Проф. арх. Христо Генчев

В избрания откъс от Атиловите империи триумф и срив (автор архитект Христо Генчев, второ издание ФАКЕЛ, март, 2022 г.) се разискват причините и мотивировката на Русия да си осигури стратегически тил на Балканите, който е малко възможен без участието на България, може би и с пасивното съгласие на Европа.

Мислено и писано преди 20 години, но актуализирано днес, следващите няколко реда представят руските пропагандни аргументи, амбиции, оправдания, та чак и извинения за действията, които им предстоят. Забележете, годините са 1999-2008!

Читателите над 45 годишна възраст ще се справят с оригиналния руски текст. Чете се лесно и е разбираем. В самата книга повечето цитати са даден и в превод, езиците са освен руски и латински също френски, немски и английски.

Бележки под линия и други референции са пропуснати за удобство и за улесняване на читателя. В книгата са подробно изведени.

Книгата я има в книжарниците на Хеликон, Сиела и другаде, може да се поръча и директно от издателството. Ще ви хареса! Гарантирам!

   Никола Алтънков

Пряко България?

Pax Moscovita. Пред руснаци и сърби изниква въпросът как да си осигурят ако ли не военно-политическата (и силова) подкрепа на България, то поне логистичния тил на предстоящето … (?, изрично не го назовавам). Даже и нищо да не бъде възнамерявано наистина, заплахата с него (като политически лост на въздействие) може да бъде компрометирана, ако българската позиция от 1999 година (да стои настрана от косовските събития!) бъде потвърдена и сега. Това (не само) за сърбите прави разширяването на руското влияние в България conditio sine qua non и то до степен да успее да ревизира основните български външнополитически обвързаности с ЕСъюз (+НАТО). Това може да бъде постигнато, при условие, че бъде разрушено взаимното (България↔ЕСъюз) доверие, последвано от евнт. (само-)отстраняване на България от Съюза. Свидетели сме вече и на (западни?) симптоматични опити за дискриминация, омаловажаване, поставянето на страната ни на странична, втора писта и т.н. Непохватната намеса на Европейската народняшка партия в лицето на французина Joseph Daul, както и на професионалния либерал и ДПС-фен Daniel Kaddik, който използва епитета „фашистки“ за българска патриотична, русоскептична формация, дават основание за български опасения.

Явно в и отвъд „Брюксел“ се срещат и политици, които не биха възразили, ако България (по подобие на Сърбия или поне на Унгария) възприеме проруска позиция в ущърб на българските интереси като (самопредлагаща се! Колко удобно за някои евросъвести) разменна монета при успокояването на руските геоамбиции. Тъкмо разкриването (или даже „конструирането“) на подобни уязвими места е основната цел и даже първата стъпка, предхождаща силовата политика на империята. Поради това Pax Moscovita не бива да бъде превеждана като мир, а по-скоро като тиха битка върху (включително и за) българска територия. Тиха, защото за друга битка днес, все още неимперска Русия, няма сили: „Намного превосходящий современную Россию по своим стратегическим возможностям Советский Союз не выдержал двухполярного напряжения… Поэтому Россия вынуждена постоянно поступать…, уклоняясь от прямой конфронтации, вуалируя свою позицию за дипломатическими двусмысленностями, методом проб и ошибок «прозванивая» структуру американского давления в поисках брешей и слабых мест, стараясь парировать точечные удары по территориям жизненно важных интересов России в ближнем зарубежье и Восточной Европе,..“

Ако все пак не бъде постигната кардинална ревизия на българското евро-членство, то тогава руското присъствие ще се опита (евнт. „подпомогнато“, подобно на отказа от Nabuco) поне да наложи своя контрол върху решаващи инфраструктурни (съобщителни, жп-, енерго-трасета „изток-запад“ и логистични удобства върху българската територия, включително и като ги осигури и даже защити с частни охранители (наети или „доброволци“). Вече биват правени внушения за наличието (наред с „Росенец“!) на руски ексклави на българското Черноморие: „…България … оцелява … благодарение на руските пари, … вдигнали там цели[!] руски градове….това да не свърши печално: те [= българите] ще обградят руските градове с бодлива тел“ Перфидно – българите сами да теглят българо-руска граница върху българска територия!?

На пръв поглед това е само информация, но която е превърната в настъпателен ресурс благодарение на нейното превратно тълкуване и подчиняване на стратегията на руското имперско възраждане: „Конечно, говоря о распространении российского влияния на постсоветское пространство, мы не настаиваем на прямой колонизации в старых традициях. Сегодняшние империи редко прибегают к подобным методам (хотя, как мы видим на примере Ирака или Косово, всё же и такое случается; следовательно, (…их нельзя сбрасывать со счетов вовсе). Однако в нашем мире отработаны более тонкие и эффективные сетевые технологии, позволяющие добиться аналогичных результатов иными средствами — с использованием информационных ресурсов, общественных организаций, конфессиональных групп и социальных движений.[7] Може даже и да не се наложи гузното използване на цитирания евфемизъм „иными средствами“. Защитата на всеки отделен руснак (= руски паспорт?) и на неговото имущество било (?) задача на руската държава.

С този привиден аргумент руската армия достигна на 8 август 2008 година (и остана досега в) южноосетинската столица Цхинвала – т. нар. събитие „08.08.08“. Разбира се, че защитата на отделния руснак+имущество никога не е било водещ мотив на руската геополитика. Тя даже доскоро не познаваше такава аргументация. Разширяването на Pax Moscovita си поставя за цел да раздроби новозавладяното и да му отнеме всяка инициатива и сила (= определение за Великия Лимитроф, вж. Част втора), защото било щяло да пречи на руското имперско строителство, а и под претекста, че иначе би (по-)служило на САЩ.

„… новый виток … Нашей империи.“ Събитието  „08.08.08.“ е гранично, защото от първоначално подценяван граничен конфликт то се оказа заявление към света на новоимперските амбиции на Русия, но вече подкрепени и с военни средства (= манифест на нейната вече силова геополитика): „После событий августа 2008 г. ситуация на постсоветском пространстве выдвинулась к новой, более острой фазе. Битва за империю и наше влияние перешла от политико-экономических и сетевых сценариев к прямому вооруженному столкновению…., мы вступили в новый имперский цикл. … Россия вышла из паралича и ведет себя как империя, поднимающаяся с колен. … Рубикон перейден — необратимо. … До Цхинвала имперский проект России пребывал в стоянии виртуальности; что-то делалось, но, похоже, даже сами лидеры страны не верили в то, что эта подготовка когдато дойдет до конкретных дел и резких шагов. Но дело свершилось, и отныне события необратимы.“.

Били са страхове, колебания и терзания, но когато Грузия, почти-член на НАТО бива (не щеш ли!) изоставена на себе си, руският експанзионизъм преодолява стреса и собствената си дезорганизация, за да потегли по новите, толкова стари пътища: „Часы империи идут после Цхинвала в убыстренном ритме. Многие теоретические проблемы и рассуждения переходят в сферу прямых военных, политических и геополитических решений.“А ние и цяла Европа – насилени да сторим същото. „Мы вышли на новый виток [= кръг-етап, рус. прен.] строительства империи. Нашей империи.“ Оказва се, че етапът е програмиран върху терена още преди 2008 година: „… ситуация с Украиной в любой момент может вступить в горячую фазу. Нельзя исключить, что нам предстоит битва за Крым и Восточную Украину. Если совсем недавно даже самые горячие головы среди российских ястребов допускали только внутренний конфликт на Украине и политическое, экономическое и энергетическое давление со стороны России, то сегодня [ще рече още в 2008 година!] вероятность прямого военного столкновения становится не такой уж и нереальной. При создании империи всегда надо платить: и тем [!], кто помогает…“ Цитат-четиво за тези, които винят за събитията в Украйна т. нар. „фашисти“ от Майдана.

 

А защо Атила? Възход и падение.

Предпочетох Атила, за да персонифицирам геополитическата интрига-предмет на текстовете „Атила“, не защото в мнозинството европейци, включително и в българите е внедрена представата, че той е бил брутален, разрушителен, жесток. Неговата среща в 452 г. с папа Лъв Първи пред вратите на беззащитния и все пак пожален-пощаден от хуните Рим говори за противното. Атила олицетворява имперска евроазиатска геополитическа конструкция, която е противоположност на Римската империя и на нейните средновековни европейски епигони; не по-добра или по-лоша, а различна. Тази конструкция осигурява всекиму, който я оглави:

– стратегическа дълбочина-тил в неструктурираното, първично пространство на  евразийската сър(д)цевина,

–    демографски резерви (много хора, за циниците – „пушечно месо“) и

–  налични природни ресурси като източник на богатство, ergo- на време или по-точно на безвремие.

Осланяйки се на тях, всеки властник, даже интелектуален неудачник и/или морално недъгав може, стига да се е домогнал до върха на „властовия вертикал“, да удържи геополитическото Status quo. То сякаш е гарантирано от инерционната ленност на евро-азиатската континентална маса. Тази ленност внушава чувството за непобедимост при набези отвън и бива погрешно тълкувано като държавна мощ (което не е равностойно на силата на войската). Когато от своя страна тази геополитическа конструкция, въобразила си, че е всемогъща (както бе при Сталин) реши да наложи ново Status quo отвъд своите обичайни географски (най-вече западните) граници, си проличава, че тя е анахронизъм, коренящ се още в архаичните времена.

Тя е непригодна за живот в Модерността, защото новопридобитите

– пространства, макар и ограничени по размер са сложно структурирани и изискват интелигентни, ще рече свободно взимани решения,

– „поданици“ са издигнати, култивирани, взискателни и се превръщат в убедена опозиция на „властовия вертикал“, като най-често даже и открито го бойкотират,

–    естествени ресурси са ограничени и вече усвоени.

А споделянето на старите имперски ресурси с новите „поданици“ противоречи на имперската евроазиатска алчност. Така просъществуването на новото, разширено Status quo става въпрос само на престиж. Когато това стане убеденост в имперския връх, следва връщането към Status quo ante. И понеже евразийската инерционна маса е голяма, това възвръщане започва трудно и бавно, но веднъж станало, то придобива стихиен, неудържим, ще рече почти катастрофичен (иронично казано: перестроечен) характер.  Величието на това континентално геополитическо събитие обаче „изисква“ от хрониста-летописец да измисли мизансцен със задължително драматичен финал-апотеоз, нещо от рода на голямата, решаващата битка – исторически обрат: било при Каталунските полета, било Starwars. Не, че не са били; но зрелищният сблъсък забулва истинската (описана в Част първа дълбочинна) причина за срива на „атиловите“ империи.

Съдбата на двете империи: Хуно(-българската) на Атила и Соцсъветската на Сталин-Хрущëв-Брежнев е една и съща. И двете левитират в пространството (безгранично и пусто, сиреч – архаично) и отвъд историчното време, което извън тях – препуска. Решат ли се, подмамени от европейската слабост (най-често – временна криза) да експандират отвъд тяхната (обичайна-привична) географска среда, идва шеметният „атилов“ възход, последван от отрезвяваща агония, за да завърши с катастрофичен имперски срив. Затова бях привлечен от изключителността на Атила, както впрочем става и в европейския епос, където той е представен и като благороден и благодетелен.

Излиза, че сме дали на руснаците не само книжовност и (литературен) език, а и моделирали още преди (отдавна вече забравени) 16 века, тяхното вчерашно/днешно и предсказали (?, дано не) утрешното им геополитическо поведение. Това е поведението на лутащи се между Архаиката и Модерността при избора на ценности и държавнически цели. „Перфектната“ формула това поведение да продължи е евроазийската (хем-, хем-) доктрина. Вместо равномерно и интровертно развитие: настъпателен патос и възторзи, последвани от унило бягство и посипване на главите с пепел. Това важи както за руснаците, така и за тези, които (са били заставени да) им се доверят.

Ако това бъде наново допуснато да стане в България, ще трябва българите  да  понесем  наново  всички  описани  дотук  „Атилови“    (д-)ефекти. Сбито казано – да станем пак спътници на Хаоса.

Стр. 65-70, 2022 г.

Предишна статияЗа поезията на поета като преводач, излезе новата книга на Людмил Димитров
Следваща статияБардакът срещу държавата, за новата книга на Евгений Тодоров