Ирина Тилова е студент в специалност „Японистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2020 г. е отличена с награда за дебют в националния литературен конкурс „Новият Йовков“. Нейни текстове са публикувани в издания като „Литературен вестник“ и двуезичното списание „Небет тепе“.
Освен писането и изучаването на чужди езици, тя обича да пътува.
Между етажите
Разказ от Ирина Тилова
Един ден тя засече съседа си в тесния червен асансьор. Беше рано сутринта. Той отиваше на работа.
- Добро утро! – поздрави тя.
- Добро да е. – отвърна той.
Оглушителна тишина настъпи. Петя се чудеше се дали да му каже нещо.
Престраши се. Реши да го пита за работата му, но щом отвори устата си, думите на Крум разцепиха въздуха:
- Знаеш ли, Петя, имаш много малки и чисти обувки. Особено на тази светлина и на фона на червените стени си личи колко добре ги поддържаш. – усмихна се той.
- Мерси! – стъписана отговори тя.
Крум за първи път й направи комплимент.
Жената на Крум – Евгения си отиде преди десет години, но той все още пазeше всичките й вещи, включително и табелката Крум и Евгения Петрови на пощенската кутия. Някои спомени с любимата му започваха да му се губят или да стават твърде реални, което го навеждаше на мисълта, че скоро ще дойде и неговият час.
Съседката от долния етаж обаче не даваше признак скоро да се предава на смъртта. Тя се нанесе в същата сграда скоро след като Крум и Евгения се бяха настанили на етаж 7, ателие 3. Откакто дойде тук, животът й беше поразен от любовта на горния етаж.
В тях двамата тя видя всичко, което нямаше, но искаше като малко дете. И в началото нещата изглеждаха оптимистично. Радваше им се, когато се засичаха, поздравяваше ги по празниците, а когато ги видеше поотделно, ги разпитваше за интересите им, работата, та дори и семейния живот.
От тридесет години насам Петя носеше едни и същи обувки. Караха я да се чувства специална. С тях той я беше забелязал.
За това време тя беше научила всички часове, в които Крум се качваше в асансьора. Разпознаваше звъна от извикването му от горния етаж и шума от изкачването му, та дори и резките звуци, с които Крум отваряше вратата.
И всеки ден слушаше кога Крум излиза и се прибира. Наблюдаваше го.
Отскоро обаче графикът на Крум не беше толкова постоянен. Излизаше в часове, които бяха непредвидими за Петя.
Сега пак беше необичайно за него време да извика асансьора. Съседката му се чудеше къде ли ще ходи. Наостри уши и заслуша.
Докато Крум чакаше червената кабинка да дойде, с трепереща ръка попи студената пот от челото си. В другата държеше чифт обувки.
Асансьорът дойде, той отвори вратата. Видя жена си да му се усмихва, застанала в малкото счупено огледало на кабинката.
- Мила, обувките си беше забравила. Дойдох да ти ги донеса…
В този момент Петя чу силен тътен от горния етаж.
Тя веднага се качи.
Крум лежеше неподвижен между двете врати на асансьора и ателието си.
Петя понечи да провери пулса му и забеляза обувките до ръката му.
Същите – като нейните, малки и поддържани.
Асансьорът зад нея иззвънтя и остана празен.
