НЕ МОГА ДА ЗАБРАВЯ НЕЩО, КОЕТО ИМА ЦВЯТ НА НЕЗАБРАВКА – НЕЗАБРАВА Е МОРЕТО

Една книга за морета, океани, брегове, ветрове, морски хора и…
Книга, която нося в мислите и сърцето си през годините. Защо точно сега –
не зная. Но съм сигурна, че който я разлисти, няма да остане равнодушен.

Благодаря на екипа, взел участие в създаването ѝ!
Румен Леонидов – редактор и издател, Анелия Иванова /Aneliya Ivanova/ – коректор, Галя Герасимова /Galya Gerasimova/ – предпечат и графичен дизайн. Картина на корицата – Миню Бонев. Издателството е ФАКЕЛ.

ШАРЕН ПЪТ   

Днес е добър ден за пътуване. Какво правихме, че тръгнахме чак по обед – нали все има нещо да се свърши в последния момент. Да си призная, не ни се тръгваше.

И ето ни в най-голямата жега на пътя. Добре че се вие през Странджа. Толкова красива и уютна е планината с големите си перести дъбове, чиито клони хвърлят дантелена сянка през шосето. Прегръща ни той и ни понася из зелената си прохлада. В началото му между дърветата проблясваха изумрудени парченца море, докато не навлязохме в лонгозните дебри. Ропотамо се крие из тях, промушва се тук-там, за да се покаже ненадейно – натежала и ленива, заприличала на гигантска анаконда. Зелените ѝ води дремят и в полусън теглят корабчето за разходка. В него има само двама пасажери.

Мяркат се и водни лилии, прекрасни с восъчните си лунни цветове. Съвсем близо тъмнее чепат дънер. Костенурки са изпълзели от водата и сушат корубите си върху него. И ето че и дънерът е повлечен от реката към морето. Може би костенурките ще скочат в мига преди Ропотамо да слее сладостта си със солта на водите му. Чуден свят, шарен свят – притихнал в следобедна дрямка. Очите ми поглъщат красотата наоколо и ми се иска да запомня всеки щрих, всяка извивка на реката и пътя.

От радиото звучат джаз импровизации, не говорим – тъгата по морето ни е смълчала. И мислите ми сами се подреждат в стих…

***

Шарен път – дървета.
Търкулнат изумруд – морето.
Потрепва и блести.

Не спрях,
не казах сбогом,
а… до лято!

Шарен път –
зад мен дървета,
търкалят изумруда на морето.

КАК СЕ ПРАВИ РАДОСТ

Нямаше човек да не познава Албанеца. Не минаваше събор и сватба без него. Думнеше ли тъпанът на площада, идваше и той. Откъде знаеше кога и къде да се появи, за мен си остана загадка. Носеше мукавен куфар и сгъваемо столче като рибарските. Намираше си удобно място, сядаше и наместваше очукания куфар на коленете си. Около него се скупчвахме ние, децата, и го чакахме да щракне металните закопчалки.

Албанеца беше горял, така разправяха старците. На лицето си имаше две петна с лъскава кожа, която през лятото тъмнееше, а през зимата аленееше. Останалото бяха белези, неприятни за гледане. Носът му почти липсваше. Пръстите на ръцете му бяха сгърчени и не можеше да движи някои от тях. Въпреки това пипаше чевръсто. Страхувах се от него. Но викнеше ли: „Радост за децата, сладост за душата!“, не можех да устоя, промушвах се и аз сред останалите дечурлига. А отвореше ли куфара, в един глас възкликвахме: „Ааах!“. Вътре лъсваха захарни петлета и червени захаросани ябълки на клечки. Любимите ми ябълки. Има ги и днес по панаирите, но като ябълките на Албанеца никога повече не вкусих. Обаче най-притегателното лакомство за момиченцата бяха герданите му от бишкотено тесто. То беше въздушно и леко, боядисано в бледи цветове – синьо, розово, жълто. Мънистата им с форма на звезди се редуваха с други като топчета. Дали бяха прекалено дълги герданите, или ние бяхме твърде малки! Сложех ли на шията си наниза, чак до коленете ми се провесваше. Затичах ли се, той се подмяташе и шумолеше. Откъсвах си първо звездичка, после топчица и така, докато свършат и от него не останеше само връвчицата.

Попитах веднъж баба, къде прави чудесиите си.

 –  Кой го знае…
Може ли дете да се задоволи с такъв отговор, и отидох при дядо.
–  Има малка къща в едно от селата наблизо. Там прави всичко сам. Не е тукашен, от Албания е.
Веднага реших, че тази негова Албания трябва да е много приказна.
–  Бил е на война и го застигнал шрапнел. В окопа обгорял. Никой не мислел, че ще оживее, но на, оживял. Прибрали го нашите войници и го спасили. Когато оздравял и се видял какъв е, решил, че не може да се върне при своите. Затова дошъл тука, останал и завъртял търговийка. Златни ръце има, за радост на децата – довърши разказа си дядо.
–  Той сигурно е много тъжен. Как тогава прави радост бе, дядо?
–  Радостта сама си намира пътя. И невинаги идва от ръцете.
Не разбрах кой знае колко от дядовите думи, но спрях да се страхувам от Албанеца, само го жалех. Дори веднъж се осмелих и погалих ръката му. А той ми рече:
–  Ела, дете! – и сложи на вратлето ми най-дългия си гердан.
Случи се да стигна с кораб до остров Каталина. От едно чудно красиво магазинче си купих ябълка на клечка, топната в шоколад и поръсена с карамел и счукани бадеми. Вкусна е, но не толкова като онези на Албанеца. В неговите имаше празник… А за герданите му думи нямам, все още ги търся, където и да съм по света. Затова и попитах продавача дали има захарни гердани. Той дори не ме погледна, тук са свикнали на всякакви странности:
–  Днес няма, утре може и да има.
–  Утре, наистина ли?!
–  Е, не знам със сигурност, но всичко е възможно.
В тона му нямаше грам ентусиазъм. За да го предизвикам, го попитах съвсем друго нещо:
–  Обичаш ли да гледаш океана?
–  Какво да му гледам, все един и същ е. От двайсет години съм тук, с малко отсъствия. Толкова съм свикнал с него, че го забравям.
–  А аз си мисля, че морето е незабрава.
–  Ако си вадиш хляба като мен, едва ли ще мислиш така.
Стар пеликан следеше разговора ни. Кацнал върху перилото на мостика, гледаше право към нас, без да мърда. Приличаше на статуя.
–  И Чоко мисли така – продавачът посочи птицата.
Тя отвори бавно човка и пое вафлената кора, която ѝ подаде. И пак застина в предишната си поза.
–  Един ден аз и Чоко ще отплуваме надалече от тук, само да събера достатъчно пари, обещал съм му. И той чака. Стига ни вода, стига ни остров, искаме земя, такава, дето не можеш да я обходиш. Там ще си направя магазинче и ще продавам ябълките си.
–  Също като Албанеца от детството ми.
–  Като кого?
–  Това е дълга история…
„Всеки иска това, което няма.“
Албанеца бе мечтал за Албания, но никога не се престраши да се върне там, затова създаваше радост за чуждите деца. Продавачът на шоколадови ябълки мечтаеше за суша и дюкянче и топлеше с грижата си стария пеликан. Всеки таеше в душата си мечта, която го крепеше. А аз на каква радост се надявам, на захарен гердан, едва ли е само това…

***

Ще отворя магазинче на морето,
в него цяло лято няма да продавам
само ще купувам.

И рибарите след улов ще ми носят скъсаните мрежи,
осолени, твърди – с дъх на риба.
Рибата им повече ще е илюзия,
люспите ѝ ще броим на едро.

Ще потръпват загрубелите им длани
и ще галят мрежите любовно.
Утре рано, като станем,
лодките ни ще са пълни със надежда.

Мога да си купя вятър,
има го на разпродажба,
мога пясък да си взема,
облаци и чайки също, че е време за летене.
Колко още дребни уж наглед покупки мога да си взема!
А, да не забравя и кутиите със морска пяна…

И когато есенният дъжд по покрива на магазинчето почука,
ще изпратя всичко по въздушна поща –
стоката ми с влак не може да пътува –
до площада с църквата, при синята сергия.

Щом градът наметне бяла дреха,
ще отворя.
И ако доброто ви е в повече,
може да го размените срещу всичко тука.