Перу 1.
Пирамидите
– Роман. – Казва едносрично, отсечено, но някак меко и близко и се колебае да подаде ли ръка.
– Ангел. – Отговарям, като се опитвам също като него да бъда дружелюбен и пускам своята традиционна закачка:
– Всеки ден.
Хваща ме от въздуха, смее се леко, без да се напряга и без капка театралност.
– Вярваш ли на тия приказки? – Вече делово подхваща разговор. Групичката ни е направила подкова около водача на туристическата атракция „Пирамидите“, няма и два часа път от столицата Лима. А ние двамата, които само преди минута отстъпихме малко встрани от втренчилата се в мургавия гид общност, не мигват също сме част от днешния излет до това наистина любопитно място в планината.
Не бързам да отговоря, премислям, не зная от кои туристи е – тези, които попиват доверчиво всяка изречена легенда и после с жар я размножават пред приятели и познати, или от последователите на марксическата идея „Съмнявай се във всичко.“
Пришълци от други галактики. Това е основната теза на официалния представител на държавата Перу, нашият водач на групата, състояща се предимно от южняци, населяващи южния материк от посестримите Америки.
Измерваме с очи огромните каменни блокове, няколко ката, които представляват пирамидите, прилепнали един до друг, без никакво скрепление, лещажи стабилно от собствената си тежест, всеки един от тях между осем и десет тона и с размери пет-шест метра. Това в онези далечни времена едва ли може да се пренесе и нареди от дребните на ръст инки, коренното население на Перу, при това с единствената транспортна тяга, стадата от също маломерните лами.
На места имало огромни продънени кръгове в земята и останки от разтопени камъни, като изтекла лава, които обаче се стапят при достигане на температура хиляда и шестстотин градуса. Нещо, което нямало как да може да се достигне в началните векове от новата ера, времето от когато датират пирамидите.
Роман ми разказа, че преди години в неизмеримите тунели, които тръгвали от тук, някои от които дори свързвали пирамидите със столицата Лима, били изпращани екипи от десетки военни експедиции и учени за проучване, докато една от тези отлично подготвени, специално екипирани за случая групи не се завърнала. Всички достигали до някакви наводнени пещери под земята и се отказвали да продължат, а сред мистериозно изчезналите изследователи дори имало представители от Академията на СССР. И до този момент не е открита никаква следа от тях.
Не можахме и днес да се обединим от обща легенда, което най-вероятно е била и целта на нашия екскурзовод. Това, разбира се е наше заключение с Роман. На шега.
Пирамидите в Перу, които ги има на няколко места, дори в старата историческата част на самата столица Лима, където маслинените масиви, от които се произвежда зехтин заемат огромни площи, наистина крият легенди…
Записки на скиталеца
Перу 2.
Картоф и мамул
Трапезарията е на покрива. От тук, от високото на хотела, през
остъклената стена се вижда океана. Тихият океан. Напомня ми
закачката на българина: "С изглед към морето."
Тук е Лима, Перу, а нашите прозорци също гледат към океана.
След закуската изскачам на крайбрежния булевард и се спускам
към изсечения бряг над залива, тропосан с макар и тясна, но
добре покрита с цветни каменни плочки пътека. Днес е първият
ми ден от мечтаното дълго време пътуване до древната страна на
инките.
– Ей! Що се целувате?!..
Вой до небесата! Абитуриентите, не знам защо така реших от
пръв поглед, че тези момчета и момичета, които огласят още
сънената в ранното утро околност, се спускат шумни, възторжени
и гласовити към мен, усмивките им накацали като пуканки върху
мургавите им лица. Птиче ято, окупират ме, без да се пускат;
държат се за ръце, сочат знака в началото на алеята на малката
градинка, увиснала като чайка над залива. Под нас, към
хоризонта някак морно океанът повдига стоманеносива гръд в
мъгливата утрин. "Градина на целувката." Знакът. Това вече съм
го видял. Нали точно този странен надпис ме кара да свърна от
крайбрежната улица, в горната част на която е и моя хотел към
алеята за брега. А как само им отива целувката на тия разлудели
се от рано, с разкопчани, извадени от полите и панталоните ризки
момичета и момчета, които се оказва не са абитуриенти, но днес
е последния им ден за годината в училище.
Правим си снимка.
Бързам, нямам време за дълги разговори. "Булгария, Булгария!"
Повтарят, махат след мен за довиждане и отново се разпиляват
шумни и невъздържани, възбудени в любовния си период чайки.
Оттичат се като вълна в залива.
Автобусът ни отнася на запад от столицата Лима, към покритите с
рядка растителност в този край невисоки планини, осеяни със
запазени и до днес характерни за поминъка в древността на
местните племена инките стъпаловидни тераси, където са
отглеждали богати-пребогати реколти картофи, с бързоструйни в
дълбоките каньони реки, които са пълнили мрежите с риба. Но
нашата крайна цел днес са сребърните мини – богатството на
Перу.
Картофената плантация се катери нагоре по стръмния скат,
терасите, няколко десетки, са вдълбани в земята и зравнени и
укрепени в края срещу свлачища с каменни стени. Повърхността
на всяко едно от тези стъпала са няколко разкрача. Картофът,
наред с царевицата и рибата са основна храна за населението на
Перу и днес. А аз трудно мога да си представя как е възможно в
тази страна да са познати двеста сорта картофи. "Еди картоф,
два картофа" – познатия ни от екрана уестърн неочаквано се
завърта в паметта ми, опитвам се да си припомня по-горещи
епизоди от лентата. След като племето прибира обилната
реколта, надморската височина и прохладния клима способстват
за богат утрожай, картофите се складират в специално изградени
каменни хранилища, с избити отвори от всички страни, за да се
запазят годни за трапезата по-дълго време.
Двеста сорта картофи! Това е наистина знаменито постижение,
достойно за рекордите на Гинес.
От отсечената почти вертикално от самата природа скална стена
повява хлад. Камъкът е червен, покрит с множество дупки.
Тъмнеят върху сипаничавото му, изранено сякаш от едра шарка
лице. Избодени очи. Старинно гробище. В тъмните, не много
широки отвори са положени балсамираните тела на покойници,
овити в кожи. Традиционните погребения на инките, според които
покойниците не трябва да се полагат в грешната земя, а делата
им приживе са достойни за почит и уважение.
На няколко разкрача от спрелите с туристи атобуси на малкото
градско площадче е продавача на царевица. Жълтото злато на
Перу. Два огромни казана, опушени, повдигнати на педя от
земята, не се вижда на какво ги е закрепил дребния подвижен
търговец – сякаш някой скрит зад живия плет в малката градска
градинка го раздвижва с конци; върти се някак механично на
всички страни, гласовито подканя слизащите от автобусите
туристи: "Корн, корн!" На Английски, прицел са му туристите на
север от Карибите. Местните познават тази вкусотия.
Редя се.
Надничам тайно в казаните. Малачета по пладне. Продавачът
разбутва мамулите с голяма щипка, наподобяваща нашенски
дилаф. Изплуват на повърхността, пулят се насреща ми с едрите
си зъби, после отново се гмуркат в топлата вода, оставяйки след
себе си опашка от малки мехурчета, която бързо се стопява, за
да се появи отново и отново при всяко разбъркване на стопанина
с щипката.
– Дуе сол! – Това е оферта за клиентите от опашката, които вече
посягат към подадения мамул.
– Дуе сол! Дуе сол!..
– Трес сол! – Това е за мен. Добавям още една жълта монета, към
приготвените вече два сола леко очуден, че цената толкова бързо
се покачи, за секунди, също както е в страните, току-що
преминали към демократично управление и се усмихвам на
хрумката си. Грабвам повития като в пелени мамул, с
неестествено големи плътно наредени зърна. Колко ли сортове и
от тях са отгледали местните Мичуриновци! Отминавам.
– Дуе!..Чувам зад гърба си. Цената пак пада. “Борсата” е доста
динамична в тази немалка по територия, високопланинска
държава с героично население.
Във фирмения магазин на сребърната мина е тихо, всеки според
предпочитанията се приближава към отрупаните бижута от най-
високия карат на добитото на няколко стотин метра от тук сребро
– три петици. По програма ни канят любезно и в малкото ателие,
където всичко се прави ръчно. Заготовките идват направо от
мината след първична преработка на късовете сребро, коята
земята толкова щедро дарява на хората. Няколко момичета
следят движенията ни в просторния магазин, не пропускат и миг
да се приближат с усмивка и да помогнат в избора, ако някой се
задържи за по-дълго пред осветените витрини. Тук английският
език е на почит. За всеки работещ в това царство на среброто,
това означава гости отдалече, които са и по щедрите купувачи. И
цените по същия начин бързо се вдигат.
Това вече ни е познато.
Така е навсякъде в Перу.
И, за предпочитане е плащането в долари…
Записки на скиталеца
Перу 3.
Куско, Акуа колиенте
Това е градчето Куско в Андите
В полунощ ме втресе. Първата мисъл, която ме накара да скоча
на крака, като се събудих облят в студена пот и замаян и която
мобилизира физическите ми и духовни сили беше без
алтернатива. В два трабва да ставам, от рецепцията на хотела
Жирасолес в Куско, където съм отседнал са ми поръчали такси.
Казват – така е най-сигурно, ще бъдат точни и няма да те излъжат
с парите. Купил съм си пътуване до Мачу Пикчу за деня и затова
се тръгва в петляно време.
Скачай, кашик! Бил съм пехотинец в Плевенската школа, какво ли
не съм видял, втората година на границата в Родопите. Не са
Андите, ама планина.
Нагълтах се с хапчета от личната аптека за из път, долу на
рецепцията изпих един чай от листа на кока, който се сервира по
всяко време, за да изравнява кръвното налягане – над 3000 м. над
морето е градчето и препасах раницата.
Трима сме за същия маршрут с таксито, гости на хотела на
Мерседес, стопанката. Аз, майка и дъщеря, които по-късно
разбрах от къде са, туристите сме от цял свят, но не бързаме да
се разпитваме и за които най-характерното, от пръв поглед, което
може да се каже е, че майката е по-хубава от дъщерята. Случай,
познат ми и при други срещи.
Избръмчахме до площадчето в Куско, където се събират гостите
на градчето за различните маршрути; прилично такси, като се
имат предвид улиците, по които навива километрите си, най-често
едър паваж, или калдаръм. Камък тук дал Господ.
От тук с едно "жукче", така си го кръстих, този път нямахме
късмет, ще продължим към най-близката ж.п. гара на планинската
железница, откъдето пък ще вземем трена за Акуа Колиенте в
подножието на древното селище на инките Мачу Пикчу. Доста
раздрънкан мини-ван, вратите отзяват, духа на поразия, пътищата
тесни, изровени, прашни, ще се удушим, висим над страховити
пропасти – над 3000 м. надморска, добре, че не се виждат в
тъмното, ако паднем дали някой ще ни потърси. Поне красива
смърт, до мен са седнали майката и дъщерята, все още
неиндифицирани.
Няма да се очудя, ако в предишния си курс преди нас жукчето е
било натоварено с канабис. Поне ще се напушим на аванта.
Ситна пясъчна емулсия скърца между зъбите.
Ту-ту трен, така децата във Филаделфия приветстват с радост и
въодушевление влака. Лека-полека порозовява, трябва да е на
изток, ама в това ждрело, покрай реката, която още не се вижда в
тъмното е трудно да се ориентираш без компас. Съмна, ама ще
пътуваме без слънце, някъде го има там овито в зелената шума
на гората. Можем и да похапнем, правят го всички, мен нещо не
ме свърта на едно място, въртя глава през прозореца да не
пропусна нещо важно, ама вълненията са ми напразни. Само
белите подскачащи вълнички на планинската река, имена не
помня, кръщавам си я по нашенски, а и тая река не е важна, но
вече знам че е фрашкана с планинска пъстърва. То ми стига,
рибар съм си от малък.
Акуа Колиенте. Топлите извори. Те са на високото, на самия край
на индианското градче. Най-голямата му забележителност.
Стръмна павирана уличка отвежда право при тях. По тротоарите
и от двете и страни на открито са накацали цветни сергийки,
шарения, от които можеш да си купиш хавлии с различен цвят и
размер, с екзотични картинки, джапанки, шампоан, сапун, ако си
дошъл без информация за тази екстра по време на престоя ти и
не си се подготвил за лековитата вода. Можело да си поръчаш и
масаж и някои други процедури. Откъм планината в заградения
район изворите са защитени от каменна яка, от там се издига
едва забележима пара, а от долния край където е града, след
един-два завоя улицата се влива в зоната.
Аз обичам да гледам водата от кораб. Правя обратен и се
спускам към площадчето, от където по разписаание тръгват
автобусите за атракцията Мачу Пикчу.
Бързо завързвам приятелство с Черньо, кръстник по традиция
отново съм аз. До преди минути огласяше околността с яростен
лай, сърдит на минувачите, че не му отделят и хапка от закуските;
ръфат като кучета, бързайки нанякъде, на майната си – на
кучешки език не знам как е, но ето че кръстникът – рода все пак,
му обърна внимание. Откъсвам едра хапка от сандвича си с
повече месо и му го подавам с ръка. Души го, доверява ми се,
захапва го и само за секунди е стоплил коремче с квалитетна
храна. Успокоен млясва с език отвън и се свива на кравай в
краката ми.
Ех, Шаро, пфу – Черньо! Бедняга ти наш…Вдигна глава, в очите
му – дворянско благородство, исках да кажа индианско, тук
коренното население са индианци от най-различни племена. А
един от най-уважаваните вождове през вековете ни посрещна с
горда осанка от каменния си трон. В празнично кожено наметало,
с широко разтворени ръце за добре дошли и обсипана с
драгоценни камъни диадема на вожд.
На ниска каменна оградка са насядали няколко жени със
сплетени смолисти коси, обрамчват тумнокожите им лица с малко
уморени и тъжни очи; случихме пазарен ден и от някоя далечна
махала са слезли местни хора да накупят туй онуй за
домакинството. Няколко дребни дечица, момичета и момчета се
боричкат край тях, заливат се от смях, щастливи че и за тях е
отделен по някои сол, перуанска парична едница за дребна
шарена пластмасова играчица. Сочат ме с пръст, докато ги
снимам.
Държа билета си за автобуса с който ще се изкачим до Мачу
Пикчу; има и пешеходен маршрут с водач. Древното селище не се
вижда от тук, но се знае, че е ей там горе под небето, казват
местните, показват с ръка и ни се усмихват приятелски.
Дошли сме при тях.
С уважение към историята им…
Записки на скиталеца
Перу 4.
Мачу Пикчу
“
Тези двя фотоса са от митичното Мачу Пикчу.
Квадратният камък е слънчевия часовник на племето
Зад мен е върхът-кръщелник.
„Най-точният часовник.“ – Казва младата жена. Тя е екскурзовода ни в древното селище на инките Мачу Пикчу. А ние сме спрели пред каменния часовник, който показва точно 12 на обяд. Всички си поглеждаме часовниците, като в някаква забавна игра.
Дванайсет!
От каменния зид на една от къщите дръзко ме гледа крехко планинско цвете. Ярко жълто. Водачът пояснява: „Стена от кухнята на многолюдно семейство…“ Пази топлина от векове, има и за цветето до днес на тази височина, в непристъпната тогава сурова планина, където племето е пазило своето огнище, отглеждало е с любов дребните си дечица. Тук наблизо е засипаният вход на неизбродим тунел, в който в един мрачен за заселниците ден влязло едно от поотрасналите момчета и повече никой не го видял. Търсили го с дни, деня и нощя, тъмните коридори го погълнали завинаги. Легендата разказва, че един ден същото това момче някой от селото го срещнал долу в ниското, където днес е Акуа колиенте. Било отвлечено от Конкатодорите, които завладявали земята на дедите им с огън и меч. Дори го спрял и го попитал то ли е, от тяхното поселище на високото, но момчето не отвърнало нищо, само се обърнало и все така безсловесно се отдалечило.
Спираме пред параклиса на открито. „Зала“ за молещите се полукръг, разтворена като ветрило към каменен олтар с наподобяващ на венец свод, повдигнат над земята на простосмъртните. От тук шаманът призовавал боговете да се смилят над тяхното племе, да изпращат по-малко бури и огън от небето и повече добри дни за свещенната им земя, да пази реколтата, животните и човешките животи в бъдните дни. Разговорите били дълги, а хората смирени и готови на всичко, за да се изпълнят горещите им молби. Службата понякога продължавала с часове. Особенно дълги били разговорите с Боговете след някое голямо помитащо всичко по пътя си бедствие. Когато от високото се спускали мътни струи вода, овъгляващи гръмове и изпепеляващи огньове.
Мажем се с кремове против изгаряне през половин час. Предупредени сме още когато се записваме за излета, следват и няколко напомняния по пътя насам. Слънцето е ярко, въздъхът е с ефекта на лупа, която усилва още повече топлинните лъчи. Три хиляди и петстотин метра! Разказват ни за селища на близо 5000 метра, а футболните им отбори играели домакинските си мачове на височина 4000 м., където изграждали стадионите си, защото били забранени официални мачове на по-голяма от 4000 м. надморска височина.
Не свалям очи от издигащите се околовръст върхове, най-личен от които е Мачу Пикчу, който е кръстник на древното селище. Често те остават скрити в белите пелени на преминаващи над тях за минути ниски облаци, после отново откриват чела – горди, непристъпни. Трудни маршрути за катерачи достигат и до най-високата точка. Това отнема почти цял ден.
Вождът неотменно посреща своите гости – към Мачу Пикчу, или от там. Светликът сега го е позлатил, одеждите му светят като за празник.
Малката гаричка в Акуа колиенте се оживява, тълпим се до единствения коловоз, ще напълним вагоните с емоции, всеки със свой разказ от деня. Ще се плъзнем по светещите релси по маршрура от сутринта; ще можем да разгледаме по-добре зелените приведени към трасето хълмове, бързоструйната вода, шумяща под нас в каньона; ще възкликнем след някой скок на планинска пъстърва към високия праг на водния гръбнак на реката.
По тъмно сме в Куско. От всички страни шофьорите на автобуси, „жукчета“, леки коли ни посрещнат с ободрителни подканящи гласове: „Куско! Куско! Куско!..“
В хотела на Мерседес сме в късна доба. Затворили сме едно пълно денонощие. Топлият чай от листата на чудодейната кока ни поосвежава.
Тази нощ, или някоя друга в съня ми ще се появят щастливите лица на малките индианчета от Акуа колиенте – прегърнали силно своите пъстри играчки от пласт маса? Или в мен отново ще се взрат със загрижени погледи техните отрудени майки? Какво ли искат да ми кажат те!..
Записки на скиталеца
Перу 5.
Задруга на 4400 метра височина
Останах без кожа. Такова е чувството, когато си на височина 4 400 м. без кислороден апарат. Обувките се отлепват от земята на инките, скоро ще полетиш над смълчаните каменисти била, които опират в облаците, покрити от ниски иглолисти храсти с осукани клони. Сгушено под „стражите“ се е кротнало стопанството на Задругата.
Десетина момичета са. С кръгли матови лица, всичките заплетени, плитките змийчета се спускат покрай гладките им страни; бродирани разноцветни блузки, вързани отпред престилки, пристегнати сукмани собствено производство. На задругата.
Всичко се прави при тях. Изпиране на вълната, сушене, предене, боядисването става само с натурални бои, получени от смески на треви и храсти, които растат на воля по тези места. Алпака е чудодейната вълна, в хранилишето има вълна и от най-многобройните овчи стада в районите, покрити с тучни пасища.
Канят ни в техните цехове, любопитните ги разпитваме, смеят се толкова естествено, по детински като им казваме колко е трудно за нас да дишаме тук. Те всичките живеят наблизо. Познато им е нашето чувство от високото. Всички техни гости им се жалват. Сипват ни в пластмасови чаши от лекуващия кока чай.
В дълбоки, опушени казани в различни цветове ври на огъня готовата прежда. Технологията и днес е точно такава, каквато е била и в древността, занаята в задругата се предава от поколение на поколение, никога до сега не се е чувствала криза на хора, дори често трябва да изчакаш, за да станеш част от задругата. Искам да запомня повече неща от разказа на „главната“, която с такава топлота разказва за задругата, следи всяка наша реакция. Така прави човек, който иска да се сприятели. Черта, присъща на всички местни, които срещаме навсякъде в тази земя, която зарежда, кара те да се обърнеш към себе си, да се изследваш. Защо точно тук?
Ниски каменни постройки на височкото. Автобусът не може да се изкачи до тук, спира на една малка площадка. Стръмна камениста пътека ни отвежда към производствения район, заграден от всички страни; влизаме през голяма дървена порта, която нощем и в почивните дни се заключва. Райската врата, или вратите на Пъкъла, имам усещане, че нещо съдбовно се случва с нас в този час, сякаш прекрачваме в Сътворението, ей сега ще се завъртят познатите ни картини от Библията. Толкова откъснати, но и приобщени от Доброто и Съзиданието се чувствам. Поглеждам скришом настрани към другитр, искам да прочета лицата им, очите им. И те ли чувстват така, като мен, или…Емоции.
Осветлението е приглучено, от всички страни се дочуват едва долавящи се шумове, миризми извират от стените, тайнство някакво витае около нас. Обсебва ни. Чувстваме се приютени. От кого?..
От малко кокетно магазинче си купуваме по нещо за спомен. Туристически синдром. Всички тези неща пътуват и до пъстрите пазари в Куско и Лима.
Автобусът се спуска по каменистия път, тъмно като в рог. Под нас от двете страни на тесния изровен от дъждовете път са пропастите. Знаем ги от изкачването по същия този път. Сега само потръпваме. Клатушкаме се по надолнището всеки със себе си, някои придремват ама наужким. Всички се чувстваме отпаднали от дългия ден, редкият въздух опива. Скоро сме на асфалта. До Лима е час път. Измерили сме го. Иска ни час по бързо да сме в хотела.
Всеки в своя хотел.
Със своята чаша ароматен чай от кока.
Записки на скиталеца
Перу – 6.
Мрак и светлина
Вървим върху човешки скелети. Затъпкани под краката ни. В подземието на манастира на францисканците в един от крайните квартали на столицата Лима е полутъмно, таванът е съвсем над главите ни, имаш чувството, че ще те затисне. Във верига сме, коридорите са тесни, никой не говори. Усеща се някаква неопределена лепкава миризма, трудно ми е да кажа каква точно.
В спомените ми се прокрадва миризмата от килера в приземния етаж на дядовата къща, където беше огнището и в който също се влизаше приведен; жълтеникавата светлина от прашасалата крушка във голата фасонга, която виси близко над главите ни само на един осукан шнур трудно очертава контурите на оставените без надзор и рядко употребявани в ежедневието, предимно в кухнята стари вещи.
Памет за миризми. Кучето вълча порода запомняло и различавало над 350 различни човешки миризми. Това ми е останало от войниклъка на границата. Колко ли миризми запеметява човек, не съм срещал това да е описано в теоретични источници.
Францисканите обичали живота и веселието, никога не ходели с наведени глави и за минутка дори не били тъжни. Един път вречеш ли се в служба на Свети Франциск и постъпиш в негов манастир, все едно в коя точка на света се намира, ти оставаш до края на дните си зад непристъпните му стени. Твой свещен и неотменим дълг е да прекъснеш всичките си връзки с външния свят. И да пазиш в дълбока тайна от всички своя нов дом. Никой да не знае къде си. Ни майка, ни баща, ни нийде никой роднина. А когато се преселиш в отвъдното вечно царство на любовта, ритуалът повелява да те погребат в общ гроб в подземията на манастира. Ставало един върху друг, като покойникът бил засипван с пръст, която се затъпквала до следващото погребение и върху които общи гробове в дълга редица са пътеките в подземието, по които минаваме, за да отдадем почит на паметта на отишлите си през годините монаси служители на вярата. За по-високите санове свещеннослужители са отделени специални оградени открити гробове, в които ниско на дъното се виждат техните скелети, осветени от специални прожектори.
Потръпвам.
Под нас са костите на хиляди послушници, посветили се на една от най-веселите религии.
О, човешки нрави!
Групата ни е съвсем малка. Пропускат се до 10-12 души, групите се изчакват. Надпис на входа на тъмното и страшно подземие предупреждава – не се препоръчва за посещение от хора със слаби нерви и деца.
Слънцето отвън ми се струва помръкнало. Лъчите му са някак прекършени. Внушителната ренесансова сграда на манастира сега излъчва мрак и тревожност.
Отвръщам поглед. Дълго време никой в нашия туристически явтобус не казва нищо. Разбирам ги.
Сан Франциск. Веселяк, който обича забавата и веселието; отрича всички земни закони и норми; приема в своите обители хората, които толкова силно обичат живота, че се отричат от живота на човечеството. Изгнание в служба на живота…
Скачам от лъскавия новичък автобус. Перу се храни с туризма. Всеки човек прави по нещо за процъфтяване на поминъка на иначе скромната държава. Колкото дребно и незначително да е, то се прави със съзнанието, че се помага на държавата. Лъснати цветни редки камъчета, плетени кожени герданчета, сребърни пръстени и гривни, изчуквани каменни и сребърни брошки, токи за колани. Хора от фермите, предимно жени са прегърнали малко агънце и предлагат снимки по улици, пазари и площади със свещенния агнец срещу монета от рдин ила два сола. Други пък – и мъже и жени са възпроизвели необичано „Кулата в пиза“ – наредени на главите една в друга килнати на една страна десетки шапки срещу убийственото слънце на зашеметяващите височини на места над 4000 м., непривично за пришълците от други земи.
„Не давайте пари на хората, които протягат ръце към вас.“ – Казва ни водача на групата туристи. „Купувайте по нещо малко от тези, които сами са произвели. Нека знаят, че са полезни и държавата има нъжда от тях.“ Държавата!
Ларкомар, едно от двете големи пазарища в столицата. Съвременно строителство. Една от градските атракции, където се стичат хиляди хора, предимно гости на града. Ниските цветни постройки се извиват в редица досами стръмните скали изсечени отвесно над откврилия се пред погледа океански залив, спират силните ветрове откъм водата. Широка гледка към открития Пасифик, с оскъдна пясъчна ивица. Магазинчета, кафета, сергийки на открито, фонтанчета, цветни градинки, досами крайбрежието на 9-милионната столица.
Индианският пазар, попритиснат в центъра на града наподобява древно селище на инките. Със своите звуци, пъстротата, живите въглени и пушеците макар и на скари от по-нови времена. Автентична музика извира от всеки ъгъл на палатките, които се вдигат всяка сутрин от търговците и всяка вечер се развалят – става бързо, стопаните са усвоили всяко движение, не губят време.
– Искаш ли да опиташ от моето писко? – Без заобикалки, направо ме пита продавач на дървени лъжици, паници, дъски за кълцане на зеленчук и месо. И без да изчака отговор, хлътва бързо, като невестулка в палатката зад гърба си.
– Тазгодишно, нашите тръстики са най-захарни – обяснява, вдигнал неголямо шише домашно приготвено писко пред очите си, разклаща го, белите му зъби светят на слънцето, озарени от широка усмивка.
На такава покана не се отказва. Сипва в малка чашка. Избирам си една готварска лъжица, издълбана в маслиново дърво, сбогуваме се лаконично и се разделяме.
Душата ми се отпусна след мрака в манастира на Свети Франциск, който сякаш искаше да ни задържи по-дълго в катакомбите си, да ни погълне…
Вдигам очи. Слънцето изведнъж посветля.
