Георги Цанков: Книги, които приканват към обятие

Книги, които приканват към обятие

Преди години писах за книгата „Моят Шабат“ от Вивиана Асса.
Но все още не мога да се откъсна от нейния магнетизъм. Нещо
дълбоко в мен ме върна към поезията в проза на Вивиана.
Причината е новият взрив на нейните лирични и изповедни
прозрения – романът „Аврамов мост“. След първия прочит –
четох почти до разсъмване – изпитах желание незабавно да
споделя вълненията си, да й разкажа как се почувствах в реалния
и същевременно въображаем свят, който е успяла да измъкне от
родовите спомени и от въображението си.

След това обаче реших отново да се вмъкна в света на нейните
дядовци и прадеди, на силните жени в семейството, най-добрите
качества на които тя е наследила. Нейният Бургас заслужено си
възвръща паметта за знакови духовни колоси.

В интервю на Румяна Емануилиду с Вивиана Асса, белетристката споделя:
„Градът е излъскан,прилича на някаква стара антикварна вещ, която е
реставрирана иизтупана от праха. Градината, Казиното, Гъбката,
Часовникът, Вълноломът – всичко си е на мястото, но някак поставени
като акценти, сякаш нахвърляни небрежно във всекидневието на
града. Те са хем „отломки от миналото“, но включени в живота.
Защото духът наистина е запазен. И традициите в музиката,
театъра, поезията ще ги има. Да, пак заради морето, дори
туристически – заради летните гастроли тук, където се събират
толкова много почитатели на изкуството.“

В същото време в тези дни и месеци на социално и
екзистенциално напрежение, изпитвам невероятна необходимост
да мисля за нейния Шабат – за „времето, когато трябва да спреш
да пориш с устрем живота, да си починеш и да направиш своята
равносметка“. Тя ни приканва да се озовем на „острова на мира и
покоя“ – „за да благодарим за живота и за малките чудеса, които
всекидневно ни се случват“. Още повече, че тази книга се появи в
навечерието на моя „кортар ла мортаржа“ ( „кроежът на
саваната“ ) – така евреите наричат юбилея на седемдесетлетието,
всеки ден след което ни е подарен от Бога. Помогна ми да се
замисля и за личната си равносметка.

Рядко се срещат хора като Вивиана. „Милост и надежда е моята мисия“,
изповядва тя и това в никакъв случай не са празни думи. Най-трудното
нещо на този свят е да бъдеш добър човек – малцина успяват,
но от всяка страница на „Моят Шабат“ струи човечност.

Някъде в текста Вивиана отбелязва, че повечето евреи са чудесни
разказвачи. Веднага в съзнанието ми изплуват незабравимите
творби на патриарха Шалом Алейхем, на Исак Башкевич Сингер
и на Филип Рот, на Сол Белоу и на Имре Кертес, на Елиас Канети
и на Амос Оз. Всичките те са влели от таланта си на българската
им следовница, тя е поела от тях – сякаш заедно с майчиното
мляко – мъдростта на древната цивилизация. Но в стила й
откривам и нещо от „магическия реализъм“ на Маркес. Чуйте
само как представя баба си Виктория: „Помня как сновеше между
печката и мивката и често въздишаше така дълбоко, сякаш
мяташе сърцето си върху мушамата на масата като парено тесто,
да се поохлади от непрестанните мисли в главата й. Не знаех
точно по каква причина, но в нейната душа винаги имаше
някаква тежест, която от време на време се спускаше като
дълбока дупка в прекрасните й сини очи.“

Можете ли да забравите този образ? Сините очи и тяхната крехка
красота сасвоеобразен лайтмотив в цялата книга. Както и „тежестта
в душата“, която обаче не превръща текста в трагедия, а напротив –
придава му дълбочина, мистика и красота.

Вивиана Асса дълбоко цени и се опитва да осмисли еврейското в
себе си и в близките си, но то неизменно съжителства с другата й
същност – българското. С България е свързва не само десетилетията
брак със свръхталантливия съпруг Румен Леонидов, тя се чувства част
и от неговия род, но най-вече от амалгамата, наречена Бургас. „Моят
Шабат“ е сред най-хубавите книги за морския град, който
оживява в десетки колоритни образи, в усещането за неразривна
свързаност с поезията на Христо Фотев и на Петя Дубарова, в
умението на Вивиана да разговаря със старите сгради, с улиците,
с морето, да измъква смисъл от пластовете на историята.

Отвеждайки ни в родния си град, тя – като Шехерезада –
навързва десетки истории, коя от коя по-драматични и
необикновени. Евреите, арменците, белогвардейците, българите –
те са душата на този жив Бургас, „влюбен в меланхолията“,
„предпочитан от поетите и от самоубийците“. Най-важните неща
– „деца, семейство, доброта“, в колко малко български книги ще
ги открием пълноценно?! А в „Моят Шабаш“ неподправената
доброта щедро ни залива и ние дори започваме да се чувстваме
неудобно, че като че ли не сме я заслужили. Особено когато
стигаме до най-тъжните страници от еврейската участ. Срещали
сме ожесточение, омраза, обвинения – при Вивиана болката е
дълбоко в душата, а само чувствителните ще усетят убождането
от родовата вина. Колко права е Асса, когато припомня мечтата
на папа Йоан-Павел II да създадем „цивилизация на любовта“ и
въздъхва: „А за човека най-простите неща са най-сложни.“

Изпълнен съм с гордост, когато си представям срещата й със
светия мъж и дочувам въпроса му: „Колко български евреи са
загинали по време на Холокоста?“, както и достойния отговор на
тогавашния председател на израилитянския съвет в България
Даниел Левиев: „Нито един.“

Като репортерка Вивиана – спомнете си чудесната й книга
„Любовни убийства“ – се е научила да прониква „в дяволските
лабиринти на личните драми, на душевния ад, на разкъсващото
разкаяние или отричането на всякакво чувство за вина“, осъзнала
е „че земният живот за всеки от нас е един вид изпитание“.

С „Моят Шабат“ тя доказва, че достойно е преминала изпитанието.
„В еврейската традиция животът започва и завършва със
семейството“ – категорична е тя. Но тъй като е и еврейка, и
българка, и гражданка на света, нейното семейство се оказва
много по-голямо. В него има място не само за роднините,
представени с трагедиите и радостите им, но и за „Славейковото
училище“, за „талисманите на Бургас“, за „Халите“, за
„музиката“, за приятелите, за града, внушил й „чувство за
Отечество“…

Целият прекрасен свят на поетесата – защото тя е
точно такава, също като Румен – е събран в „Моят Шабат“, макар
от душата й никога да не си е тръгвал „червеят на самотата“. Но
тя го затваря там, за да излезе на широкия друм и да потегли към
Мачуково, родното село на Леонид войвода, да съпреживее
трагедиите на „най-светлата личност“ – единици са снахите,
които могат да нарекат така свекървите си, и нещо повече –
Вивиана издига неръкотворен паметник на Йорданка Леонидова
и ще съжалява, че децата й са били лишени от „нейното ангелско
докосване“.

Влизането в Бургас през вратата на „Моят Шабат“ е „безкраен
празник“ – от атмосферата в театъра, през „малкия Ноев ковчег“
в мазето на бащината къща, към образите на арменците, и
особено на адвоката Карекин Мануелян, та до местните идиоти
„с ампутиран акъл, но с цяла душа“ (описани по Йовковски) .

Разказът на Вивиана Асса за Коледната елха е много повече от
притча – това е зов за сближаване на културите, за
разбирателство, за съюз в името на красотата и на осъществимите
вълшебни приказки. Няма да забравя и кайсиевата фиданка –
„това за мен изключително дърво пазеше тайните на цялата ни
разхвърляна по света фамилия.“ След изсъхването му, ролята на
пазител на тайните поеме самата Вивиана. Тя ще търси себе си в
дългите си пътувания по света, ще се опита да проникне в душата
и на втората си родина и в мистерията на религиите. Завинаги ще
запомня думите й: „Вярата е убеждение, а не доказателство.
Може би затова Господ изпитва всеки от нас по различен начин.
Защото само този, който не е въставал срещу Него, той не Го е
познал. Защото, извинете ме, но светците са нещо повече от
църковни статуи и икони. Те са светлината в ъглите на човека,
която превръща борбата на доброто срещу злото в истинско
разпятие, издигнато в самотата на сърцето.“

Ако трябва да пише нещо на последната страница на невероятната
поетична книга на Румен Леонидов „Покаяние Господне“, този текст
е напълно достатъчен. Той не просто доказва, че сърцата на съпрузите бият
в еднакъв ритъм, а е и квинтесенция на веруюто на Вивиана. Да,
тя наистина „сякаш е изскочила от вълшебната кутия на някакъв
среднощен факир, който е способен, както е потънала в тайните
на Обетованата земя, само за един миг да я върне на Балканите.“
„Моят Шабат“ е среща със „свещеното време“ на „поезията и
вълшебството на Седмия ден“, а „простосърдечната мъдрост“ и
човечност на Вивиана е заразителна и целебна.

И сякаш няма накъде повече да се пътува към миналото, но с
новия си поетичен опус „Аврамовия мост“ Вивиана опровергава
невярващите в способността й да аранжира така Словото, че то да
прелива елегантно от епоха към епоха. Нали не сте забравили
сините очи на баба й Виктория, очите на фамилия Лиджи от
Ямбол? В продължението на родовия епос бащата на хубавицата
Бохор обикаля по улиците на Ямбол и на Одрин и буди
заспалите: „Леденооо, ледено продавам…“ А „най-сладкодумния
разказвач на истории“ от детството на Виви, дядо й Михаел е
скътал в „сирашката си душа“ „добродушните сини очи, осенени
с лазура на някакъв стародавен благороден бласък“. Но
почакайте… тази драматична любовна история достига до нас
едва в последните страници на разказа за патилата на старата
еврейска фамилия, а началото ни връща към мястото, където
буйната Мандренска, сега Средецка рекичка, пресичала
„странджанската исекия и палаво се гмурвала в Мандренското
езеро“, там, където прадядото Аврам хвърлил „черната кутия на
семейната катастрофа в рода“.

Смелата Вивиана признава, че когато започнала да рови и да
дълбае в миналото, не знаела, че ще стане „пленник на
тъмнината“. И допълва: „Спомените имат тази особеност да се
появяват неочаквано в съзнанието и да се врязват с болка, с обида
или срам, като книга, която разлистваш през парче стъкло…“

Не мога да се съглася с формулировката „пленник на тъмнината“.
Да, тя си знае какво вълнение и каква болка и е струвало да
разгръща диплите на изтеклите години, но майсторлъкът й е в
това, че прогонва мрака и намира лъчите, дори в най-зловещите
мигове от трагичния летопис.

Вивиана Асса използва неопровержими документи и родови
хроники, свързва ги с библейските легенди за заселването на
Аврам в Ханаан и проследява изпитанията на израелтяните от
родоначалниците Адам и Ева, та до жребия на Авраам, битието
на сина му Исаак и на жена му Ребека, както и до мисията на
внука им Яков и на съпругата му Лия. Историята на прадедите е
сякаш предвещаване на одисеята на Аврам и Бука, на децата им
Естер, Михайлико и Моис, на Михаел и Виктория, на внучката
Естер и на правнучката Виви… Но не, разбира се „шабатът“ не
свършва – има още много какво да ни разкаже притежателката на
„черната кутия“, успяла да превърне страхотиите на Пандора в
слънчеви лъчи, които и галят, и изгарят душите ни. „Аврамовият
мост“ не е обикновена родова хроника, а подобно на романите на
Ива Андрич, на циклите с разкази на Йовков, на
Ивайлопетровите спомени за „преди и след да се роди“ е поема в
проза за градове, любови, нещастия, раздели и преоткривания…

Оживяват по неповторим начин потретите на Аврам и на Бука.
Аврам, който „ако не вярвал в добротата на хората, светът около
него щял да се сгромоляса“. Така му било писано, защото пък
Бука сторила немислимото – влюбила се в мюсюлманина
Мехмед, богат търговец и го последвала в Истанбул, раздвоена –
„да си стои пред печката вкъщи, или да мине през измамно
красивите порти на ада“.

Има тайнствена, почти кулинарна сладост в Словото на Вивиана
– в оркестрацията между красивите български, турски и най-вече
ладино фрази – сякаш езикът танцува ту бавно, ту вихрено, ту нежно,
ту плачейки – читателят се връща да си припомни изпълнените с аромати,
с чувственост страници.. Носим се на крилете на разказа от Бургас
и Ямбол към китното село Карабунар в полите на Странджа
планина, а сетне към Цариград, преминаваме със свити от
страдание сърца през трудовите лагери в Атия, Ловеч и Хасково,
обикаляме с Мехмед морета и океани, дори вълшебството на
разказвачката ни отвежда в съня на магаренцето Кукурикото,
любимец на нейния дядо Михаел..

Сред незабравимите страници са описанията на улиците и
къщите на стария Бургас, пазарите на Истанбул, а в масивната
стара баня в квартала „Фенер“ сякаш изпод изпаренията изниква
стройното тяло на еврейката Бука, която дири помирение с
новата си свекърва Джевидан.Ще минат доста години и отново в
Хамама ще се срещнат две горди жени – този път синеоката
Виктория ще огледа блесналото голо тяло на свекърва си Бука:
„сред голотата в хамата сякаш е по-лесно да се добереш до
съкровението на всеки“, подсказва ни Вивиана Асса, но тя умее
да достига до далеч по-трудно докосваната голота на душите.

Невероятносилно въздействащи са страниците в книгата, в които
съпреживяваме последните мигове в живота на Авраам, а и на
Бука. Читателят на тази изпълнена с трагизъм, но и с красота
словесна симфония е изправен пред загадката на чудото на
творчеството: как в по-малко от 180 страници е било възможно да
бъдат събрани светлите и тъмните мигове в толкова различни
съдби, да бъдат те съчетани с библейската символика и с
нашенските легенди – от събуждането на ориенталска България
до несретата на хубавицата Странджа…

И ето: „Минали са повече от 100 години… Аврамовият мост е тук,
пренася хората от бряг до бряг, обвит в мъглата на миналото.
Опитвам се да вникна в истината. Да разгадая йероглифите на
битието си. Коя съм аз? Защо съм тук?“ Струва ми се, че Виви е
намерила и отговора на въпросите си:постигнала е чудото – „да
оставиш във вечността следа“. Разказала е не само и
жизнеутвърждаващата, и трагичната история на рода си, но е
успяла да вплете във вековната истина за еврейското и за
българското племе и своята представа за могъществото на
доброто и на Словото. Прадядо й Аврам е излъчвал светлина.

Светлина се излъчва и от всяка страница на двете й допълващи се
една друга книги – вярвам, че ще ги превърне в трилогия, защото
все още продължава да навлиза в собствената си изповед:
сдобрила се е със сърдитите духове от миналото, простила е на
себе си и на онези, които са гонели обичния й дядо Михаел по
лагери… Вярвам й, че за евреите животът започва и завършва със
семейството, а тя разказва и има още недовършени разкази за
вълшебното си семейство, в което интимното и всеобщото,
родното са съдбовно свързани. И тук, в края на това есе, си
припомням финала на едно отдавнашно стихотворение на
съпруга на Виви, големия поет Румен Леонидов, който казва:

Ще дойде празникът. И той ме праща
да съобщя, където трябва и на всички други,
за които празникът не съществува!
Пригответе си наздравици – последните наздравици,
макар да сме привикнали със тостове за бъдещия
                                                                      по-добър
и по-добър, и по-добър, и по-добър, и по-добър, и
                                                               по-добър живот.
Дойдох. Видях. Предупредих.
Спомнете си забравените тържества на тайните!
Спомнете си забравените песни за победата!

Спомнете си забравената кръв!
Спомнете си, защото
празникът ще ви разпита всички!

Празникът на Вивиана Асса в романите „Моят Шабат“ и
„Аврамовият мост“ разкрива „забравените тържества на тайните“
и разпитва всички нас – кои сме и защо сме на тази земя.
Отговорите са дяволски трудни, но вродените доброта и талант
на белетристката ни задължават да й отговорим с обятие.

Георги Цанков