Вестоносиците
На Велика събота козунаците на село опече дъщеря ми. Тя беше мъничка, когато още беше живо онова златно хоро. Тогава жените от съседните къщи минаваха през вратниците на комшулуците, от двор в двор, за да стигнат до двора на баба Витка. В двора на баба Витка беше пещта. Мъжете я бяха напалили от зори. Тази пещ днес наближава стоте години. И все така на Великден, и преди Девети, и преди Десети, и след Десети до някое време, до смъртта на баба Витка, в тази пещ жените бяха пекли козунаци. Стотици, хиляди козунаци.
Щерка ми тогава беше малка, но помнеше онова златно хоро на козунаците, което се виеше през дворовете.
После баба Витка умря. След нея и пещта рухна. Това не стана изведнъж.
Но пещта започна да се рони, гърбът й се изкриви, покривът пропадна вътре.
И сега вече на Великден всяка къща започна да си пече козунаците сама.
А някъде направо започнаха да купуват от магазина. Така със сигурност беше по-лесно. Но едно беше сигурно – никоя къща не оставаше без козунаци.
А самият аз така или иначе вече бях разказвал на дъщеря ми за козунаците, които печеше моята баба в едно друго, далечно село, през едно друго, далечно време, много години преди нейното раждане, когато аз бях малък. Тогава църквата в моето село беше със заковани врати. И Великден влизаше в къщите с козунаците и боядисаните яйца. И у нас имаше пещ, гърбава като костенурка,
в пристройката до къщата. Сега се чудя как баба ми успяваше да направи толкова много козунаци, големи и малки, златисти, гледжосани, накичени с орехови ядки.
Моята баба от другия край на България беше само три години по-голяма от баба Витка, но умря доста по-рано, едва прехвърлила седемдесетте. Виж, баба Витка беше жилава, изкара до деветдесет и нещо. Да ѝ се чудиш! Мъжът й беше загинал през Втората световна, тя сама отгледа двамата си синове. Докато тя беше жива, и пещта в нейния двор живееше. Когато умря, и пещта умря – бавно, не като хората, а както умират пещите: първо се изгърби, а после покривът пропадна вътре.
И ето, на Велика събота тази година дъщеря ми замеси тестото. Не беше много, един килограм тесто, стигна за три козуначета. Тя вече беше слушала за козунаците на моята баба. И беше виждала златното козуначено хоро към
двора на баба Витка. И дори беше участвала самата тя в него, един или два пъти, последна в редицата, малкото момиченце от края с най-малкото козуначе.
Докато дъщеря ми пече козунаците, аз седя на терасата, пуша и гледам рухналата пещ в съседния двор. Или косетата-босетата, които и тази година отново влачат сламки към малката колкото юмрук хралупа в сливата пред къщата. Тази хралупа я направи преди две-три години един важен кълвач с червено таке и зелен кафтан, но после в нея се заселиха косетата-босетата.
Денят е златен и зелен.
Довечера ще отидем за службата в църквата. От Софийската митрополия
ще са изпратили за Великденската служба в това село един от най-сърцатите софийски свещеници, отец Йоан Чикалов, а с него и един чуден-пречуден певец, с глас, голям като атонски кипарис, но мек като мехлем. Църквата ще
се напълни, хората ще стоят тихо, няма да има и пияни, както е било в предишни години. После всички ще излезем отвън, на стълбите и в църковния двор, където свещеникът ще прогласи – Христос воскресе! И народът ще отвърне – Воистину воскресе! И така три пъти.
После свещеникът ще рече – хайде сега, братя и сестри, да влезем пак вътре
в църквата, да се христосаме.
И ние ще влезем пак вътре.
Бел. ред – При Деян Енев е Вестоносиците като Мирносиците, от св. жени-мироносици
Богородичка
През лятото на 1992 г. в дома ни влязоха Пецата и Кайцата. Те бяха майстори от Ловешко. Кайцата беше турче, скромен, свит. Пецата беше отворко. Изкъртиха старата мивка в кухнята и започнаха да я градят наново. Чак после разбрахме, че опитът им се изчерпва със строеж на краварници. Отляха мивката от бетон, тя стана голяма, груба, като корито за водопой на добитък. Добре че в един момент през къщи мина чичо Венци, роднина на жена ми, майстор-фаянсаджия и по съвместителство представител на чуждестранна фирма за магнитни постелки. Като видя мивката, се хвана за главата и нареди на Пецата и Кайцата веднага да я изкъртят. Чичо Венци ходеше с бял панталон и приличаше на холивудски продуцент. Пецата и Кайцата наведоха глави и започнаха да къртят. А ние с чичо Венци се разговорихме, той ме попита с какво се занимавам, аз му казах, че съм без работа и той ми предложи да започна при него във фирмата за магнитни постелки като дистрибутор.
Седалището на фирмата беше в НДК. Отивах сутрин, приемах поръчките, натоварвах постелките, магнитните пояси, магнитните яки и прочие магнитни артикули в ладата и потеглях из София. На ден навъртах километраж колкото едно такси. Псувах шантавата номерация на жилищните блокове, катерех се по вмирисани на котешка пикня и зеле стълбища, влизах в сумрачни жилища, където ме посрещаха бледи старци. Те имаха почти религиозно отношение към магнитните постелки и плащаха веднага в брой. Това до голяма степен се дължеше на вярната стратегия на фирмата. Фирмата организираше евтини екскурзии за пенсионери с автобус до близки дестинации – Рилския манастир, Сапарева баня, Ресилово, гощаваше ги в някое ханче, а по време на пътуването и на обяда емисарите й не спираха да тръбят за панацеята, наречена магнитни постелки. След такова облъчване и след чаша-две вино на обяда пенсионерите още на връщане в автобуса правеха заявките си.
В късния следобяд, с провиснали от парите джобове на якето минавах през НДК да се отчета, и после се прибирах като труп в къщи. Пецата и Кайцата пиеха бири в разбития хол и ме чакаха да им платя. Ако се излъжех да им платя, те отиваха да видят жените си на село и ги нямаше по две седмици.
Така течеше лятото на 1992 г.
От онова лято си спомням един случай. Беше някъде в „Красна поляна”. Нарамил постелките, се качих по мръсното стълбище и натиснах звънеца. Отвори ми треперлив дядко, който едва влачеше чехлите си. Заведе ме в кухнята, където на кушетката лежеше бабичката му. Той издърпа възглавницата нагоре и тя се поизправи и се облегна на нея. Сетне бръкна под завивката, извади олющено портмоне и започна да брои парите за постелките. Попитаха ме дали ще пия кафе и аз кимнах. Дядото кипна ръж и леблебия в едно джезве, наля в чашка кафето и аз седнах на масата да го изпия. Разбра се, че децата им са заминали за Америка. Дядото сподели, че бабата до преди месец-два била добре, на крак, но напоследък се залежала. Тя слушаше разказа му и кимаше. И изведнъж взе думата.
– Аз чух Богородичка – каза тя.
Само преди година-две бях приел светото кръщение и бях много чувствителен на тази тема. Заслушах се с интерес.
– Имаме тука една църквичка. Напоследък започнаха да я изписват. Сложиха вътре скеле, дойдоха едни млади момчета и момичета. Но аз си бях свикнала и си ходя да си запаля свещички. И все я призовавам Богородичка, да ме чуе, да ми се обади, да се грижи за децата…
Един ден влизам в църквата и пак така започвам на глас. Чуй ме, Богородичке, обади ми се. И чувам глас от купола – тук съм. Щях да припадна.
Допих кафето, станах да си ходя. Дядкото ме изпрати до вратата.
– Нали разбра? Реставраторката била горе на скелето и си рисувала. Но жена ми не я вижда. Момичето помислило, че говори на нея. И се обадило – тук съм!
От онова далечно лято ми останаха няколко съкровища – това че научих кварталите на София наизуст, хумористичните образи на Пецата и Кайцата и разказът на бабичката за Богородичка. Интересно нещо, обяснението на дядото е избледняло, но нея я виждам много живо – как стои облегната на възглавницата в кухнята и как ми разказва дето влязла в църквата да си запали свещичка и започнала да нарежда: Чуй ме, Богородичке, обади ми се. И изведнъж чула глас от купола – тук съм!
Снимка: Румен Добрев, Площад Славейков
