Войводата Леонид Янков – Лев Балкански, роден на 10 март 1878

Интервю на Паулиана Новакова

„С дядо си разговарям в сънищата”, казва поетът Румен Леонидов, правнук на войводата Леонид Янков, Лев Балкански

П.Н: Балканският лев Леонид Янков е твоя прадядо от село Мачуково. За своя недълъг живот той е успял да се превърне в легенда, в олицетворение на борбите на българския народ в Македония за национално единение. Разкажи за средата, в която е отраснал този юнак?

Р.Л: Той ми е прадядо по бащина линия. Синовете му Коста и Александър би трябвало да са Леонидови, но са Янкови по силата на тогавашната система, когато фамилното име се взима от бащата. По-късно  системата се сменя и внуците войводата за записати като Леонидови.

Леонид загива на 27 години като оставя вдовица млада жена и две съвсем мънички сирачета. Историята му тръгва оттам, че като честолюбив младеж, много честен и справедлив, което е характерно за целия род. Имат сестра, която бива закачана от един турчин. Прадядо ми от малък обича оръжията, даже става полски пъдар, за да има право да носи пушка, защото българите са нямали право да носят оръжие или ако са въоръжени, трябва да е тайно, а пушката няма как да се скрие. Разказва се, че е бил много точен стрелец – птица в полет уцелвал. По-късно това му помага в неговите комитски ангажименти и неволи. В началото е куриер на Организацията, използва работата си на полски пазач, за да се придвижва легално между селата, прави връзка между отделните чети. При един от големите провали, въпреки че е ги е предупредил, че има местен предател, комитите отсядат в близкото село, но  турците струпват редовна войска, ограждат ги, става голяма битка.

П.Н: Това е, когато той среща Христо Чернопеев?

Р.Л: Точно така. Тогава Чернопеев се спасява, но дядо ми го арестуват. Започват поголовни арести, арестувани са и баща му Трайко, чичо му Христо, двамата му братовчеди, вкарват ги в затвора, където зверски ги пребиват. По думите на прабаба ми Мария спасява ги, че ги увиват в пресни овчи кожи. След като излиза от затвора минава в нелегалност и отива в четата на  Аргир Манасиев.  Чудех се защо отива точно в тази чета, тогава е имало много чети,  и по-късно научих, че е негов племенник. Аргир Манасиев е брат на майка му Ката. В четата се проявява като много храбър, дисциплиниран и строг, взима най-тежките задачи. Скоро е избран за десетник – да командва десетина комити. По това време четниците много често се разправят с гръкоманите – българи, които шпионират за турците. За това има редица обяснения, едно от тях е, че тези, които са се гърчеели са предпочитали да бъдат с гърците, защото са били по-цивилизовани, по-образовани. Това са били предимно българи търговци, които са се занимавали с дребен бизнес и е трябвало да знаят гръцки, за да общуват с най-добрите ангросисти, каквито са по това време гърците. За революционно настроените националисти, каквито са членовете на ВМРО и които са разчитали на съдействие на християните от всички народности, това е било повече от предателство. Трябва да се признае, че не във всички слоеве от населението комитите са се ползвали с добър авторитет, защото от една страна защитавали българите, а от друга страна е имало самоволно настроени шефове на чети, които са колели, бесели и грабили. Като Сандански и свирепото му обкръжение – налагат непосилен данък на населението върху приходите от тютюна уж в името на Организацията.

П.Н: Леонид Янков взима участие в Илинденското въстание с четата на Аргир Манасиев?

Р.Л: Точно така. В този край въстанието не е толкова масово, както в друти части на Македония, но две – три чети на местни войводи се обединяват, взривяват железопътните релси, които свързват Солун с техния регион, провеждат акции и няколко битките, които не са толкова яростни и големи, но опустошенията  на турците върху българското население не са малки.

П.Н: Потушаването на въстанието е жестоко. Прословутият Хилми паша извършва страхотни репресии, в които се включват и андартите.

Р.Л: Андартите са въоръжени доброволчески отряди на гърците, но на практика са били изцяло подкрепяни от гръцкото правителство. В тях са участвали и турци – като наемници. Османските власти са гледали благосклонно на гръцките чети и техните безчинства.Още оттогава (и досега)  освободената вече Гърция е смятала Македония за своя територия, започва редовно да тероризира българското население и да го погърчва. Или прогонва от родните села. Има стотици документите и свидетелства за това. Описани са страшни неща, които съперничат със зверствата на нашите поробители. Има и сръбски въоръжени отряди, които също тероризират безжалостно българите,  отказващи да се наричат сърби.

П.Н: Леонид всъщност е преследвал предателите, които са сътрудничели с тези въоръжени отряди.

Р.Л:  Тогава андартите са избивали цели села, особено мъжкото население, касапницата е била всекидневие. Гърчеещите се сънародници са получавали предупреждение от Организацията веднъж, втори път, последно предупреждение, но като повечето македонци – инатливи и твърдоглави хора, те са убедени, че революционерите са разбойници и нищо добро няма да донесат, затова са отказвали да сътрудничат на ВМОРО. Налагало се е да бъдат ликвидирани, за съжаление понякога с тях са загивали и децата им, имало е и по грешка убити.

П.Н: Имало е и много хора, които са помагали, например игуменката на католически манастир Христина е укривала четници в обителта си.

Р.Л: Има доста такива случаи и те не се описват, не се изтъкват, защото това е нещо нормално. Ненормално е, когато българи застават срещу българи и ги предават. Между другото  прочетох, че през детството на Леонид най-доброто му приятелче е било едно турче, ратайче в един от чифлиците на село Мачуково, и му е предавало какво са си говорили неговите възрастни сънародници. Ето колко е относително предателството и в каква степен турчето е разбирало, че неговите сънародници издевателстват над бедните българи. Естествено е било да има въоръжена съпротива. Тогава в Османската империя дори мечтата за парламентарни избори не е сънувана и затова този период не може да бъде наречен терористичен. Изборът е един – или да мируваш и да живееш без права и свободи, или млади и зелен да загинеш, за бъднината на бъдещите българи. Става дума за саможертва, за националноосвободително  движение. И макар че действия на комитите и техните четници от днешна гледна точка на християнските ни възгледи и демократични разбирания могат да бъдат обсъждани, нека ги оставим на Господ и на историята да ги съди.

П.Н: Как се стига до трагедията в Гюров дол, лобното място на Леонид?

Р.Л: След края Илинденското въстание, което е зверски потушено, през 1903 г. Леонид и четата на Аргир Манасиев намират спасение в Царство България и там презимуват. Дядо ми идва в София и много се разочарова, защото вижда част от македонските войводи да пият и ядат по кафаните с певачки в скутите им. Той явно е бил голям стоик, непокварен от славата на комита, недостатъчно морално развратен, за да може да приеме разгулното поведение на бойните си другари в невоенна обстановка. Връща във Вардарска Македония, където въпреки че Организацията е разбита, започва да събира остатъците от нея и да сее надежди сред отчаяното и съсипано население. По решение на Организацията Леонид от подвойвода е посветен в длъжност войвода на чета. Това е специален ритуал, не можеш да станеш войвода просто така, защото си решил. Младият Леонид Трайков Янков, заедно с част от четата на Манасиев, започваj отново заедно да защитават българското население от въоръжения терор на властта, андартите и сръбските чети. Дори организират малък нелегален цех за ръчни гранати – шишета пълни с клинци и леснозапалима течност, съвсем примитивни. Има сведения, че Леонид е искал да праща будни деца българчета да учат в Солун с пари на Организацията. Междувременно славата му бързо се разнася из Повардарието, най-вече заради поредицата от дръзки акции и множеството засади, които войводата устройва срещу въоръжените представители на властта. Тогава възниква и народното предание за Лев Балкански. Този Лев е свързан не само с необикновената му храброст, сила и решителност, но навярно и с името му Леонид, коренът на което идва от Леон, което на всички езици означава лъв. Твърди се, че турците не са смеели да замръкнат по друмищата, защото не се знаело къде ще ги пресрещне засадата на комитите. Това продължава не много дълго, но достатъчно като време, за да писне на османлиите да търпя някой отново да раздухва огнивото на бунта и непокорсвото, да настройва отново раята да мечтае за свобода. И властниците предприемат всякакви опити да го заловят. И както винаги, пак става дума за съмние за предателство. Официалната версия е, че е заловено изпратено до Леонид писмо, от което се разбира къде точно се крие. Разказват, че  караулите на турските митничари, които следят кой и закъде пътува с каруците натоварени с бали тютюн, по онова време тютюнът е ценен като злато, та тези служители на реда пребъркват един лодкар, превозвач, и намират у него шифрованото писмо, занасят го в конака, където с помощта учител сърбоман успяват да го разчетат, и така разбират къде се крие Леонид. Веднага вдигат голяма хайка – батальоните от Струмица, Дойран и Гевгелия. Както и многочислен башибозук. Успяват да обградят месността Гюров дол,  усойно място, обрасло с къпинаци и гъсталаци. Там е има скала и в нея неголяма вдлъбнатина, нещо като малка пещера, чиито вход бил непристъпен заради гъстълака от бодливи храсти. Турците не са знаели, че в Гюров дол дядо ми е сам, само с още двама другари.  Четниците по онова време, след Илинден, са бродели на шир и длъж по двойки, тройки, за да не правят впечатление и да са по-лесно подвижни. На 2 септември – преди да се появи аскерът – при Леонид пристигат двама души от съседното село, които току-що са ликвидирали местния православен свещеник гъркофил, те носят хляб, но нямат пушки, въоръжени са само с револвери. И Леонид им казва да бягат, защото иначе са обречени, особено ако турците са ги проследили.  Новодошлите поемат пътя обратно, но аскерът ги пресреща. Единият пада убит, другият, познавайки местността, успява да им се изплъзне. Останалите трима – дядо ми, ятака му и куриера – били обградени и сражението започва. Тримата стрелят от различни места и създават илюзията, че комитите са много на брой.  От разказите в моя род знам, че първият четник, ятакът, пада убит почти веднага. Вторият се уплашил и тръгнал с бяла кърпа на манлихерата си да се предава. Дядо ми го убива в гръб и остава съвсем сам. Продължава да стреля от различни места и успява да заблуди турците. Те също дават много жертви, защото правят обръч и стрелят срещу своите безогледно. Леонид привършва патроните и решава да спре огъня. Аскерът е озадачен, приема, че четата се е изтегила и тръбите им свирят отбой. Леонид се стаява в скалната вдлъбнатина, обрасла с гъст капинак, храсти и тръни. Точно над скривалището на войводата имало висока смокиня и две аскерчета, хвърлят пушките си и мунициите, и се покатерват да си наберат плодове, да си разквасят устата в адския пек.  Този край е известен, че лятно време температурите стигат до над 40 градуса. Може само да се гадае защо Леонид предприема следващите си действия.  Убива с два изстрела войничетата, взима пушките им и паласките с патрони. Другата версия е, че аскерите, покачени на високата смокиня, са забелязали скривалището му и него самия и тръгват да слизат на земята, където се въргалят оръжията им.

След двата изстрела турците веднага разбират, че не се стреля с тяхна пушка и веднага вдигат тревога, отново започва голяма пукотевица. В народната песен, посветена на Леонид, се пее, че той с триста патрона „триста души били убиени”. В историческите четива се твърди, че невероятно точният стрелец е успял да повали 50 аскери.

П.Н: Как тези подробности са съхранени в народната памет? У самият каймакамин Узер Таксин е имало записки по случая?

Р.Л: Явно тези подробности са разказани от турски източници. Оказва се, че Узер Таксин, който командва корпуса от Гевгелия, след години пише спомени, в които разказва тези неща. От скоро ги издирвам, издадени са в Скопие, но тиражът отдавна е изчерпан. След като дядо ми остава сам с два куршума в револвера, излиза над скалата и казва на онбашията: „Давай да преговаряме”, но турчинът се уплашва, обръща коня си и побягва. Явно Леонид е бил изцеден до край от кървавата битка, която започва по пладне и приключва на залез слънце. Стреля, успява да рани в ръката уплашения офицер, а с другия куршум забива в гърлото си.
Казват, че екотът от битката се чувала чак в Гевгелия. Веднага след като Леонид се самоубива войниците се нахвърлят върху него да му режат носа и ушите. Но началникът им ги възспира. Началникът им ги спира, защото, предполагам, един обезобразен труп, не може да бъде лесно разпознат. Изпращат трупа в двора на казармата в Гевгелия, това е исторически достоверно, където събират първенците на градчето, за да установят дали това наистина е легендарния Леонид. Местните големци твърдели, че не могат да го разпознаят, защото е родом в село Мачуково, тогава извикват майка му Ката, която онемяла вижда сина си прострян мъртъв върху казармения плац, питат я това ли е сина ти, тя мълчи. Главнокомандващият на войската ѝ казва: „Кажи, няма нищо да ти направим. Искаме да знаем това ли е Леонид или не?” Тя потвърждава, че това е синът ѝ. Разказват, че турчинът слага ръка на рамото ѝ и рекъл: „Халал ти млекото, с което си го закърмила този юнак! Ако имах десет души юнаци като него цяла Македония щеше да стои мирна в краката ми!”. Това е голяма чест, оказва на майката на героя. Разбира се, това не може да я утеши. Погребват го в българските гробища. Когато идват сърбите гробът му е заличен и не се дава да се стъпва там. А на лобното му място по-късно местните хора вдигат паметник. Върху споменика му слагат метална петолъчка, на македонски диалект се казва „петокрака“. Още по време на комунизма малкият син на Леонид, Сандо, получава разрешение да види къде е лобното място на баща му. Отива и скършил петолъчката. Веднага го арестуват, но му се разминава – разбират, че Сандо е бивш партизанин антифашист и е прав – Леонид няма нищо общо с петолъчките. И петокраката до днес не е възстановена.

П.Н: Кога вдовицата и децата на Леонид идват в България?

Р.Л: По време на Балканската война. Прабаба ми вместо каска слага върху главата си тепсия, за да се пази от шрапнелите по пътя. Предполагам, че с волска каруца са се изселили, защото са били много хора – прабаба ми Мария, двете ѝ малки деца, бащата на дядо Леонид – дедо Трайко и други роднини. Те не са били имотни, имали са дребни нивички, всичко зарязват, идват в България и започват от нула. Установяват се в квартал „Захарна фабрика”, известен като „Коньовица“, заради многото местни каруцари. Помня прабаба ми, бях ѝ любимото внуче, тъй като ще продължа фамилията и защото бях много буен, че приличам на мъжа ѝ. Аз съм син на Александър, който е внук на Леонид. Между тях е Коста, който е бащата на Александър и е син на Леонид Янков. Съпругата на Леонид, прабаба Мария, която окуцява при раждането на второто дете, идва тука куца, тя е много красива, черноока, с черната шамия. Много религиозна жена беше, за разлика от нейните синове и внуци, които са комунисти и атеисти. Тя беше много блага жена и много самотна, защото остава много млада вдовица.

П.Н: Кога е успял Леонид при този бурен живот да се ожени?

Р.Л: Той умира през 1905 година, при две връщания вкъщи успява да направи двете деца. Големият – Коста се появява 1901, а малкият – Александър през 1903.

П.Н: Как в семейната история се е предавала паметта за този легендарен дядо, и какво значи да имаш такава легенда в биографията си? В твоето творческо въображение как си си представял този кратък, но невероятен живот? Имаш поема за дядо си.

Р.Л: Щастливец съм, че имам такъв човек в рода си. Тежката народна  песен за него е била наричана химн на Гевгелия, Марсилезата на Македония. Преди 30 години, когато Македония се отделя от Сърбия, песента е била между десетте номинирани за химн на Македония, но не става химн. Като дете си спомням, че я пускаха по радио „Скопие”, но по радио „София” не я пускаха и в България не беше известна. Като започнах да водя „Премълчаната история”  колегите от друго предаване по програма „Христо Ботев” успяха я пуснат, почти нелегално, за прозвучи в българския ефир. И досега няма запис направен от българин. Давал съм я на няколко известни певци, дето пеят македонски песни, извиненията са, че текстът е неразбираем, което не е вярно, той е на гевгелийски диалект, а ние сме свикнали със скопския говор. До ден днешен песента я тачат в пределите на прясно наречената Северна Македония, много ми е смешно, като го казвам, защото Македония си е Македония. Тук  на площад „Тел Авив”, който се намира на кръстовището на булевард „Христо Ботев” и „Тодор Александров”, ВМРО направиха паметник. Представлява две бели крила, които излизат от бял торс, символ на майка България, а върху нрилата са изписани имената на всички македонски войводи, но моят прадядо го няма. По време на социализма имаше улица на негово име в Гевгелийския квартал, но тя беше заличена, защото я блокираха с жилищен  блок. Няколко пъти се опитах да говоря с моите уж приятели от ВМРО, които сега са евродепутати и министри – нищо не направиха. Не ми е удобно да прося и да се моля за бюст паметник на Леонид, скромен македонски революционер и патриот. Той обаче си има неръкотворен паметник – това е песента „Тръба тръби в Гевгелия”, с която съм закърмен, вкъщи дядовците ми я пееха, когато изпиеха по една-две мастики, със сълзи на очите, тя е много вълнуваща песен. Има и книга за него, една много малка монография, появиха се и други изследвания, оказа се, че той е между стоте най-известни дейци на ВМРО.  Той е моята икона, фамилната икона. Знам, че на мнозина им е писнало да говоря за това, смятат, че се хваля с Леонид като с незаслужено получен  медал, няма такова нещо. Важното е да запазиш съвестта си чиста, защото винаги съм знаел, че някой ден ще се видя с дядо ми, и ако има нещо, от което не е доволен, той няма да го премълчи и да ми прости. Знам, че на небето има само духовно присъствие, но шамар може да се удари и с поглед, какъвто той е имал –  страшен, и със страшното си мълчание, което е равносилно на присъда. Повече задължение, отколкото привилегия е да имаш такъв силен, скромен, редови боец, който не може да се мери с най-големите апостоли на революцията, но не за всички от тях има песни, които още се пеят. Дядо ми притежава този дар от Бога, тази признателност от народа да има песен, която е паметна реликва.

П.Н: Казваш, че си ходил само веднъж в Мачуково?

Р.Л: Мачуково сега е гръцко село и никой не помни нищо. Ако бях отишъл по-рано, преди 30 години, може би, някоя от възрастните гъркини, които знаят български, за тях няма македонски език, щяха да ми разкажат за него. В Гевгелия има улица на негово име, гробът у е възстановен в църковния двор. Това го направи правителството на Любчо Георгиевски, Бог да го благослови!