Балканите от пристъпите на болшевизма”.
По-нататък г. Грунерт повдигна въпроса как би могъл да се реши сръбския проблем. Немският журналист, който е живял дълго всред сърбите, знае техния език и е можал въобще добре да ги опознае, смята че те са непоправими; само смазването им като фактор на Балканите, може да спаси тази част на Европа от бъдещи сътресения. Изказвайки мнението си по повдигнатия въпрос г-н Михайлов отбеляза: „Сърбите са като един пиян или луд човек в дадено семейство. Благодарение на неговите скандали, въобще не може да настъпи мир. Ние не сме за физическото унищожение на сърбите – макар че може да има, напр. някои запалени усташи, които смятат, какво трябва да се изколят възможно по-голям брой сърби – но смятаме, че трябва да се постигне едно стягане и дисциплиниране на сърбите, като те бъдат подхвърлени, специално новото поколение, на ново духовно формиране чрез образованието и възпитанието. Разбира се, би могло да се предприеме и изселване – в други континенти, както са изселени вече в Америка стотици хиляди сърби – на тия, които ще представят излишни работни ръце в Шумадия, когато в нея ще бъдат струпани бежанци и под. Всичко това, разбира се, са пожелания, това е едно идеалистично разглеждане и разрешаване на въпроса. Фактически, сръбският въпрос ще бъде решаван от съотношението на силите, (специално след сегашната война), представяше единственият реален фактор в политиката. – Независимо от всичко, на сърбите трябва да се признае борческия дух и амбицията. Ние, българите, сме загубили много поради нашата прекалена толерантност и поради мнението, че правата кауза побеждава чрез самия факт на правотата си. Когато биха били критикувани методите на ВМРО, не трябва да се забравя, че докато ние наказвахме провинени лица при отделните случаи, сърбите се проявяваха като унищожители на невинни хора и масови убийци. Без да желая да изтъквам личната си съдба, нека ви припомня факта, че след атентата против ген. Ковачевич – наказан, поради многобройните си престъпления спрямо македонските българи – сърбите убиха през 1927 г. баща ми и брат ми, съвсем непричастни в каквато и да било акция; преди това, баща ми щеше да бъде глобяван с по 100 хил[яди] динари годишно, понеже аз отказвах да постъпя, след ученето си в българска гимназия, в осми клас на новооснованото сръбско училище в Щип; най-после, за да завърша и средното си образование, влязох в училището, където учителите се мъчеха по всякакъв начин да ми втълпят, че аз съм сърбин, а не българин… Крал Александър го уби наш човек, като наказание за многобройните му престъпления срещу потъпканите народи в Югославия. Ние, обаче, избягвахме старателно невинните жертви: Когато правехме атентати във влаковете, ние поставяхме адските машини не в купетата, а под колелата на вагоните – само да направим демонстрация, да напомним за нашето съществувание. Нищо не ни пречеше да изпратим, напр. в Ниш няколко души с картечници, които да открият огън на градския площад и избият стотици хора.” – Връщайки се на опасната необузданост на сърбите, г. Михайлов отбеляза, че, освен гдето предизвикаха Първата световна война, те, без малко, не са щели да предизвикат световна война и в 1934 год. (След Марсилския атентат.)
Следващият въпрос на г. Грунерт бе за отношението на г. Михайлов и неговите съмишленици спрямо България. „За нас – каза г. Михайлов – враг № 1 е и си остава Сърбия. Затова ние не одобрявахме политиката на българските правителства, които искаха да изкарат сърбите „братя”, като забравяха Македония, и като сключваха „пакт за вечно приятелство” със сърбите. Ако днес се различаваме от българската официална политика, то е поради това, че българското правителство не протестира достатъчно срещу новото разпокъсване на Македония, че не държи открито за останалите под робство наши земи; проявява се една индифирентност към апетитите и похватите на враговете ни. Разбира се, в края на краищата всичко зависи от германската победа. Нас не ни е страх нито от албанците, нито от гърците, с които ще можем да се справим и сами, щом е на лице общото тържество на правдата. Затова, въпреки направените уговорки, ние не пречим днес с нищо на българското правителство и лоялно мълчим. Единствени немците ни разбраха и ни помогнаха да се освободим; иначе, щяхме да бъдем и сега роби. Те ще ни помогнат и по-нататък, за да довършим освобождението и обединението ни.”
Накрай, г. Грунерт зададе на г. Михайлов въпроса, какво е неговото отношение към евреите. „В Македония има малко евреи, и нашите македонци са по-предприемчиви даже от тях. Разбира се, в европейската и световната политика никой не може да отрече тяхното влияние. Тяхната вредна роля е безспорна.” Що се отнася до арменците, за които г. Грунерт също се интересуваше, г. Михайлов отбеляза, че тяхното число в Македония и в стара България е също малко; единствените им страдания, като нашите, под турците ги правят симпатични за нас; не трябва да се забравя, как в края на миналата световна война, те бяха измамени от англичаните да вдигнат въстание, след което бяха оставени на произвола на съдбата, тъй че турците можаха да изколят безпрепятствено близо един и половина милиона арменци.
Безспорно, отговорите на г. Михайлов бяха дадени с оглед на неговите събеседници – един германски и един български представител – поради което може да се открие в тях известно нагаждане, но, все пак, в тях личи да е отразено едно искрено убеждение и поведение.
От своя страна, г. Михайлов зададе редица въпроси на самия г. Грунерт. Относно образуването на една сърбофилска администрация („народна управа”) в Черна гора от германците (след италианската капитулация) г. Грунерт даде обяснение, че германците не са имали избор във връзка с лицата, тъй като единствено тези лица – хората около Вуксанович – са предложили услугите и сътрудничеството си; не може да се смята, обаче, че е взето още решение за присъединението на Черна гора към Сърбия. В Албания е образувано правителство също с оглед на наличните елементи. Главната задача е да се умири страната, с оглед на евентуално предстоящата инвазия на англоамериканците на Балканите и на борбата с партизанското движение. Редицата открити териториални въпроси на Балканите, включително тия за присъединението на Санджака (Новопазарския) и на Бока Которска към Хърватско или към Черна гора, респ. Сърбия, ще се решава след войната.
Относно мисията Нойбахер(8), г. Грунерт я тълкува в обратния смисъл на този, по който тя се обяснява в Загреб: Нойбахер не е изпратен в Белград, за да печели симпатиите на сърбите с обещания за териториална ревизия и под., а – да охлади някои сърбофили, като стопанския комисар Нойхаузен (познат добре в София от време на дългогодишното му пребивание в България) и някои военни, които обръщали внимание само на ползата от сръбските четници в борбата с партизаните, а изпущали редица враждебни деяния на сърбите спрямо Германия.
Г-н Михайлов се интересуваше за редица немски журналисти, които по-рано са го посещавали в България, даже по няколко пъти, и които са давали в немския печат интервюта и статии по македонския въпрос. За да опознае по-добре г. Грунерт, с когото се виждаше за първи път, г. Михайлов го разпитва доста по неговата досегашна журналистическа дейност, специално като кореспондент на ГТА на Балканите.
Показвайки ни на тръгване една снимка на Дража Михайлович(9), излязла в швейцарските вестници и представяща “легендарния генерал” в кожух, разгърден, с голяма брада и калпак на главата, – г. Михайлов отбеляза, каква погрешка представа за сръбския манталитет името на Запад, където смятаха Дража за някакъв кавалер и джентлемент и даваха доскоро в печата негов портрет, на който той изглеждаше като някакъв префинен интелектуалец.
ЦДА, ф. 176 к, оп. 15, а. е. 78, л. 1–8, 227–234. Оригинал и копие. Машинопис.
–––––
(1) Разговорът е поместен в писмо от Петър Луков, аташе по печата в Загреб до Георги Серафимов, пълномощен министър и директор на печата.
(2) Миле Будак, хърватски книжовник, министър на просвещението и подпредседател на Министерския съвет  на Хърватска (1941), пълномощен министър в Берлин (1941-1943), министър на външните работи (1943).
(3) Бедри Пеяни, албански общественик, член на Албанския национален комитет; Хасан бей Прищина, лидер на Албанската иредента в Косово, депутат в Османския парламент (след 1908 г.), водач на голямото албанското въстание (през лятото на 1912 г.), министър на пощите и телеграфите в правителството на Турхан паша (от март 1914 г.), министър-председател, член на Албанския революционен комитет.
(4) Майор Зияди Дибра, албански военен министър, член на Косовския албански комитет и негов представител, привърженик на идеята за балканска федерация; действал в Северна Албания, разчитайки на католическото духовенство.
(5) Хасан Бей Прищина, лидер на Албанската иредента в Косово, депутат в Османския парламент (след 1908 г.), водач на голямото албанското въстание (през лятото на 1912 г.), министър на пощите и телеграфите в правителството на Турхан Паша (от март 1914 г.), министър-председател, член на Албанския революционен комитет, политически емигрант при управлението на Ахмед Зогу, председател на Комитета за освобождение на Косово.
(6) Ахмед Зогу І (1895-1961), министър на вътрешните работи на Албанската република (1920), командващ правителствените войски, министър-председател и министър на вътрешните работи (декември 1922–юни 1924), президент (1925–1928), крал на Албания (1928-1939); след 1939 г. е в емиграция.
(7) Става дума за договора за приятелство между Кралство Югославия и Царство България, сключен на 24 януари 1937 от правителствата на д-р Георги Кьосеиванов и д-р Милан Стоядинович в Белград. Вж. От Сан Стефано до Париж (1878-1947). Най-важните договори за България. Съст. Ц. Билярски, С., 2009, с. 265-266.
(8) Херман Нойбахер, германски пълномощен министър в Имперското външно министерство на Третия Райх (1940-1943), подписал спогодбата “Нойбахер”, извънреден пратеник и пълномощник за Югоизтока по стопански и финансови въпроси в легацията в Букурещ.
(9) Драголюб (Дража) Михайлович (1893-1946), сръбски генерал, ръководител на сръбската буржоазна антифашистка съпротива; осъден на смърт и разстрелян по времето на Й. Б. Тито.