Годините трябва да имат памет, за новата книга на Ванцети Василев

             Годините трябва да имат памет

     Годината е 1991. Издателството – „Мисъл – 90“. Мястото на Издателството – София, „Раковски 134“.

     За пръв път ще бъдат „въз-върнати“ книги на „не-въз-вращенци“. Връщането на невъзвращенците.  Ръкописи, някои от тях творени извън границите на България. И тези книги са три – „Оловното кълбо – есета на Атанас Славов“, „Човекът-Кукувица“ – първата книга на д-р Любомир Канов, „Семената на страха“ – първата книга на Ванцети Василев.

     Писах рецензии за книгите на д-р Любомир Канов и Ванцети Василев веднага след издаването им. Тогава. Няколко месеца след срещата ми с авторите в Ню Йорк. След запознанаството, разменените думи на надежда, преброжданията ни по просеките на Ийст Вилидж.

     Оттогава минаха 35 години. А тези дни имам възможност да прочета новата книга на Ванцети Василев – „Всичко е джаз“.

     „Баща ми беше анархист. Майка ми – също. Баща ми – по убеждения, майка ми – по любов.“

Това са тези първи думи на книгата. Думи-присъда, думи-белязвания преди осъзнаването на автора-герой, някъде далеч в местото на кукерските маски, до което потраква „влак-миньорката“, където вуйчото и братът, и бащата, и близките вдигат глас на несъгласие и заплащат за това.

     („И до ден днешен не знам дали от това, че ги пребиха или че заклинанията спряха, аз оставах с едни въпрос: искам ли да притежавам моя земя и трябва ли да я имам, или земята принадлежи на всички човеци.“) Защото земята трябва да приналежи и на тези, които носят „наследствената вина“ на семействата си, опитали се да отстоят чест и достойнство в едно жестоко време.

     Ванцети Василев е един от първите български творци, които въвеждат в „Семената на страха“ – 1991 г. сенките на преживяното в комунистическите лагери. (Недялко Гешев публикува книгата си „Белене – островът на забравата“ през 1988 г. в Брюксел). Историите на свидетелите тежат, животът на семействата е обречен, бъдещето на децата – остава безбъдеще. А тези истории трябва да се чуят и преживеят. Василев започва кигата си в България, пренася я в САЩ („Ръкописът спеше в багажа ми.“), за да може писаното отново да се завърне в родната страна, пренесено от скъп приятел.

     И Василев повежда читателя си (в тази първа своя книга) – пресичането на границата, когато носи със себе си само две стихосбирки и нож… Регистрира онази незагубена надежда, осъществена след намирането на гаранти и заминаването за държавата отвъд океана („Бях готов да завоювам Америка.“), към онази обетована страна на очакване, може би, когато с него е само ръкопис на непубликуваната му книга, няколко човешки ситности, които регистрират житейските ни спомени и най-вече решителносттта на силните му години. Но нелесено е това „завоюване“. Защото първите стъпки на емигранството неминуемо следват кръговете на Ада – в неназованост, самотност, нови търсения на работи и смисли, на отправни точки, на съшивания и прогорявания на спомени. И някъде там („Всичко е джаз“), в разхвърляно-зимните улици на новия град, авторът-герой стига до Нюйоркската библиотека за да намери и пренареди в мисълта и сърцето си онази „болест по дома“, онова съвокупление на „ностос“ и „алгос“, в безмилостния срез на носталгията („Не я почувствах в Италия, а едва сега, отдалечен на един океан разстояние.“) „Защото в тези лъкатушения на живота щях да срещна истинската любов, съществуваща като идея в главата ми, на улицата, в метрото, в библиотеката, в някой бар, във фоайето на театър, на концерт, на пикник.

Навсякъде другаде, но не и тук, между резервната гума на джипа и двигателя на шевролета…

      Честита Нова година, Ню Йорк!“ Честита първа Нова година тук, Ню Йорк!“

      И следват описания на срещи и разминавания, на търсене и несбъдване, на близки връзки с приятели, чийто имена са познати на нас и които ще представляват интерес за читателите на „Всичко е джаз“.

     Главите следват ритъма си, синкопирания си емигрантски ритъм, мазките на текста са колоритни, живи, писането на автора „не убива“, а претворява живяния живот, без търсене на оправдания и извинения, защото тук, в Америка, времето е скъпост и труд… И загубване, и надежда, и забрава, и онова прокраднало се усещане за вина… И точно тези срещи, за които Ванцети Василев говори, запазват и пренасят спомен, регистрират първите стъпки на „освободеност“, запазват колорит и висока надежда на едно толкова „очаквано“ време. Защото годините трябва да имат памет, а това е толкова важно. Днес.

      И ще си позволя тук, в контекста на казаното, да си припомня няколкото разменени думи с автора в навечерието на една красива Коледа. „Как си, Ванцети?“ – „Сам съм – каза. И сега на Бъдни вечер, отивам към църквата, за да дам нещо на тези, които имат нужда. А вятърът, тук, до брега е страшен…“

     И страшност и самота имаше в онова емигрантско преминаване, но разказаните истории, колорита, обичта и човешкото съпричастие, до които се докосва с талант и преосмисля Ванцети Василев, ще ни направят част от преболяна, изстрадана и достойна човешка съдба.

      Мисля днес, че нямаше приповдигнатост в емигранството ни, че историите и срещите, които Ванцети Василев възражда с умение и с обич ни напомнят, ни припомнят за преминатото и премълчаното, регистрират далечната плахост на очакването, в онези времена на пречистване, в онези акорди… чути…  във „Вилидж Вангард“ – забравих на коя улица беше.

     Защото нали, нали – „всичко е джаз“.

     Васил Славов