Христина Божинова-Димитрова е лекар-писател. Родена и живее в гр.
Варна. Автор е на книгите „Душата на къщите“, „Улици“, „В градината
на поезията“. С „Академия Знание“ и редактор К. Кондова издава „Най-
добре да попитате гладния“ и четириезичната книга „Светлина по пътя“.
Публикува в български и международни издания.
Член е на Съюза на писателите-лекари в България и UMEM (Union
Mondiale des Écrivains Médecins).
ОТ БРЕГА
„Не можеш да прекосиш морето като само стоиш на брега и се
взираш във водата“
Р. Тагор
Аз съм Христина и се родих край морето. Въпреки че не се
определям точно като морски човек. Дори не плувам добре, нямам нито
техниката, нито силата да удържам вълните или да им се отдавам. И
русалка не съм. Вероятно просто съм закърмена с влагата на морския
въздух и с мириса на водорасли. Дори сухият, носещ мирис на бор или
пушек, въздух, ми харесва, но за кратко.
Липсва ми мириса на море!
Някой ще каже, че това е пресилено или внушение, но не е. Морето
не е планирана отпуска в първата седмица на август. Да носиш морето в
себе си е да го вдишваш от километри. Поне от сто. Например, пътуваш
от София до Варна и в Търговище вече усещаш морето. Аз го усещам.
Стига до алвеолите и после до всяка клетка и мисъл.
Свобода! Морето е за тези, които се лекуват от оковите. Вълните са
само отнемане на болката.
Без да мога да плувам, стоя на брега и се вглеждам в мидите. Отчаяно
се опитвах да събера и отнеса все повече миди у дома.
Като илюзията да отнесеш лятото за после. Също като в онези
глупави снимки с миди, затворени в буркани и надпис, завързан с канап
„да запечатаме лятото“.
Аз трескаво събирах миди и рапани от всички видове, които Черно
море изхвърляше – ветрилообразни, слепени по две, бели или тъмно
сини, с малки рачета върху тях. Нареждах ги една до друга и ги наричах
да са заедно.
Веднъж един мъж ми подари такава слепена бяла ветрилообразна
мида, която още пазя в знак на нашата невъзможна любов. Той не
знаеше, че ги събирам.
Натъпквах мидите по джобовете си, слагах ги в шапката си, правех
торбички от кърпите, с които се пазех от слънцето и ги носех на малки
вързопи. Изглеждаха ми като скъпоценности, обляни от пяната на
вълните и блестящи на слънцето. Каква заблуда! Отнесени в къщи,
ставаха безжизнени. Като човек, затворен между четири стени, лишен от
живителната сила на любовта и свободата. Затова се отказах. Нека
останат там, където светят.
Да прекосиш морето, да стигнеш другия бряг, моля се да не става.
(Несбъдването понякога е по-доброто за нас, но не го съзнаваме в
неистовата битка за постижения).
Войната доведе по принуда хората от другия бряг. Десетки хиляди,
деца, болни, с последна надежда за лечение, заедно с брокерите и
търговците… Домашните любимци също.
„Нашето море е бурно“ – казаха хората от другия бряг. – „А вашето е
слънчево, спокойно и ласкаво. Оставаме тук, въпреки че сънуваме
родината.“
И останаха.
Тогава помислих и за морето.
Носи кораби, лодки, надежди. Пробиват го със сонди и перки.
Прелитат снаряди и обреченост…
Да, понякога в морето в него пеят делфини, но после понася насилие
и смърт. Делфините намират смъртта си в рибарските мрежи.
От болката цветът на морето се променя.
Ето, разгледайте дъното му…
Питах се, ще издържи ли.
Море, ще издържиш ли?
Не ми отговори, освен с плискане на вълните и малък бял кораб на
хоризонта. Защото морето е и игра на илюзиите. Корабът от брега
изглежда малък, но може да е огромен. Като лятна любов. Може да
изглежда истинска, но да е еднолетна! Както се казва:
„Тя живя само едно лято“… И край.
Но въпросът не е колко трае една любов, ако е любов, и какво е
любов, не е и във физическото прекосяване на морето, а да се осмелиш
да влезеш в дълбокото, да скочиш от стария мост с ръждясали перила,
да се научиш на техниката и силата да живееш и оцеляваш, да заякнеш и
да останеш мек. Да пропишеш дори…
Морето е живот, но и животът е…море. Няма един цвят и едно
настроение. Вълнението на морето се оценява в балове. Скоростта на
вятъра – в метри в секунда.
„…Вятър – лек бриз, източен, скорост – 2 м/сек. Порив на вятъра – 4
м/сек.“
В един момент – лазурно синьо и примамливо, чудесен декор за
снимки… В друг е жестоко. Взема кръвен данък.
Защо се случва все по Илинден, по Богородица? Ни литургии, нищо
не помага. Владиката е чел литургия, носил е хоругви и икони в
катедралата…
Грешни сме, Господи! И все деца. Изпуснати от поглед. Непознаващи
силата на морето, тръгнали по вълнолома за празника на Варна… Брат и
сестра, хванати за ръце, приятели от квартала. Няма охрана.
Ще кажат, кой ще охранява морето? От съдбата ще може ли?
Морето мами непредсказуемо. Вдигаме флагове. Зелени, жълти,
червени. Има хора, които ги тегли гибелта. Влизат. Морето си играе с
тях в последен танц и ги поглъща. Люлее ги известно време. Запраща ги
някъде. Обръща лодките, запраща ги в скалите, пробива ги, пълни ги с
вода и ги потапя.
А в следващия миг може отново да блести сякаш нищо не се е
случило.
Морето е по-силно.
Море е.
Как ще го прекосиш? Можеш само да пишеш!
