Здравка Евтимова представя „Мома в зелено“

© Добрин Кашавелов

Красимира Димитрова e родена в София. Израснала в с. Шишковци и гр. Кюстендил. Следва в ХТМУ, гр. София и Leibniz Universität Hannover. Докторантурата ѝ към TU Chemnitz е в областта на термодинамичното моделиране. Работи като ръководител на проекти, свързани с опазване на околната среда и устойчивото развитие. Член на журито на Фонд за стипендии на Тук-Там.
През лятото на 2023 г. участва със свои произведения в модулите по творческо писане, към Академия “Знание“. Автор на книгата „Непозната картина”.  

МОМА В ЗЕЛЕНО

Влязох в стаята, огрята от светлина. Стаята до кладенеца в любимия ми двор. Тя още пази миналото, а новите инструменти в нея напомнят за настоящето. Слънцето помоли да следвам лъчите му. Пристъпих.

В едно старо чекмедже открих история, отпуснала се под тежестта на годините. Историята знаеше, че не е забравена. От уста на уста се предаваше през поколения. Ах, това чекмедже… бе дошло времето да открия доказателство, че преди повече от век тук е живяло едно красиво момиче.

Историята, подпечатана от живота на моя дядо, започва на прага на лятото на 1934 година, още ученик в гимназията. Тогава пролетта преминала неусетно. Нейните цветове дали първите плодове. Черешово време, време на усилена работа. Още малко и училището щяло да е към края си. Но последният звънец не бил достатъчно бърз. Изпреварила го една вест. Един юноша бил застигнат от тази вест и той тръгнал пеш към родното си село с най-големия товар на света. А само до преди месец, може би два, велик художник нарисувал сестра му…

Юношата получи последния ѝ портрет. Цял живот го пази. Той се превърна в „картина за спомен“ на три поколения. В новия век премина образът на една млада девойка, ограден с тежка рамка и защитен зад дебело стъкло. Девойка, живяла в тежкото време на осъдените туберкулозни души. Осъдили я и нея в младите ѝ 17 лета.

Знам коя е „картината за спомен“. Разказвана ми е била неведнъж драматургията, написана от живота през онези десетилетия. Картината остави незавършени тези 17 години, но и се превърна в прекрасно изключение. Стана носител на спомен от лика на човек, което тогава по право се е падало на снимките. През онези времена, от началото на миналия век, именно снимките са били ценен подарък и признак на приятелство. Надписвани често с „подарявам лика си…“ те са били рядкост. Все още са липсвали в ученическите книжки и уволнителните билети след войните. Из десетките снимки от стария семеен албум неведнъж търсих сестрата на дядо, изкачвайки тогава планината на времето, още дете, преди да стигне до върха, преди да стане девойка. Колко много взиране, лице по лице… Без успех. Точно тя бе останала без снимки от нейното детство, от нейната младост, с които да си резервира място в бъдещето чрез миналото.

Не знаеше, че след години един от портретите с нейния лик, „Мома (в зелено)“ ще тръгне на изложби по света.

Не знаеше, че нейните черти ще пребъдат.

Не знаеше, че ще получи билет не за бъдещето, а за вечността, защото същият този портрет в зелено, нарисуван докато е само на 13, ще смени името си след години. Чрез мисленето в единогласие на чуждестранни изкуствоведи става едно неповторимо изключение. „Мома“ се превръща в „Българска Мадона“.

Аз знам. Детето стигна до върха на планината и стана девойка. Позира за още портрети, които не видя. Между тях е и последният – с тежката рамка и дебелото стъкло. След върха последва безкрайността.

Остана без снимка, без лик за подаряване.

Остана във вечността заради един гениален художник и заради това, което е била, защото получи привилегията да бъде нарисувана.

Остана ученическата ѝ книжка в едно старо чекмедже и „картината за спомен“, опазена от дядо.

Продължавам да търся девойката, която не стана жена в картините на Майстора.