Петя Георгиева е родена през 1979г. в гр. Пирдоп, но е израсла в Русе. Има бакалавърска степен по английска филология и докторска степен по политически науки. В момента работи в банковата сфера. От малка чете най-разнообразна литература, но и до днес й е трудно да определи любими автори и книги. Любима й е винаги последната, която е прочела и харесала. През юни тази година печели награда от конкурса „Албена“ с разказа си „Към делтата“. През август печели награда и от конкурса „Владимир Караджов“ с разказа си „Пролет“.
Спирката на трамвая
-
Какво правиш тук, миличък? – младата жена приклекна пред момчето със синята раница, което виждаше на спирката на трамвая всеки ден в последните три месеца. То беше тук, когато тя идваше в 7:45 и го намираше на същото място в 18:30, когато се връщаше от работа.
-
Чакам мама.
-
А тя къде е?
-
На работа. Един ден излезе, точно в 7:30 и каза, че отива на работа. Но вечерта не дойде да ме вземе от училище. И у дома я нямаше. Сега татко ме води на училище и на английски. Само на танци ходя сам.
И този разговор се повтаряше всеки ден. Жената приклякваше до него, задаваше въпроса си, а после, след като чуеше отговора, ставаше, погалваше го по главата и се качваше на трамвая.
И ето я отново тук, беше сряда, средата на декември. Валеше сняг и наоколо миришеше на Коледа. Увита в шал и с дебела шапка на главата, жената крачеше приведена срещу вятъра. Бързаше да се скрие поне от падащия по главата ѝ сняг. Беше подранила. Или пък трамваят днес закъсняваше. Имаше ли значение?
Момчето беше на обичайното си място. Вече четвърти месец. Какво упорито малко същество. Синята раница беше покрита със сняг, бузите му грееха червени от студа, а шапката покриваше къдравата му гарваново черна коса и високото чело чак до тъмните маслинови очи. Гледаше право напред и от време на време избърсваше носа си с дясната си ръкавица.
-
Какво правиш тук, миличък? – жената отново се наведе до момчето и го погледна в очите.
-
Чакам мама.
-
А тя къде е?
-
На работа. Един ден излезе, точно в 7:30 и каза, че отива на работа. Но вечерта не дойде да ме вземе от училище. И у дома я нямаше. После татко започна да ме води на училище и на английски. Само на танци ходех сам. Сега вече навсякъде ходя сам.
-
Защо?
Момчето надигна глава и я изгледа продължително.
-
Прибери се у дома, мамо! Вече няма от какво да се страхуваш. Татко умря, – и подаде куфарчето, в което баща му пазеше пистолета си.
