Здравка Евтимова представя Сузана Йорданова Саргсян

Сузана Йорданова е автор на стихосбирките „Душата дрънка“
и „Така било писано“, а нейни творби са публикувани в три поетични антологии. Наградена е с почетна грамота за „особен принос в укрепването на българския литературен кръжок във Виена“, където дълги години живее и организира българските четения, преди носталгията към родината да я завърне обратно през 2023 г.

ЗА КОТКИТЕ И ХОРАТА

Отново се успах.

Е, как да стане? Питам. Как да се случат нещата? А едно време се бях запътила да сбъдвам мечти…

Вярно, имах тежка нощ. В котката ми отново се беше вселил духът, в който не вярвам, та тя подскачаше нагоре-надолу, скимтеше, почти лаеше. Не разбирам защо тази котка не мяука като нормалните котки. Не трябваше да я вземам. Всъщност не аз я взех. Нахалницата сама се настани в дома ми.

Тя сама дойде при мен в онзи следобед, когато всичко бе изгубено, когато слънцето печеше повече от себе си, а аз, уж приличаща на „слънце“, както винаги всички са ми казвали, за първи път не изглеждах като себе си, не изглеждах като слънцето. Виждали ли сте болно слънце?

Аз – жизнерадостната, веселата, забавната, вървях в най-слънчевия ден в историята на човечеството, и гледах надолу. Виждали ли сте оклюмало слънце?

Не бях плакала отдавна.

Цялата ми уста се напълни със сол сякаш пак съм дете и с Манол се пръскаме с вода на 3-та буна във Варна. Сетне нещо препречи пътя ми. Една малка черна топка, свита на пашкул. Беше се сгушила в една триъгълна  пукнатина в плочките от тротоара. Беше самичка. И тя…

Поспрях за миг, след това я заобиколих и продължих пътя си.
След няколко крачки усетих присъствие зад себе си. Спрях, понечих да се обърна, а котето направи кръгче и застана точно пред мен, галейки се в крака ми, гледайки ме с очите, с които ме гледаше първородната ни дъщеря в болницата; миг, след като излезе от мен.
Усмихнах му се. Не се бях усмихвала вече трети ден.

Продължих пътя си, но котето все така ме следваше. От „Севастопол“, по целия „Ленин“, чак до улица „Русе“, където живеех.

Стигнах до входната врата на блока и понечих да я отворя, а котето стоеше пред вратата и сякаш ме молеше да го приютя. „Не мога да се занимавам сега и с теб.“, мислех си. „Имам си достатъчно неща на главата.“

Отключих вратата и влязох във входа. Котето не ме последва. Остана там, отвън. Сякаш знаеше, че е неканено. Закачвах се по стълбите озадачена.

Котето ще се окаже непредсказуемо. Не беше нахално, както е обичайно. Чакаше истинска покана.

Никога не съм харесвала нахалните и наперени хора, същевременно им завиждам. Те сякаш успяват да постигат повече от по-скромните и „залюхани“ като мен. Както ме наричаше моят Манол. А той беше още по-скромен от мен. Никога не говореше, ако не го питат. Никога не се месеше в чуждите работи. Никога не се буташе някъде, където не е поканен. Точно като котето.

Точно тая му премереност така ме влюби в него.  Трети ден те няма, скъпи мой. Така съм ти ядосана. Закъде се забърза, закъде?

Слязох по стълбите почти на бегом, отворих входната врата и пред нея стоеше черното коте, свито на кълбо. Щом усети присъствието ми, то се изправи и пак започна да ме гледа с онзи жалеещ поглед.

Колко странно… От няколко дена не чувствах тялото си. Сякаш отсъствах. Скитах улиците съвсем невидима за никого. Но това същество усети присъствието ми. Без да му мисля, се наведох и обгърнах малката черна топчица  с ръце.

Цял ден я галех и ѝ говорех. Разказах ѝ за моя Манол, но тя знаеше много добре кой е той. В онзи ден вярвах, че тя е моят Манол. Беше дошъл да ми каже: „Още съм тук.“

„Умряло е само тялото ми, но душата ми – малка, като кръгла топка, поставена около най-миловидните очи, е още тука.“

Минаха години, котето поотрасна, беше се настанило удобно в дома ми, още по-удобно се бе промушило в моята пукнатина, и все така не говореше, т.е. не мяукаше. От време на време съскаше или лаеше като моя Манол, на когото също не можеше да се противоречи.

Мислех си, докато той беше жив, никога не се бях успивала. Направих си кафе. Черно еспресо с половин лъжичка кардамон. Така го пиели арабите, за да нямат проблеми със сърцето, предвид че пият по 5-6 кафета на ден. Така беше чул Манол и цял живот го пиеше така. Каква ирония, че си отиде точно от инфаркт. Милият ми. Слагам кардамона в чашата и се смея на акъла му. Ех, Маноле, Маноле… Да не си объркал дозата? Слагам даже по цяла лъжичка, пък дано скоро да дойда при тебе да ти се посмея на живо. Тъй де – на умряло.

В онази неделя, по време на последното ни кафе заедно, часове преди да си отиде и да се превърне в котка, му обещах, че ще напиша оня роман, който бях почнала още преди да се родят децата ни.

Ех, Маноле, все съм същата – залюхана си останах. Май няма да го довърша. Ще замета още една мечта под юргана, който и без друго е студен като оная зима в Боровец, в която си счупих крака, но ти казах, че си мечтая да стана добър скиор. Ти се посмя, после каза:  „Ех, твоите мечти край нямат. Какво ще те правя? Трябва да ги сбъдвам всичките!“

Кой ще ми ги сбъдва сега, Маноле? Аз даже съм спряла да мечтая.

Черната топка, която бях кръстила „Дух“, сякаш оживя наново, възраждайки се като феникс, без да е умирала.., и измяука. Подскочих. Това беше първият ѝ път. Първото ѝ мяукане.

Като истинско коте!

Загледах се в катраненочерното кафе, но едно балонче вътре се белееше. Зародишът на една мечта ли е това?