В своята студия „От „Ще си викна песента“ към „Искам да напиша днес поема“ Никола Георгиев изтъква ключовия характер на думата „пея“ в българската поезия. Въпреки че синонимната употреба на „певец“ и „поет“, на „песен“ и „произведение“ да е характерна за всички европейски езици, в „причините, начините, а вероятно и в честотата на употребата на „пея“ ученият допуска наличието на „нещо своеобразно българско“.
Мотивът за пеенето в личното творчество Никола Георгиев свързва с народното творчество. И това в пълна степен се отнася за поет като Елисавета Багряна, в чиято ценностна скала народната песен има почетно място. Въпреки че в студентската си младост е статистка в операта и обича музиката на Вагнер, мотиви, навеяни от тази музика, почти няма да срещнем в поезията й, нито пък отъждествяване на звученето на стихотворението и на поетическия глас с инструменталната музика, а главно – с вокала, с песента. Обяснението е не само в детайлното гимназиално изучаване на народните песни, в житейската среща с фолклора по време на учителстването й на село, а най-вече във вътрешната родственост.
Колко близка на поетическото светоусещане на младата Багряна е народната песенна стихия се вижда от цикъла „Гергьовден“, в който образността и символиката на народния поетически език, фолклорните алюзии и реминисценции се пречупват през призмата на индивидуалното художествено мислене, съчетавайки се със свойствените на поетесата душевни пориви. В общата структура на лирическия образ във „Вечната и святата“ песенните паралели подчертават, че психологическите процеси, протичащи в тогавашното градско общество, протичат и в народното съзнание като изконни, общочовешки.
За превръщането на народните песни в органична част от духовността, от самосъзнанието и светогледа на поетесата говори признанието й пред нейния анкетьор Иван Сарандев: „И после, когато почнах да печатам във „Вестник на жената“ някои стихове в народен дух, той (Михаил Арнаудов – Д.К.) ме поощри: „Пишете в тоя дух!“ И аз се зарадвах, че това се харесва, без да имам съзнанието, че правя стихове в народен дух. Така ми дошло, така го пиша.“
Ако за стихотворенията във „Вестник на жената“ е валидно обяснението: „Така ми дошло, така го пиша“, по-нататъшното утвърждаване на поетесата е свързано със съзнателно творческо отношение към фолклорната естетика и поетика. Още повече, че за това способстват и процесите в литературата през 20-те години.
Най-изразителното доказателство за Багряниния фолклоризъм е стихотворението „Моята песен“, в което въпросът за отношението към народното творчество се слива с патриотичната, нравствената и естетическата позиция на поетесата. Възникнало като рефлексия при срещата с огромното пространство на океана, стихотворението е страстна изповед на гореща любов към родината, но и прозрение за личното творчество, за неговата обвързаност и обусловеност от народния дух и от националното изкуство.
В заглавието е изнесена темата за песента като водеща и в целия композиционен ход се повтарят стихове и думи, които я подхващат отново. Определено е основното намерение на стихотворението:
Тогава, лодкарю, аз ще запея песен,
нечувана песен – за моята малка родина,
чието е име – облак над мене надвесен,
чиято е песен – за мене мед и вино.
Съдържанието на творбата се гради като лирически разказ за тази песен – „мед и вино“, в която поетесата вижда звуков символ на родината, огледало на националната съдба и народопсихология.
Темата за песента зазвучава успоредно с темата за паметта. Песните, съпровождали младостта на поетесата, са неотделими от духовния й свят. Затова за тях не се говори в минало време. Те навлизат в непосредствения творчески процес, в който субективното преживяване се съединява с радостта на моми и момци „по сватби, седенки в нощи дълбоки“ и със скръбта на майки-оплаквачки. Включвайки епичното и драматичното, лиризмът разширява обема си и хармонично се слива с големия колективен живот. Оттук и богатата изразителност на поетическата реч, изливаща с в поривисти изблици, със синовна сърдечност и нежност.
Когато е възприемала тези песни, бъдещата поетеса се е вживявала в тяхната лексика, но и в тяхната напевност, прониквала се е от усещането за въздействената сила, заложена в естетическото единство на съдържателност и мелодичност. Как внимателно се е вслушвала в музикалния строй на народните песни, как е осъзнавала, че самият напев способства да се предаде цялата дълбочина на емоцията, се вижда от чувствителността й към различното звучене на песента-празник, песента-радост и песента-плач. В тъжната протяжна песен, в нейната размерено плавна ритмика и разпети срички е долавяла онази горест, която извиква сълзи и създава представа за въплътено в песента страдание. Безспорно, умението на поетесата да слуша музиката на живота в цялата сложност на неговото звучене има връзка и с това начално преживяване на песента като израз на скръбна или ликуваща мисъл.
„Моята песен“ трябва да се роди в съотношение и съизмерване с тези песни, защото изворите на лирическата поезия Багряна осъзнава в народните лирически песни. Те са нейна естетическа норма, образец, идеал. Чрез жанра на песента тя се стреми да реализира поетическите традиции; съобразно модела на народната песен чертае собствения си поетически модел. Всъщност в това съобразяване и съизмерване не се ли проявява онова „нещо своеобразно българско“, за което говори и Н. Георгиев.
Във виждането си за „моята песен“ Багряна проявява високо творческо самосъзнание, усещане за дарба, дадена й от песенната сила на народа. И на задължение да върне това, което й е дадено. Чрез народното творчество тя осъзнава предназначението си на национален поет. Нужна е зряла поетическа сила, за да „изпееш“ такава песен, родена от самовглъбяването, от потопяването в собствения свят, където са заели мястото си тези песни – като спомен-преживяване, но и като модел и дълг.
В смислов план „моята песен“ остава в бъдещето като идеал, към който поетесата непрекъснато ще се стреми. Но докато е говорила за нея, израснала е художествена реалност – образец на високо изкуство. Онова, което е вълнувало душата на поетесата, е толкова сложно, съкровено, неизразимо със слово, че е извикало експресивните възможности на песента. Говорейки за песенния гений на своя народ, на песните като въплъщение на радост и горест, тя сама е дошла в съответното песенно настроение. Отличаващо се с качествата на песен-елегия и песен-прослава, художественото битие обхваща огромна емоционална траектория – от вопъла на страданието: „О, песен такава, злокобно, сподавено тиха,/ не си още чувал и може би никъде няма…“ до жизнеутвърждаващото чувство, проникнато от духа на националната устойчивост. Сътворената песен е по новому елегична, в нейния драматизъм звучат мажорни тонове; пронизващо-унилият, сърдечно-горестен тон се съчетава с интонация на дълбоко, но овладяно вълнение.
С ориентираността си към бъдещето „Моята песен“ е емблематична въобще за поезията на Багряна – тя говори, че творчеството й ще се намира под знака на завещаното, че ще бъде отворено към духовните ценности на народа, че стиховете й ще синтезират онова, което идва от собствената й чувствителност, но и от глъбините на народната култура.
„Моята песен“ е показателна за това в каква значителна степен народнопесенната традиция е повлияла върху естетическото съзнание на Багряна, но тя говори и за творческото възприемане на някои съществени страни от поетиката на определени фолклорни жанрове и по-специално на лирическата песен. Тук няма хвърляща се в очи фолклорна стилизация и подчертана употреба на народнопесенни похвати. И все пак цялата проникновеност на лиризма е обусловена от вътрешната връзка с фолклорния свят, с неговата задушевна простота и непосредственост. „Винаги с удивление съм си мислила за умението на народния певец просто и естествено, следвайки законите на поетическата си интуиция, да предаде движението на мислите и чувствата. И с какво богатство от ритмични средства е разполагал, когато е създавал мелодията на своите песни…На мен лично формата на народната песен с много свои черти ми е близка“ – признава в един от личните ни разговори поетесата.
Отличното владеене на народнопесенните похвати се съчетава с висока култура на стиха, в резултат на което се изгражда стройната архитектоника на стихотворението. Всичко в него е хармонично, пеещо, и заедно с това толкова естествено, сякаш че е непосредствена реч, а не майсторски организирана творба, сътворена в 5-стъпен амфибрахий, със специално подбрани и симетрично разположени рими и съзвучия, с класически изградени четиристишия.
Стихотворението се родее с народнопесенната поетика по отвореното си импулсивно начало с диалогическа насоченост: „Вземи ме, лодкарю,…“ Важен момент в структурното изграждане, то внася интимност и въвежда в емоционалната атмосфера. Стихотворението впечатлява със своя речеви лаконизъм и заедно с това с обилието от словесни повторения, засилващи емоционалната напрегнатост и музикалност на лирическата реч. В многократно повторените „пеят“ и „песен“ е съсредоточена самата същност на лирическото съдържание, неговата емоционално-смислова доминанта. Намиращи се в позиция, която им позволява да оказват определящо въздействие върху целия словесен състав на произведението, тези думи заключват не само силен смислов, но и звуков образ. Те съдържат и психологически заряд, и песенност – на фона на общата носталгична атмосфера.
Колкото и да е свързано с народнопесенната традиция, стихотворението „Моята песен“ е индивидуална творба, родена от много съкровено преживяване. И това най-осезаемо се проявява в ритъма. Багряна е творец, за който ритъмът има много съществена роля. Раждането на творбите й се предхожда от особено ритмично състояние, в което се отразява собственото й дихание, биенето на сърцето й. Ритъмът я свързва с дълбоката същност на мирозданието, където действа всеобщият ритмичен закон. За ритмичното своеобразие на „Моята песен“ тя самата ето какво споделя пред Блага Димитрова и Йордан Василев: „Ритъмът на стихотворението „Моята песен“ е различен от ритъма на другите стихотворения в цикъла „Бретан“. Той е по-кратък, по-подвижен, по-задъхан, защото се яви, свързан с напиращите спомени и мисли, като запъхтян говор през време на бързото ми вървене по брега на океана срещу вятъра. Всъщност това е класически амфибрахий, чиито стъпки се попълват тук там от синкопите, както тактовете в музиката се допълват от паузите.“
Синкопираният амфибрахий не се асоциира с народната тема, с песента изобщо. Анализът показва, че той възниква в най-интимните и горестни творби на Багряна – втората част на „Requiem“, третата част на „Триптих в черно“ Ритъмът на нейната индивидуална тревога в „Моята песен“ побира биоритмите на собствения й организъм, но и ритъма на съвременната й епоха, и ритмичния опит на народа ни. Метричната енергия, получена от действието на ритмичните паузи, се съсредоточава върху смислово най-важните точки. Например в трета строфа синкопите идват там, където трябва да се откроят думите: „аз“, „песен“, „облак“ „мед и вино“, а в четвърта строфа – на два пъти думата „пеят“. Особено наситена със синкопи е шеста строфа, където се наслагват думи, създаващи представа за жестоката съдба, висяща над народа и земята ни:
У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи – Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята – плодна, но тъжна безмерно.
В личен разговор, изтъквайки колко значителна роля в системата на изразните средства има паузата като пълноценен елемент на ритъма, поетесата добавя: „Синкопът се среща в нашите народни песни, има го и у Яворов“, подсказвайки за обвързаността на своите поетически открития с родните традиции.
Мястото на ритмичните паузи, както и на съзнателно подчертаните ритмико-интонационни паузи между думите и редовете, се определя от присъщия на поетесата стремеж към емоционално-логическо подсилване и акцентуване. Разположението на синкопите в „Моята песен“ – това „извънредно интересно за стиховедите произведение“ (Мирослав Янакиев) се отличава с една особеност. Те се появяват винаги след цезурата, която настъпва след втората стъпка (само третият ред на шеста строфа прави изключение). По този начин се постига еднакво интонационно започване във всички редове. Свободни от паузи, първите части до цезурата са по-равни, по-мелодични, а вторите – по-експресивни.
В „Моята песен“ изостреното чувство на Багряна към звука се проявява в равномерното разпределение на гласните като носители на музикално-мелодичното начало в словесното изкуство. Опорните а, е, о, и сякаш се преливат една в друга, създавайки усещане за пеене на широко дихание. Стихотворението се характеризира с плавност, необременена от съгласни звукове, но и с мярка в употребата на една и съща гласова нота, за да не се наруши равновесието вътре в стиха, за да не се размие със звука словото-мисъл. Хармонично устроеното дарование на поетесата търси евфоничната изразителност на поетическата реч не само в съзвучията, а в богатството на звуковата палитра, в смяната, преходите и контрастите на разнообразни звучения.
Мелодичността и плавното течение на речта (въпреки метричните паузи) се създава и от наличието на женска клаузула, в която е издържано цялото произведение. Белег на песенност са и ритмико-синтактичните паралели, както и анафоричната употреба на съюза „и“, чиято стилистична функция, както и в народната песен, е да предаде нарастващото лирическо вълнение.
Въпреки че стихотворението „Моята песен“ свидетелства за песенното дарование на поетесата, въпреки че на места поетическата реч звучи като песен с песенни повторения, смисълът на заглавието е много по-богат от обикновеното жанрово назоваване. Това се потвърждава от контекста, пораждащ размисъл за връзката между поета и съдбата на Родината, за творчеството като израз на отговорност и съвест. Обобщаващото значение, което Багряна влага в понятието „песен“, рефлектира в критическите текстове за стихосбирката „Вечната и святата“. Имам предвид не метафоричното „песни“, с което се наричат на много места нейните стихове, а „песен“ – разбирано като единен и цялостен поетически текст: „“Греховната и свята песен на Багряна“(Иван Мешеков), „Вечната и святата“ е песен за свободната творческа воля…“(Д.Б.Митов).
В по-късната лирика на Багряна мелодията, единната тоналност все повече се измества от контрапункта, от драматичното преплитане и противопоставяне на различни мотиви, от съчетаването на мелодичността с повествователност, с разговорни елементи, но поетесата продължава да повтаря „пея“ и „песен“, оставайки вярна на изначалното си естетическо разбиране за песента като възвишено изкуство.
Дора Колева
Дора Колева е родена през 1942 г. Завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. През 1972 г. постъпва на работа във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където става д-р, а по-късно професор по съвременна българска литература и където протича научно-изследователското ѝ развитие.
Автор на книгите: „За поетиката на Багряна“ (1983), „Лириката на 60-те години. Стилови тенденции и многообразие“ (1998), „В художествения свят на Андрей Германов“ (2000), „Лириката на Павел Матев“ (2001), „Блага Димитрова: човек, общество, всемир“ (2003), „Български писатели. Естетика и поетика“ (2004),
„Атанас Далчев – поетът-философ“(2014), „Яна Язова и Александър Балабанов, двуединство на духа“ (2020).
