ЕМИЛ ОРМАНОВ, ВСЕЛЕНАТА ОТ ДЕВЕТ БЕЗ ПЕТНАЙСЕТ

– Мосю Дюшан, събудете се! Време е. Вие сте само мисъл. Мосю Дюшан, събудете се! Време е. Вие сте само мисъл…
Мъчително се пробудих. Що за нелеп сън? В устата ми нагарчаше от него.
Будилникът показваше седем часа. Седнах в леглото. В кухнята ме чакаше направено от снощи кафе. Докато го пиех, трескаво се запитах, какъв бе този глас от съня. Погледнах датата на календара: Седемнайсети септември 2021 година. Скъсах листа с датата. Подранилото слънце грееше в прозорците. Машинално се отправих към банята. Пред нея срещнах жена си.
– Какво се е случило с теб? – запита ме тя. – Имаш разтревожен вид.
– Нищо, скъпа, нищо.
Стори ми се, че в просъница бях усетил силен взрив. И жена ми го беше усетила. Изглеждаше уплашена.
– Няма нищо страшно – утеших я аз. – Наблизо има полигон. Военните изглежда провеждат учение.
.- Полигонът е на 50 километра оттук. Взривът по-скоро идваше от Париж.
– Така ти се е сторило.
Взех душ, измих си зъбите, избръснах се и се облякох. Време беше вече да потегля за работа.
Продавачката на павилиона за вестници бе късокрака жена – джудже, облечена в избледнял червен жакет и износена сива пола. Наредих се на опашката. Пред мен чакаше жена с неестествено сиво лице, която бе досущ една и съща с продавачката, само че по-стара и по-висока от нея. Тя броеше много бавно дребните монети. Подканих я да побърза. Мъжът пред мен бе също с матово сиво лице, облечен в избелял кафеникав костюм.
Качих се на влака за Париж. На съседната седалка във вагона се бе изтегнал мъж на средна възраст, протегнал левия си крак напред. Бе като сиамски близнак с мъжа, който бях видял пред павилиона за вестници. Разтворих вестника, после го затворих. Същият човек, като този във вагона, минаваше по коридора. Беше негов дубъл. Затворих очи, после ги отворих отново. Не бях се излъгал: бе същият човек като този във влака и павилиона за вестници, сякаш бяха тризнаци. Излязох вън от салона. Целият коридор бе пълен с еднакви лица: сиви, безизразни, еднакво облечени.
Нещо не беше наред. Изпитах страх. Какво означаваше всичко това? И каква връзка имаше със съня ми? Мислех трескаво. Главата ми направо щеше да се пръсне. Общото впечатление беше потискащо, затова разумът ми отказваше да подчини тази зловеща гледка на някакво разумно обяснение.
Търсех някакъв знак, някаква нередност, която би могла да ми обясни случилото се. Но не намирах нищо, с което да го обясня. Нищо, което моят опит да ми подскаже като рационално обяснение. Изкушавах се да мисля, че това, което ставаше около мен, бе само кошмар и измама на сетивата. Може би полудявах. Или халюцинирах. Но това, което ставаше с мен, не бе измеримо с психиатрични термини. Отворих очи. Не, това беше реално.
Неочакван шум във вагона ме накара да дойда на себе си. Влакът пристигаше на гарата. Високоговорителят съобщаваше: високоскоростният влак номер 4121, идващ от Рен, пристига на шести коловоз на гара Сен Лазар в Париж, в девет без петнайсет. Моля пътниците, които се канят да пътуват с него, да се качат на влака. Влакът тръгва в девет и петнайсет.
Слязох на гарата. Заслизаха и другите пътници. Гледах сменящите се лица, всичките еднакви, призрачно бели, с еднакво облекло. Приличаха на едни и същи отливки на хора, направени по един и същи калъп. Всички бяха с еднакви дрехи и мътноблед сив цвят на лицето. Приличаха си като две капки вода. Повечето бяха със стари кепета или избелели шапки, с изтънели кафяви костюми или със старомодни рединготи, с разцъфнали от дълга употреба илици, протъркани по канцеларските бюра, а жените бяха с избелели жакети и износени сиви поли. Ето и жената в червен жакет и мъжът от купето в кафеникав костюм: те вървяха пред мен един до друг.
Призля ми. Какво се случваше? Опитах се да внеса порядък в мислите си, но почувствах, че плуввам в пот. Сърцето ми заби, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. Всички пасажери, с малки изключения, бяха еднакви. Само аз и стрелочникът бяхме различни. Той правеше нещо. Измерваше със силомер телата на пътниците и записваше данните в една омачкана тетрадка. Взрях се внимателно в него. Беше човек с остра черти, с невзрачна брада, облечен в бедна железничарска униформа. Лицето му бе бледо, напрегнато, с болнав вид, иначе бе слабичък и хилав, изплашен, пребледнял като мъртвец. Оглеждаше се страхливо наоколо. Явен страх и неприкрита тревога се излъчваха от него. Бе видимо възбуден, озъртайки се, стараейки се да скрие вълнението, което издаваше лицето му. Трепна като ударен, щом ме видя. Устните му трепереха неудържимо. Бузите и очите му хлътнаха от още по-голяма уплаха. Стана мъртвешки блед; явно се страхуваше до смърт. Гледаше ме някак си особено, с неописуем интерес. Защо изпитваше такъв страх от мен? Дали не беше пиян?
Още не бях се съвзел от изумлението, когато дочух, че на улицата пред гарата се вдига суматоха. Изсвириха клаксони, чу се трясък, скърцане на спирачки и удряне на метал в метал. За няколко секунди отвсякъде започна да се стича народ, като че в този миг улицата не бе била безлюдна и нещастието бе станало пред очите на много хора. Пикап бе ударил челно малък червен фиат и шофьорът на фиата беше загинал, а пикапът позорно офейкал.
Стана ми страшно. Почувствах отново слабост в коленете си. Усетих под лъжичката, че отново ми се повдига. Върнах се на перона и буйно и унизително повърнах на релсите. Часовникът все така показваше девет без петнайсет.
Дадох воля на въображението си, за да установя някакъв контакт с действителността, която ме заобикаляше. Не можех да овладея хода на мислите си. Търсех някакво приемливо обяснение за това, което се бе случило. Не разбирах каква е връзката на катастрофата с останалите събития. Стана ми лошо. Трябваше да се съвзема от шока. В редакцията си налях чаша коняк. Започнах да идвам на себе си. Уплахата ми като че ли беше преминала. През матираните стъкла на дългата редица прозорци проникваше смътна разсеяна светлина, на перваза на първия прозорец гореше цигара. Изгасих я. Пуснах радиото. Нищо сензационно или интересно. Телеграфната агенция Франспрес, както и ежедневника „Юманите Диманш” също не съобщаваха нищо за среднощния взрив, за еднаквия вид на пасажерите на гарата, както и за катастрофата с младия мъж пред нея.
Почувствах нужда да остана сам. Уединих се в кабинета си. Вътре светлината, която щорите на прозорците пропускаха, е млечнобяла.
Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката.
– Пиер Дюшан на телефона.
Стори ми се, че дочух дишане в слушалката, но никой не ми се обади, а затвори телефона. Интригата се заплиташе. Кой ли ми звънеше?
Повече не ми се случи нищо необичайно. Върнах се вкъщи. Дълго време не успях да заспя. Какво ли не пробвах – безрезултатно. Накрая взех солидна доза луминал и заспах. Потопих се в непробуден сън.
+ + +
Прекарах мъчителна нощ. Още не бях заспал дълбоко, когато ми се стори, че в просъница дочух оглушителна експлозия.
– Мосю Дюшан, събудете се! Време е! Вие сте само мисъл. Мосю Дюшан, събудете се! Време е! Вие сте само мисъл…
Облян в пот, мъчително се пробудих. Нелепият сън продължаваше. Скочих от леглото, обзет от раздразнение и нетърпение да дойда на себе си. Веднага си спомних невероятните събития от предишния ден. Но изненадите не свършваха с това. Погледнах календара, за да видя коя дата сме днес. Но странно, той показваше вчерашната дата: седемнайсети септември. Бях готов да се закълна, че вчера бях скъсал листа с тази дата.
Нима днес бе предишният ден? Бях склонен да очаквам всичко.
Влязох в банята, огледах се в запотеното огледало, взех горещ душ, насапунисах се и се избръснах.
Гласът на жена ми прозвуча някак отдалеч. Забелязах, че стои до мен.
– Какво ти е? – запита ме тя. – Стенеше на сън. Пак ли кошмар?
– Нищо ми няма. Сънувах същия кошмар – някакъв стъклен град със стъклени хора – изрекох първата лъжа, която ми хрумна. – Коя дата сме днес?
– Седемнайсети септември. Защо?
– Нищо. Бях забравил.
В кухнята ме чакаше кафе, направено от снощи. Докато го пиех, трескаво се запитах, какво ли ми предстоеше в днешния ден.
Новините във въздуха бяха същите като вчера. Предадох се отново на тревожните си мисли от изминалия ден. Продавачката на павилиона за вестници бе същата жена-джудже, пред мен чакаше същата жена като вчера и броеше все така дребни монети. Помолих я да побърза. Не бях се излъгал – всичко се повтаряше. Пасажерите продължаваха да бъдат всички еднакви. Мъжът, който седна срещу мен на седалката, бе същият като този от вчера. Мълчеше и гледаше спокойно напред. След малко мина и неговият дубъл по коридора. Предпочетох да се вдълбоча във вестника си, вместо да се взирам в тази еднаква панорама от хора.
Влакът пристигна на гара Сен Лазар. От него слязоха същите хора като вчера, облечени по еднакъв начин. Не издадоха никакви признаци, че се бяхме видели вече предишния ден. Отново зърнах хилавото човече – то продължаваше да се държи странно. Насочваше все така силомер към телата на пътниците и записваше данните в омачканата си тетрадка. Тресеше се от страх. Погледна към мен с широко ококорени, изплашени очи и панически се шмугна в тълпата.
Изскочих пред гарата. Животът на шофьора на фиата зависеше от това, което можех да направя в следващата минута. Всяка пропусната секунда можеше да се окаже фатална. Чу се изсвирване на клаксони, изскърцване на спирачки, удар на метал в метал. Черен пикап се бе вмъкнал току-що пред гарата. Той връхлетя върху червения фиат, който паркираше на паркинга до тротоара. За малко да ме прегази и мен. Пикапът отхвърли фиата с мек удар върху пътното платно, после позорно офейка. Видях как се стекоха много хора. Дойде и полиция.
Блъснатият от пикапа бе красив млад мъж, който бе мъртъв. Бръкнах в жабката на колата и извадих личната му карта. Името му бе Мишел Льовен. Имаше и телефонен номер. Старателно си го записах.
Върнах се на перона и погледнах часовника. Той показваше все така девет без петнайсет.
През матираните стъкла на дългата редица прозорци на редакцията все така проникваше смътна, разсеяна светлина. На перваза на прозореца все така гореше цигара. Изгасих я, след което се усамотих в кабинета си. Вътре светлината, която щорите на прозореца пропускаха, бе все така млечнобяла.
Франспрес и останалите вестници и днес не съобщаваха нищо чрезвичайно и интересно. Радиото също мълчеше. Късно следобед реших да направя една проверка. Набрах номера на катастрофиралия Мишел Льовен. Обади се женски глас.
– Той катастрофира, мосю. Загина днес при автомобилна катастрофа.
Поне тук нямаше изненада.
– Моите съболезнования. Много съжалявам и за двама ви!
Миг по-късно телефонът иззвъня.
– Пиер Дюшан?
– Да, на телефона, кой е?
Непознат глас. Гласът замлъкна. Възцари се мълчание. Същото мълчание като вчера. Отсреща някой дишаше в слушалката, сетне затвори.
„Работата взема интересен обрат” – казах си, щом се прибрах с влака вкъщи. – „Мистерията се заплита”.
Опитах се да заспя вечерта, но без резултат. Само неспокойно задрямах. В три часа се стреснах от силен взрив. Минута по-късно тревожно иззвъня телефонът. С трескава тайнственост заговори мъж с гъгнив, гърлен глас. Същият, който ми се бе обадил вчера.
– Аз съм Клод Барние, стрелочникът на гара Сен Лазар. В течение съм на всичко, което се случва там. Открих каква е причината. Може ли да се видим днес и да обсъдим всичко на спокойствие? Въпросът е поверителен и не търпи никакво отлагане.
– Може. Къде да се видим?
– В закусвалнята на гарата. В девет без петнайсет.
– Добре. Ще бъда там.
Може би стрелочникът се опитваше да ми съобщи нещо, което ми се изплъзваше. И може би знаеше нещо повече от мен. Ето защо бе добре да се срещна с него.
+ + +
Сутринта бях на гарата. Часовникът показваше девет без петнайсет – часът на неотложния ход. Всяка секунда можеше да бъде фатална. Изскочих на платното пред гарата. Втурнах се срещу навлизащия в улицата фиат и размахах ръце. Фиатът с изскърцване закова на място и спря на десет сантиметра от мен. Шофьорът гневно отвори вратичката и ядосано попита какво правя. Беше истински красавец – висок, строен, с правилен, нежно очертан овал на лицето, с извънредно изящни скули, с дълбоки прекрасни сини очи, с нервен, но внимателен поглед. Лицето му беше безизразно, стиснатите му устни издаваха някакво скрито чувство, не на яд, може би, но по-вероятно на надменност и превъзходство. Умът му витаеше безцелно наоколо, сякаш се бе отделил от тялото му. Беше в елегантен, сив туиден костюм и маркова жълта риза. Трябваше да спечеля малко време, докато се изниже и другата кола.
– Да се самоубиете ли искате? – сърдито попита мъжът.
– Не. Изплаших се, че може да катастрофирате. Затова ви спрях – и като помълчах, добавих: – Аз съм ваш почитател. Много бих искал да се запознаем.
Мъжът бръкна в жабката, извади оттам визитната си картичка и небрежно ми я подаде. С облекчение забелязах как пикапът се появява и паркира на тротоара на опразненото място на два метра от фиата.
– Благодаря ви – казах. – Много ви благодаря!
Красавецът излезе от колата и изчезна в тълпата.
+ + +
Часовникът все така показваше девет без петнайсет. Запътих се към закусвалнята. Навъсени железничари, обърнати към релсите, се хранеха в нея. Всички бяха еднакви. Седнах на едно незаето място на една от масите. Малката фигурка на стрелочника ненадейно изникна пред мен. Той вече ме чакаше. Тясното му лице беше бледо и издаваше болнав вид.
– Елате! – прошепна той. – Не бива да оставаме повече тук. Набиваме се на очи. Да отидем на по-безопасно място. Може да са по петите ни. Да влезем в склада.
Последвах го. Озовахме се пред някаква барака, на която пишеше „Склад”.
– Тук нищо не могат да ни направят.
Работата за втори път вземаше интересен обрат.
– Кой? – попитах.
– И дотам ще стигнем. Но първо искам да ви съобщя, че времето е спряло. Ние винаги сме един и същи ден – седемнайсети септември.
Клод Барние, по-скоро жалък, отколкото нещастен, седна върху купчина дърва.
– Нищо не разбирам.
– Ще се изразя по-ясно. Вероятно сте чули последователните взривове през последните три нощи. С тях ние загинахме. На следващата минута бяхме отново живи.
– Пак нищо не разбирам – недоумявах аз.
– Почакайте! – спря ме той. – Всички ние сме под влияние на сила от Института по квантова физика „Макс Планк” на 25 километра западно оттук. Оттам се разнасяха взривовете.
– Предполагате, че учени са замесени в събитията, така ли да ви разбирам?
– Точно така. Проследих мозъчната и двигателната ни активност. Ние не излъчваме импулси. Невронните и мускулните ни импулси идват отдругаде.
– Откъде? – попитах аз.
– Локализирах ги. Идват от Института по квантова физика. По-точно, от лабораторията на професор-доктор Роуз Менар. Задвижвани сме от някаква чужда висша сила.
И като помълча, Клод Барние каза:
– Или сме мъртви, или някой ни сънува.
Почувствах слабост в коленете. За пореден път нещата вземаха интересен обрат.
– Какво приказвате? Как така? – слисано прошепнах.
„Той е пиян” – помислих си. – „Пиян до безобразие”. Обхвана ме нарастващ гняв. Всъщност, трябваше да престана да го слушам, но изгубих търпение и го нападнах с думи:
– Елате на себе си! – изкрещях. – Как можете да твърдите подобно нещо?
Долната му челюст увисна.За миг той престана да диша, но сега някак по-другояче. Внезапно налудничав блясък се появи в очите му, с разперени ръце човечето се вкопчи в ръчките на импровизирания стол и стана с такова усилие, че ставите му изпукаха. Той отново погледна към перона, обезпокоен, че някой може да ни види.
Преодолял гнева си, зашеметен, седнах на стола до него.
– Сигурен ли сте?
– Така, както е вярно, че ви виждам – каза той с фанатично упорство. – Всичко е вярно. Три пъти проверих.
Почувствах, че отново плуввам в пот. Клод Барние замря на място и се втренчи в мен с потъмнелите си кафяви очи. Погледът му ми напомни за пропаст. Прокарах длан по челото си.
– Не ми вярвате – укоризнено каза той. – Ами че вие вече знаете – промени тона си човечето. И така студено ме погледна в очите, че дори тръпки ме побиха. Може и да беше пиян, но отлично знаеше, какво говори. – Спомнете си гласа преди разсъмване. – Той кимна утвърдително и ме изучаваше как ще реагирам.
Странно, но не се развълнувах. Цялата тази размяна на кратки въпроси и отговори по-скоро ме разведри със своята деловитост. Стори ми се, че вече разбирам и предишното му необяснимо държане. Но откъде знаеше за гласа?
– И мен ме буди същият глас – каза той и заговори бързо, напрегнато, сякаш се опасяваше някой да не му попречи да се изкаже. Уплашените му очи бяха приковани към лицето ми.
– Да не си от тях, от Института?
– Не, не съм от тях. Журналист съм.
Мина известно време, преди да се съвзема от шока.
– Ами тогава – попитах. – какво да правим?
– Засега трябва да вършим всичко, както преди. Не бива да узнаят, че сме ги открили.
Не бях съгласен.
– Трябва да проникнем някак си в Института и да се срещнем с тази жена. Само така можем да разплетем мистерията.
– Не, да не ходим там – каза човечето и се разтрепера. – Върнете се! – изкрещя то и рязко се обърна. – Опасно е! – косата му щръкна от ужас. – Разбирам ви. Вие ме смятате за страхливец. Не, не съм страхливец. Ще ви го кажа другояче: Може и нищо повече да не се случи. Но ви предупреждавам: това може да е краят.
– Имате ли друг план за действие?
Друг план нямаше. И човечето се реши.
– Тръгваме ли?
– Тръгваме – все пак измърмори:
– Не зная как ще свърши този налудничав план, но изходът няма да е никак добър. Вие вече знаете от опит какво представлява само по себе си тази жена. Тя е по-лоша и от самия дявол.
– Именно затова трябва да я спрем.
– Рисковано е – би отбой човечето.
– Трябва по някакъв начин да свършим с този абсурд. Нека опитаме! Пък после ще видим, какво ще се случи.
И аз му разкрих плана си.
+ + +
Придвижихме се по някакъв лабиринт от объркани маршрути преди да стигнем до целта си. Стрелочникът крачеше пред мен, преодолявайки грапавини и ъгли, ръката му неотклонно се плъзгаше сякаш по невидима стена. Съвсем новата сграда на Института, изградена от стомана и стъкло, заемаше цялата страна на улицата пред нея. Положих усилия да последвам спътника си към стъклената врата. За разлика от Клод Барние, не изпитвах страх – само остро любопитство. Двойната, снабдена с фотоклетка врата, се отвори; нямаше портиер, който да ни спре. Коридорът бе пуст – зелен линолеум, флуоресцираща светлина от невидими източници, пластмасови стени, от които лъхаше подземен хлад. Сградата нямаше асансьор. Барние ме поведе през потъналия в дрямка и полумрак коридор по прясно измитите мраморни стълби към четвърти етаж и стая 415. Попаднахме в също такъв слабо осветен коридор като на партера; той също бе пуст. Двамата го преминахме почти целия от лявата страна, не знаейки къде ни отвежда, докато не се натъкнахме на една твърде тясна, глухо затворена желязна врата, украсена, както и стената, в бял цвят. Постояхме за миг пред нея и се ослушахме. Вътре бе тихо, никакъв шум. Без особена надежда хванах дръжката на вратата и почувствах как тя се отваря. Озовахме се в нов, също така пуст коридор, с разсеяна като в аквариум светлина, който свършваше също с глухо затворена врата. Постояхме малко пред нея и се ослушахме, след като почукахме. Никой не се отзова. Натиснахме дръжката на вратата и резето рязко изщрака.
Попаднахме в неголяма стая. В нея биеха на очи синкавите отблясъци на стоманата, кафявата кожа на креслата, а на стените бяха провесени няколко пана с увеличени репродукции, станали вече неузнаваеми от износването. Цареше безредие. Светлината идваше от прозорци с изпъкнали стъкла, които гледаха към синьото небе. По дължината на стените се простираха библиотеки, полици и стелажи, покрити с купища книги, някои от които нахвърляни върху масичките и фотьойлите. По пода се търкаляха угарки. В един шкаф се мъдреше книга на латински тук-таме с бележки, написани на ръка. Покрити с прах инструменти и апарати лежаха отгоре по масите. Прах покриваше заглавията на редицата книги, които изпълваха масивната библиотека.
Огледахме се. Чакахме някой да се покаже, но никой не се появи. В дъното на стаята открихме още една врата, боядисана на бели и зелени квадрати. Тя не беше заключена. И в тази стая нямаше никой. На една от стените бяха наредени рафтове с книги. Другата стена бе задръстена от кашони. Тук цареше същото безредие, оправено сякаш съвсем набързо. И тук бяха разхвърляни инструменти, шишета със засъхнала утайка, прашни термоси, пълни с някаква течност.
В дъното на стаята имаше друга врата. И тя не беше заключена. Почукахме. След като никой не се обади, влязохме вътре. Вратата се плъзна меко след нас. Тук бе тъмно и пусто. Бе осветено от съвсем оскъдна, матова светлина. Лампите жълтееха, изсмукани от мрака, а последната приличаше на дупчица, пробита в театрален декор, изобразяваща немощно слънце. Междувременно започнахме да свикваме с този черен като сажди полумрак, който цареше в помещението, когато лампата неочаквано щракна и в стаята плисна светлина.
Някой доскоро бе пил вода от каната на масата. Вдигнах я и замахнах с нея. Искаше ми се да я разбия. Но благоразумно се овладях.
Погледнахме пред себе си и видяхме на стената окачени снимки в позлатени рамки. Едната представляваше профил на жена с остро като на полска мишка лице, а другата – лице на привлекателен, красив млад мъж. Разпознахме мъжа; бе Мишел Льовен, шофьорът на фиата, който бях спасил от катастрофа тази сутрин. Паралелно с това се разнесе и едва доловимият дъх на парфюм, прекъснат от автоматично отворила се на помещението врата. Разнесе се глас:
– Добре дошли, мосю Дюшан и мосю Барние – очаквах ви. Аз ви повиках. Разположете се.
Същият глас, като този от съня ми. Това вече бе прекалено. Кипнах от възмущение, презрение, ярост и омраза. Понечих да се вкопча в лицето на гласа като в ръба на пропаст, но се въздържах. Дръпнах се назад, за да установя откъде идва гласът. Зърнах един силует, заслепен от внезапно бликналата светлина. Роуз Менар влезе в стаята, облечена не както на портрета, а в дълга бяла рокля, върху която носеше лилав вълнен шал. Бе дребна, ексцентрична, слабичка жена с обгорено от кварцовата лампа лице. Опитах се да установя някаква прилика на това излято сякаш от гипс лице, втренчило в мен празните си очни кухини, така павирано от крема, с който беше покрито, че изглеждаше от древността; наподобяваше лика на Касандра. Видях две иронични очи, които ни гледаха втренчено. Видът им ми вдъхваше недоверие.
– Виждам, че вече сте разгледали портретите – започна тирадата си тя. – Да започнем от тях. На единия портрет съм аз, на другия – моят любим Мишел Льовен, когото вече познавате. Познанството ми с него е от дълги години; той беше петнайсет години мой колега. Запознахме се на едно романтично парти като студенти в Сорбоната. Мишел беше красив – най-красивият мъж на света, който познавах. И нищо чудно, че се влюбих до полуда в него. Следваше физика в Сорбоната. Заради него напуснах правото и се записах да следвам теоретична физика, а след дипломирането си постъпих на работа като него в Института по квантова физика. Бях свидетел не само на красотата му, с времето се научих и да го разбирам. Станах втората му същност, неговото алтер его. Както кучетата приличат на своя стопанин, така и аз заприличах на него. Както вещите в стаята споделят характера на своя притежател, така и аз възприех неговия. Желаех го – не ми трябваше нищо друго. Вие знаете ли какво значи това за една влюбена жена? За мен това бе лудост, страст, идея-фикс. Той ме привличаше не само с красотата си, но и с мащаба на амбициите си. За половин година обнови Института. Привлече в него свежи учени от чужди страни. Хвърли се да работи денонощно и в делник, и в празник. Дивата енергия, с която той се справяше в работата си, ентусиазмът и растящата му жажда за изява, неизтощимите му възможности, ме амбицираха и мен. Вие не знаете на какво е способна една влюбена жена. Обичах го – това е обяснението. Бях готова да направя всичко за него, да надскоча възможностите си. Исках, преследвах успеха. Настоявах. Вярвах в своята звезда с налудничава вяра. И накрая постигнах целта си. Защитих докторантура и му станах шеф. Вярвах, че сега ще ме забележи.
Тя помълча, после продължи:
– Но той не беше влюбен в мен. Не ме обичаше. Както преди, дори не ме забелязваше. В гордостта си бях силно уязвена. Затова не се старайте да намерите друго обяснение за станалото след всичко това. Какво ми оставаше да направя. Изпитвах танталови мъки, срещайки го по коридора.
Тя пак направи пауза.
– Няма да се спирам в подробности. Може би, ако направех някакво голямо откритие, щеше да ми обърне внимание. Хвърлих се с плам в работата си. Отдавна ме занимаваше еретичната идея как с помощта на човешкия мозък вселената може да стане разумна, а материята – мислеща. Главните ми усилия бяха да обединя някои от постулатите на квантовата теория на Макс Планк с тези на теорията на относителността на Айнщайн в една нова, революционна органична теория на материята. С една дума, с помощта на човешкия мозък, да я направя мислеща. Но не мислете, че сполучих веднага. Необходими ми бяха много усилия. Мечтаех за разум, който не познава граници, не спъван от остарялата човешка мисъл, съединен с материята, с дълбините на космоса, с вселената. Но дълго време се движех в непрогледен мрак. Моите рудиментарни познания по физика не бяха достатъчни. Затова привлякох в екипа си най.добрите световни учени. Няма да се спирам на подробностите. Доста труд вложих в откритието си: петнайсет години работа, ровене из научните теории, пресявах и отхвърлях факти, разкривах параметрите на човешката мозъчна дейност и тези на материята. Въпросът беше как да пренасоча импулсите на мозъка към тези на вселената. И накрая успях. Направих откритието. Трябваше да изобретя само апаратура, която да улавя и да усилва и най-слабите мозъчни импулси и да ги предава на вселената.
Тя млъкна. После продължи:
– С апаратурата това беше вече възможно. Но още не бях сигурна в откритието си. Трябваше ми експеримент с живо човешко същество, тоест потвърждение на човешкия фактор.
– И вие сте експериментирали със себе си?
– Да, но не веднага. Побързах да се обадя на Мишел Льовен. Съобщих му, че съм разработила нова революционна теория за човешкия мозък и материята и му определих среща на другата сутрин в девет без петнайсет в снекбара на гара Сен Лазар. И тогава фаталното се случи. Това ви е известно: той нелепо загина при катастрофа. Можете да си представите какъв потрес и шок бе това за мен. Тъкмо щях да спечеля вниманието му. Той щеше да ме обикне.
За миг тя се смълча.
– Трябваше да се усамотя и да размисля. Но бях в цайтнот. Съзнавах риска за себе си, но не можех да се примиря с това, че Мишел го няма. Нямах време за губене. Залостих се веднага в лабораторията си и подготвих апаратурата. Свързах я с мозъка си, вградих електроди в него и ги взривих.
Тя помълча.
– Аз съм вселената, мосю Дюшан.
+++
Помислих си, че полудявам. Ситуацията пред очите ми бе прекалено фантастична, за да бъде плод на здрав разум.
– Вие сте луда – изхъхрих аз.
– Не, мосю. Това е самата истина – лицето й отново стана безизразно. Тя се изправи и се втренчи неподвижно в нас. Гласът й се плъзна в кафявозелената стая като звук в аквариум.
– Вие сте мъртви, господа. Умряхте при експеримента през нощта срещу седемнайсети септември. Аз ви създадох повторно. Вие съществувате само в моята мисъл.
Тя изглежда прие мълчанието ми за смущение, затова съчувствено продължи:
– Изобретявам все един и същи ден – седемнайсети септември. Последният ден, в който Мишел Льовен беше жив. Защо създадох хората еднакви? А защо не? Не съм привърженик на разнообразието на формите. За мен хората не значат нищо; съществува само Мишел Льовен. Оставих ви същите само него и вас, за да проверя себе си и да се уверя в правомерността на постъпките си. Вие ми послужихте като коректив. Чрез вашите реакции исках да проверя дали съм на прав път.
– Вие сте луда! Луда за връзване! Или сте самият дявол. Трябва да ви изправят пред наказателния съд на Париж – изстрелях в лицето й аз. Прищя ми се да я удуша или да се хвърля отгоре й. Замахнах срещу нея, но ръката ми премина през въздух.
– Не си и помисляйте да стоварите юмрук срещу лицето ми. Нима мислите, че ще ви се явя в плът и кръв? Това е само моето холографско копие – в случай, че се опитате да ме нараните.
Пребледнях от безпомощност. Гневът ме заслепи.
– Не ви разбирам. Защо правите всичко това?
– Няма нищо за разбиране. Аз го обичах. Трябва да сте усещали някога това пагубно желание да имаш някого и категоричната невъзможност да го притежаваш – тя изтри една сълза от лицето си. – Извинявайте, разчувствах се.
– Затова говоря малко несвързано. Исках само Мишел да бъде жив, да мога да го виждам отново.
Тя помръдна с палци, усетила неодобрението ми.
– Мислете каквото си искате. Не можете да ме трогнете. Аз съм само една влюбена жена, която се опитва да се бори за щастието си.
– Вие сте убийца! Вие го убихте – изкрещях аз.
– Грешите. Не, аз само го създадох. Аз му възвърнах живота. Той ми принадлежи. Сега с него ще се съединим завинаги във вечността. Но вие никога няма да разберете това.
– Ще повикаме полиция и ще ви предадем на властите.
Роуз Менар не показа никакви признаци на безпокойство. В гласа й се прокрадна горчив сарказъм.
– Колкото до мен, аз няма да ви преча. Опитайте! Но никой няма да ви повярва. Ще помислят, че това е абсурд. Само ще се компрометирате. И ще ви въдворят в психиатрия.
„Съкрушителен аргумент – помислих си. – Това е някакъв кошмар”. Но не се предадох.
– Ами ако не ви се подчиним и се опитаме да ви спрем?
Вместо да се ядоса, както очаквах, тя само снизходително се разсмя.
– И как ще го направите? Надявам се, че до това няма да се стигне. Разчитам на вас да ме разберете – тя помълча. – Не, мосю, вие сте само моя мисъл. Ще ми се подчините. Бъдете умен. Дори и Галилей се е отрекъл от идеята си, когато разбрал, че инквизицията възнамерява да го изгори на клада.
Нервите ми не издържаха.
– Все пак, ще опитам.
Зачаках реакцията й. Но вместо да изрази безпокойство, тя се разсмя.
– Горкият! Горкият мосю Дюшан.
Всичко беше безсмислено.
– Няма да ви задържам повече – каза Роуз Менар. – Аудиенцията ви при мен приключи – и тя напусна стаята.
Излязохме на слънце, на топлата улица от пустия леден коридор. Оставаше само още един ангажимент, който трябваше да осъществим. Обадихме се по телефона на Мишел Льовен и си определихме среща в бар „Ервен” след четирийсет минути. В уречения час бяхме там. В бара нямаше жива душа. Мишел вече ни чакаше. Отново ми направи впечатление изключителната му красота. Бе висок, красив млад мъж с черна коса и изненадващо сини, тресавищни очи.
– Да не се е случило нещо? – запита ни той.
– Да, случи се.
– Нещастен случай?
Кимнах му утвърдително. И му разказахме всичко, както се бе случило.
– Вие загинахте онзи ден при катастрофа. Вчера също. Третият път днес избегнахте катастрофата. Аз ви спасих.
– Как така съм загинал? Вероятно имате предвид, че съм бил в мозъчна смърт и съм дошъл в съзнание? – израз на дебнещо недоверие се настани върху лицето му. Той чакаше пояснение.
– Не става дума за това. Вие умряхте два пъти, бяхте погребан в гробището „Пер Лашез” и тялото ви бе подложено на разложение.
– Но как съм жив сега?
– Ние не съществуваме в действителност. Вие, както и ние, сме мъртви. Съществуваме само в мисълта на шефката ти – Роуз Менар.
И ние му разказахме подробно всичко, което бяхме научили от нея.
– Дъртата му вещица! Значи за това ме е викала утре в девет без петнайсет в снекбара на гарата, за да ми съобщи за откритието си? Напускам незабавно Института. Веднага ще си подам оставката.
На сбогуване той ми благодари.
Нямах повече работа за деня. Взех влака до вкъщи и се прибрах в дома си. Легнах на дивана с обувките си и моментално се пренесох в царството на Морфей.
+ + +
На другата сутрин всичко беше като дежа-вю. Събуди ме гласът на Роуз Менар.
– Мосю Дюшан, събудете се! Време е. Вие сте само мисъл. Мосю Дюшан, събудете се. Време е. Вие сте само мисъл…
Мъчително се събудих. В устата ми още нагарчаше от съня. Погледнах датата на календара: все същият ден, седемнайсети септември. Скъсах листа с датата. В кухнята ме чакаше направено от вчера кафе. Докато го пиех, се запитах, какво ли щеше да ми донесе днешният ден. Машинално се отправих към банята. Взех душ, измих си зъбите, избръснах се и се облякох. Подранилото слънце все така грееше в прозорците. Отправих се към работата си. По пътя срещнах обичайните заподозрени: жената с неестествено сиво лице пред павилиона за вестници, която броеше много бавно дребни монети, мъжа на съседната седалка във влака, протегнал левия си крак напред. По пътеката очаквано премина неговият дубъл. Целият коридор, както преди, бе пълен с еднакви лица – сиви, безизразни, еднакво облечени.
Влакът пристигна на гара Сен Лазар. Високоговорителят все така съобщи, че високоскоростният влак от Рен до Париж спира на шести коловоз. Слязох на перона. Заслизаха и другите пътници – еднакви, призрачно бледи, с еднакво износено облекло. Сред тях забелязах стрелочника Клод Барние, който измерваше със силомер телата на пътниците и отчиташе данните в омачканата си тетрадка. Видимо не ме позна. Щом ме видя, се стъписа и уплашено се шмугна в тълпата. Часовникът все така показваше неизменното девет без петнайсет.
В същия миг пред гарата се вдигна суматоха и натам се завтече народ. Изсвириха клаксони, чу се трясък, скърцане на спирачки и удар на метал в метал. Останах закован на място.
И вече знаех, какво ще се случи.