Здраавка Евтимова представя КРАСИМИРА ДИМИТРОВА

© Добрин Кашавелов

Красимира Димитрова e родена в София. Израснала в с. Шишковци и гр. Кюстендил. Следва в ХТМУ, гр. София и Leibniz Universität Hannover.
С докторат към TU Chemnitz в областта на термодинамичното моделиране. Работи като ръководител на проекти, свързани с опазване на околната среда и устойчивото развитие. Член на журито на Фонд за стипендии на Тук-Там. През 2023 г. и 2024 г. участва със свои произведения в модулите по творческо писане, към Академия “Знание“. С номинация от литературен конкурс „Албена“.
Автор e на книгата „Непозната картина”.

Спомен в картичка

Движение, което не спира. Водно перпетуум-мобиле. Ако вълните на морето крещят и нападат, има бряг, който е щит. Когато си почиват от вълнението, може да бъдат опознати. Тази игра се наблюдава от хиляди хора през сезона на отпуските, заклещени в календара между юли и август.

Година след година.

По време на моето детство пътят до морето бе над 400 км. Път, в който не участваше баба. Мисълта за нея не спираше през тези две седмици. Събирах образи, звуци, предмети. По мисловна траектория всяка вечер те стигаха до ул. „Васил Левски“ 7 – адреса ѝ. По тази траектория пътуваше и картичка от морето.

Година след година.

Хартийките не спираха да запечатват ваканциите ми. 2004 година – ваканцията свърши. На вратата баба ме посрещна с картичка в ръка. Картичка, надписана от мен:

Бабо, избери си дума – желано, мечтано, бленувано! Тук така описват морето. Знаеш ли, тези думи важат за теб.

Поздрави, детето

20.07.2004 г., Слънчев бряг

В ръката носех рапан и няколко миди. Материален отпечатък. Останалото тя видя в очите ми.

Помня последната картичка от 2004.

Името

                                 на Е.

Търчах по стълбите. Имаше само един етаж като препятствие между мен и следващото обучение. Куфарът не ми помагаше в бързането, а и не вижах смисъл да гледам часовника…знаех, че закъснявам. Като лек полъх усетих простора и красотата на новата за мен сграда. После щях да търся време за детайлите.

Почуках и влязох. Срещу мен видях столове в полукръг и само едно празно място. Тъкмо изричах думите за поздрав, когато продължението, с което исках да се извиня за закъснението, остана неизказано като дълбоко поет въздух. Прекъснаха ме думите на лекторката.

-Как се казвате?

Много добре знаеше името ми и без да прилага принципа на изключването. От моя страна не последва име. Вместо това казах едно трицифрено число. То съвпадаше с номера от картата ми като посетител, която показах допълвайки:

-Името ми е дълго и е сложно да бъде разбрано  само по слух.

Всъщност исках по най-бързия начин да седна и как да намеря място за куфара. Бързах да се слея с полукръга…..Да, ама не. Лекторката прие отговора с думите:

– Тъкмо сега сте права и няма да вдигам друг участник, за да се представи чрез рисуване и писане. Имате шанса веднага да напишете и името си. Може, разбира се, преди това да оставите багажа тук.

Бързо щях да се отърва от правоъгълника на колелца. Имах достатъчно време да измисля какво да „нарисувам“ за представяне, докато пишех името си, – 3х9 български букви. Все сме скрити зад някакви цифри – рождени дати, номер в училище или университет; първи, втори или трети на някого си по нечия линия. Линията. Чрез имената получавахме нишка, по-здрава от въже. Името ни не бе само усещане от звуковата вълна, която се генерира при произнасянето, но и връзката с това преди нас, с рода.

Така започна едно обучение. Както се казва бе на скорост от първата секунда. Остана едно от любимите ми. Изцедиха в добрия смисъл на думата и непомислените, неродени идеи. Усещах значението на всяка секунда в продължение на 3 дни, след които идваше ред на поредния полет. Стълби нагоре, стълби надолу, кога широки, кога тесни. Както и в живота. При междуконтиненталните полети често имах време да се оставя на облаците да ме носят. Наблюдавах ги, без да мисля за произход, материя и физични закони. Бяха различното бяло, не като платната на Йенс Ханинг. Събирах импулси. За околния свят бях в режим „off”. Тогава обаче връщането в реалността можеше да е по-рязко. Едно такова приземяване бе преди години в Египет. Между подаръците и закупените неща в Кайро пазя и до днес папирус с бележки, разшифроващи значението на йероглифите от името ми. Много „и“-та имаше в него. Вместо тях на папируса стояха идеограми с формата на перо. Като че ли само доказваха слабостта ми към писалките, които от години вече не използвам. А чрез тях се отнасях нежно към белия лист, нямаше излишен натиск, стигайки до отпечатък, както при химикалките. Нямаше и думи, изписани като несинхронизирано хоро. Тогава не търсех помощ в редовете, за да редуцирам изкривяванията.

Най-особени си оставаха полетите до България. Тогава се смесваха носталгията и любопитството. Обичах да се потапям в шарения свят, но не създаден от сгради и предмети, а от шареното на природата. Изобилие на цветове, клонящо към безкрайност. Светлината не им даваше дъх да си поемат, докато преливат от нюанс в нюанс. Гледах шахматните квадрати от обработваема земя и терасите с лозя и дървета, върху които човекът се подписваше с труда си. С всяка година те намаляваха – хората и обработваемата земя.

От време на време обръщах внимание на рекламите на „Терминал 2“. Най-често свързани именно с природата ни, следвано от историята и традициите. Така имах честта да видя и реклама с лика на Майстора. „Единствен Майстора от нашите художници може да бъде показан в чужбина без уговорки” (1929 г., Панайот Христов). Той бе от хората, на които дори не знаем цялото име. Колцина знаят, че фамилията му е Поппетров? Да,  художникът, родом от Фролош, бе внук на свещеник. Но никога не се е представял така. В писмата и картичките, изпращани от него, стои „Рисувача“ или „Владимир“. Не по-различно е с моделите му – само на няколко картини стоят имената Стана и Тодора. Останалите са „моми, момък, жетвар, селянин, момиче, дете“….Не подписва картините. Често гледа да е извън обектива на камерата или пък се снима с гръб към нея. В днешно време някои от роднините на тези модели съхраняват знанието кой кой е зад момите, жетварите и децата. При тях нишката с дебелина на въже бе скъсана.

Продължавам да пътувам – със самолет, с мисли…

Неосъзнатото пътешествие с моето име започна много рано. Бях на три години, когато се качвах по стъпалата пред блока ни – малко на брой, но високи. Опора бе ръката на мама. Концентрирана в това не усетих появата на един висок и странно облечен човек. Дрехата от горе до долу изглеждаше еднаква. Така направена, че да не си личат очертанията на тялото. Странно, сякаш това подсказваше, че е облечен така, за да бъде гледан единствено и само в лицето. Запомних усмивката, когато ме погледна и бавният говор, с който попита:

– Как се казваш?

Отговорих му. По най-лекия за възприемане начин той обясни какво се криеше зад това име. Раздели го на две и после отново го събра. Веднага след това извади от джоба си един бонбон и ми го подари. Отново благо се усмихна. Продължавах да го гледам…чаках какво още ще каже. Тих глас, а пък се чуваше. Години след това щях да разбера, че в онзи ден от черквата срещу блока е идвал митрополита на околията.

Вече знаех значението на името ми – да крася света.

Нулев сезон

Будилникът можеше цял ден да си спи. Събудеше ли стопанина си сутрин забравяше за времето. Какво от това, че има циферблат. И без него може. Винаги слънцето и луната са насреща да помагат. Но когато се улиса ще вземе да прескочи и сезона.

-Сезон.

Човекът се събуди от тази дума. Но къде я чу? В чий ли сън?

Стана, прозя се и си взе от силата, за да започне деня. Докато се преобличаше, се замисли:

„Хм, всяка сутрин е пролет. Земята, когато се събуди, намира все този сезон. Цъфти и завързва. Сутрин трябва да сме най-добри. От това зависи как ще носим дрехите си през деня. Пълните дни водят до леки вечери с мека зима. Като пижамата. Най-добре да е мека и топла. И така до пролетта, до другата сутрин. Оказва се, че житейските пролети са много“.

Удари камбаната на градската църква. И тя следеше нечий часовник. Но не прекъсна мислите на човека. И той продължи:

„Денят си подрежда сезоните. Годината също. А за нощта остана една нула. Няма сезон“.

Мисловната паяжина се скъса от кръглата нула. Реши да излезе на въздух и да тръгне по правия път. Застигна го слънчево затъмнение.

„Ами сега. Ще обърка будилника вкъщи“.

Огледа се. Видя други човеци. Носят си своите дрехи и мъдрост.

„Това ли било? Нулата, свързала началото и края в едно, носеше цялата мъдрост. Малко по малко получаваме и от нея, но когато си позволим да сънуваме нощем.“

Човекът се усмихна. Усещаше, че не трябва да прескача сезоните в търсене на фалшиви години. От другите човеци, живели преди него, бе чул поговорката „утрото е по-мъдро от вечерта“.