Представете си Германия, в която Адолф Хитлер доизживява спокойно своите последни старчески дни. Една Германия, в която Йоаким фон Рибентроп става първият следвоенен президент. Той призовава възстановените и новообразувани партии да подпишат споразумение за ненасилие и повежда страната си към либерална демокрация. Представете си една свободна и демократична Германия, в която д-р Йозеф Гьобелс е депутат в Райхстага и ободрява своите съидейници от Новата модерна народно-социалистическа партия: “Горе главите, мили хора! Ние пак сме тук!” А на упреците отправени от опозицията и световното еврейство за някакъв си холокост, Адолф Айхман отговаря: “Нашата партия поема вината само с мезе!”
Представете си една Германия, в която Хайнрих Химлер издава служебни удостоверения кой някога е бил сътрудник на Гестапо и кой – не. Една Германия, в която Херман Гьоринг дава пространни интервюта из вестниците, обяснява колко много обича своята Родина и роптае срещу престъпленията, извършвани спрямо бившите нацисти. (Представете си само – трима от тях били понижени в длъжност, а един даже бил уволнен! Какъв ужас! Колко недемократично!)
Представете си една следвоенна Германия, в която Ото Скорцени ръководи разузнаването, а д-р Йозеф Менгеле е президентски съветник по въпросите на реформата в здравеопазването. Гестапо е разтурено, като му е сменено името, а за SS, фелдмаршал Кайтел обяснява, че “времето било такова”. Ялмар Шахт развива преуспяващ бизнес, превърнал се е в честен частник, ръководител е на свръхмощната икономическа групировка “Мулти-Круп”, върти търговия със Съединените щати и със СССР. Алфред Розенберг ръководи дружеството за германо-еврейско приятелство, а свастиката е заменена с юмрук, стиснал розичка.
Минава време. Адолф Хитлер умира, изпратен е в последния си път по улиците и площадите на Берлин с невиждани почести. В съседна Австрия, в градчето Браунау, водачът на тамошните антифашисти открива на площада негов паметник. Върху паметника се чете надпис: „Аз, Адолф Хитлер използвах цялата власт, която имах за добруването на своя народ”. Демократично избраният президент Хартнауер, син на един от Ернст Телмановите съратници, изпраща съболезнования до близките на починалия. Мартин Борман пламенно се кълне: “Ако ще и на свастика да ме разпънат, аз пак си оставам верен на Фюрера!” Умира и Химлер. Средствата за всеобщо осведомяване ни припомнят колко скромен, колко мъдър и трудолюбив е бил той, как самоотвержено се е борил срещу враговете на Райха, как бил наредил закриването на Освиенцим, Бухенвалд и Майданек, и само войната му попречила да изпълни навреме своите благородни замисли.
На фона на тези исторически събития дали си заслужава да споменем, че някой си Ерих Мария Ремарк е даден под съд по чл.108 от германския Наказателен кодекс за проповядване на фашизъм и опит за насилствено изменение на държавния и обществен строй на Хилядолетния Райх. Доказателствата по делото са събрани от видния професионален разузнавач, специалист с дългогодишен стаж в Аушвиц майор Петер фон Петер. Съдиите и прокурорът също не са случайни – на тях някога им бе поверено делото на покушението срещу Фюрера, завършило със строгата, но справедлива присъда за екзекуция на Клаус фон Щауфенберг.
Организацията на Обединените Народи изпрати поредната пратка хуманитарна помощ. Разпределението на помощите е поверено на показалите своя висок морал в Лидице, Хатин и Орадур специалисти. Видният демократ Борман получи Нобелова награда за мир. Германският мирен преход бе завършил. Тристахилядният германски народ показа завидна зрялост на изборите, като преизбра същите любими ръководители. М-р Председателят Клемент Атли и Генералният секретар Сталин изпратиха поздравителни телеграми, а Президентът Труман специално пристигна, за да произнесе пламенна реч на пл. ”Александерплатц”. Смъртната присъда на Ремарк бе заменена с доживотен строг тъмничен затвор. В Германия всичко е наред.
Не можете ли да си представите такава Германия? Елате тогава в демократична България!
Ангел Грънчаров, февруари 2000 г.
* пояснение
Ангел Грънчаров (тогава 18 годишен) бе задържан, разследван и осъден през 1978 година на 4 години затвор за “ проповядване на фашистка и антинародна идеология” ПО ЧЛЕН 108 от Наказателния кодекс. Цялата му дейност се състои в съставяне и разлепване на позиви с антикомунистическо съдържание. НЕ АНТИНАРОДНО! От излизането си от Старозагорския затвор (излежава присъдата си без намаление, амнистия или помиловки) ДО ДЕН ДНЕШЕН той е преследван и тормозен за убежденията си: до ноември 1989 г. от Държавна Сигурност, а след тая дата и досега от…Държавна Сигурност, преименувана напоследък на Национална служба за сигурност. Активен участник в създаването на Независимото дружество за защита на човешките права през 1988 година и “дясна ръка” (изказвания на агенти) на Илия Минев. Илия Минев беше кум на сватбата му и кръстник на дъщеря му.
През декември 1998 г. той е арестуван и разследван за “фашистка и антинародна дейност” ПО ЧЛЕН 108 от Наказателния кодекс. Дейността му е в съставяне и разлепване на два позива с призиви против корупцията и патриотично насочени. НИЩО АНТИНАРОДНО! След многобройни обиски, изземване на архивите, библиотеката и имуществото му, включително и неговата единствена пишеща машина, той е прехвърлян от един следовател и прокурор на друг, докато най-после, през септември 1999 година, последният му следовател (от “Развигор” в София), след запознаване с част от творчеството му, решава да прекрати делото против него с думите “нямам намерение да изправям пред съда един Ремарк”.
Нека се отбележи, че опитите на негови приятели и съмишленици да алармират обществото за този скандал – “случил” се десет години след “падането” на комунизма и звучащ като кошмар от Кафка, или Оруел – бяха напълно безуспешни (чули ли сте някъде нещо за Ангел?). Застъпничеството на колеги по съдба – Ганчо Савов, Янко Янков, Никола Алтънков и други не доведоха до никъде, нито срещата му с вицепрезидента Кавалджиев, който също е лежал в Старозагорския затвор по член 108. Не споменаваме, разбира се, професионалните български дисиденти. Тези от тях, с които влязохме във връзка, бяха напълно незаинтересувани, а някои от тях се отнесоха и враждебно.
Ангел Грънчаров е известен публицист, печатан в много български вестници и списания. Той е автор на над 200 статии, монографии и проучвания в областта на политиката, социалното устройство, религията, старата българска история и естетиката. Една невероятно ерудирана личност с чувствителен и проницателен ум, той ще бъде тепърва оценяван от критиката и обществеността. Безработен, без средства, все още преследван и следен, Ангел преживява с жена си и дъщеря си в Ботевград. Миналата година той бе включен в официалния списък на българските дисиденти под редакцията на Михаил Неделчев.
НО ЧЛЕН 108 ОСТАВА. И сигурно ще пребъде. Той беше нужен на Тодор Живков и на Желю Желев, еднакво на Андрей Луканов, Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров и Жан Виденов. Сега е нужен и на Иван Костов и Петър Стоянов.
Никола Г. Алтънков, март 2000 г.
Послепис – 7 септември 2001
Днес в град Правец, родното място на Тодор Живков при голяма помпозност и в присъствието на депутати и общественици бе открит негов паметник (в цял ръст). В речите при откриването бе изтъкнато не само значението на великия държавник за българската история, но и непреходното влияние на делото му за бъдещите поколения, всичко надлежно отразено в Националното радио, вестниците и телевизионните станции.
ЧЛЕН 108 ОСТАВА!
Послепис – декември 2013
Ангел така и не бе включен в списъка на българските дисиденти, съставен от Михаил Неделчев. По-добре за него!
Забравен и изоставен от всички, освен шепа негови приятели, Ангел Грънчаров се помина на 25 ноември 2013 г. на 54 годишна възраст. Умря в бедност и непрекъснати страдания. Бог да го прости!
Може да го погледнете в Уикипедия. Търсете го като Ангел Грънчаров Елтимир.
ЧЛЕН 108 ОСТАВА!
последно:
Никому не хрумна да преименува „националсоциалистическата” партия в „социалистическа”, после лидерите ѝ да направят едно посещение в областта Валдфиртел в северната част на Австрия, за да се поклонят пред родната къща на Фюрера и да си направят снимка за спомен и радост на електората…
Не се даде възможност на Рибентроп, Розенберг, Калтенбрунер и Юлиус Щрайхер да напишат „Визия за Германия”…Те бяха осъдени и обесени след процеса в Нюренберг през 1946 г…
Хайнрих Мюлер не можа да завърши „Библиотекарския”, да стане професор и да преподава на младите германци…
Хитлер, Химлер, Гьобелс и Гьоринг не бяха между живите в 1946 г. и не оставиха сърцераздирателни мемоари, нито интервюта с приятелски настроени репортери и журналисти…
Нито техните синове и дъщери…
Да ме прости Ангел, но съм променил два пасажа от изложението му. Ще му се извиня като се срещнем отново и той ще разбере.
НО ЧЛЕН 108 ОСТАВА!
Никола Г. Алтънков
10 март 2021 г.
