Начало Книги Боян Йорданов и народопсихологията на „Възлюбените“

Боян Йорданов и народопсихологията на „Възлюбените“

509
0

„Думите… Магесническа работа са те! И сила велика.“

От Радослав Иванов, публикувано в „Пловдив чете“

Искате книга с напрегнат приключенски сюжет? Тогава „Възлюбените“ е точно за Вас. В нея има всичко от жанра – бурни сцени и престрелки, брутално насилие от времето на турското робство, подобаващо отмъщение, търсене на съкровище и профукване на откритото имане, преследване и още изненадващо с колизиите си действие. Но това не е приключенски роман. Книгата се чете и като енциклопедия на народната ни мъдрост в най-автентичен и близък до онова време вид. Но това не е сборник с пословици и поговорки. „Възлюбените“ е народопсихология. Написана с увлекателен език, който сам се лее. Въпреки че авторът често използва архаични думи от време оно и словоредът му е по-присъщ на епохата отпреди Освобождението. Странно е, но всъщност този език звучи доста приятно, възприема се веднага, не създава никакво затормозяване у читателя. Дори създава едно симпатично и леко развеселяващо усещане за героите и онова, което им се случва. А то е дълбоко трагично. Защото времето е такова. „Аз съм роден роб. И баща ми, и неговият баща също са били роби. Друго не познаваме“, казва главният герой. И примирено навежда глава, но с великата радост, че е още на раменете му. Защото да загубиш живота си е най-лесната работа, която може да те сполети. Но това не е и исторически роман.

„Възлюбените“, невям (невям е стара и излязла от съвременна употреба дума, означава като че ли, може би, по-скоро, вероятно) е хибридна по жанровия си характер. Тя съдържа различни, но умело сплетени от автора пластове, които минават през образа на главния герой и образуват цялостна, споена повествователна тъкан. Книгата проследява една дълбока метаморфоза. Показва ни как един неук овчар, вторачен в стадото и собственото си оцеляване, постепенно ще се пробуди, ще отвори очи, ще види багрите на големия свят, душата му ще се „възрадва“ и ще разпери широко крилете си, за да полети. А това става възможно чрез силата на буквите и словото.

Да, главният герой ще се превърне пред очите ви от смирен овчар в храбър горски разбойник, после в богат търговец, а след множество приключения, сърцето му ще го отведе до Рилския манастир, където ще намери покой и сила да припише копие от История Славеноболгарская на отца Паисия. А докато извърви сложния си и изпълнен с криволици път, ще се насладите на исконните традиционни наши мъдрости, почерпени от житейския опит на прадедите ни, ще откриете някои доста съмнителни и ръбести моменти от присъщата ни народопсихология, които влачим със себе си и днес, но най-важното, което ще разберете за себе си и за всички нас, българите, е че ние сме като семето в земята. Имало ни е и ще ни има. Защото семето винаги пониква из земните недра. И няма сила, която да го унищожи.

Тази книга е за овчаря Велко и неговите дълбоки „размишлювания“ за света, живота и всички важни въпроси в него. Авторът Боян Йорданов не се церемони много-много и още от първите редове ни вкарва в дълбокото на трепета на Велковата душица.

Писателят е избрал много директен подход за наратива. Той не лъкатуши около смислите, не ни кара да умозряваме какво точно иска да ни каже. Точно обратното. Поднася ни готови сентенции и дори звучащи като притчи аксиоми за начина, по който героят му възприема и „осмишлюва“ света.

Овчарят, макар и изолиран при овцете си в къшлата, високо горе в планината, извън селото и хората, е изключително витален, има мнение за всичко и най-вече е пропит от житейска хитрост и типичния балкански практицизъм на ежедневието, които дълбоко изповядва и възприема като неопровержима философия. Отправната точка на Велко е повече от категорична: „Разумявам ги аз тия работи“. Принципна позиция, всеки сам си преценя! Също като сега. Тук Боян Йорданов дешифрира въпроса на всички въпроси и за нашето съвремие. Ако щете, това е и основната дилема на цивилизацията. „За що ти са буквите?“. И съответно заявява образа на героя си в категоричното „не ми трябват букви на мене“.

Но и тук има обрат. Главният герой Велко преминава през доста перипетии и матрицата в главата му е започнала да се трансформира полека-лека, той се докосва до начетените хора, онези луди странници, които обикалят пътищата и сеят семето на четмото и познанието, като преписват и разнасят книги из манастирите и църквите. Не бива да възприемаме героя само като един прост и неук пастир. Защото той носи съвсем друг потенциал. „Не отпущам овчарлъка. Ама защото сърце ми иска нашироко. Широко и високо!“, казва Велко. И тук вече имаме нова заявка. Боян Йорданов отново сменя шифъра на кода.

Той изгражда точно такъв нелесен, многолик образ, защото е решил да разчепка всичките комплекси и скрити болки, които тормозят българската душица. От ония времена, че до днес. Овчарят Велко среща един ранен войник, който се прибира от война. И онзи му разказва, че нас, българите, никъде не ни знаят. Знаят за сърби, за черногорци, за арнаути, эа гърци са чували, но за българи не са. Ония племена възставали срещу султана. А ние, види се, сме си били доволни. „Доволни сме си. На четири крака лазим, сред овцете си се крием, да ни не видят, че на люде приличаме. По-добре за овце да ни мислят. Жито кога жънем, гледаме в него да се скрием, много-много да не стърчим. Хващаме гората да мъстим, кога ни кръвно обидят. Ама нас кога ни обидят. Кога комшията зачернят, по-тихи сме от гробове.“ Безпощадна характеристика на духовното ни състояние. Тук можем да открием метатекст, който води към великите ни възрожденци Каравелов, Славейкови, Христо Ботев, които неведнъж са изговаряли тежки думи по адрес на тези характерологични български особености.

Но Боян Йорданов не спира до тук. Той болезнено задълбава анализа и оголва нервите на българския синдром. Ето ви народопсихология в най-чист вид. „С какво сме показали, че ни има. Теглим си теглото кротко и търпеливо. Като семе в земята сме ние. Никой не ни знае, че сме тука, ама на, тука сме си. А семето е най-държеливото нещо. Тъпчат връз него, то живо остава. Кога ни е най-тежко, така оцеляваме. Защото гора кога порасте, нея по-можеш да я изсечеш или запалиш. А семенцето загива, кога самото то отвътре се повреди и на чурук стане.“  Тук авторът направо ни разказва библейска притча. И в същото време ни дава кода на нашата същност – ние оцеляваме. На семето какво можеш му направи? И пак ни дава поредния ключ за бъдещето – само ако се повредим отвътре, тогава загиваме. Книгата е изпълнена с подобни „размишлювания“ на овчаря Велко, който бавно е започнал да се променя под въздействието на грубата робска действителност и личните загуби, които животът му поднася. Но до пълният обрат в душата му е все още далеко.

Книгата носи малко от характера на нравоучителната беседа, която дава тълкувания на всичките основополагащи въпроси на „житието человеческо“. И затова не подминава и основният въпрос – свободата. И тук овчарят Велко е на друго мнение. Странникът Митре въодушевено му обяснява – „Нашата свобода, момче, е далеко. Изпървом някой трябва да ни отвори гуреливите очи, та да се огледаме и кога се огледаме, да разумеем, че ни е тъмно и смрадно. И кога разумеем, че ни е тъмно и смрадно, да искаме да открехнем вратицата, да се усмихнем на слънцето,  да подишаме чистия въздух, да огледаме синьото небе и земните багри. Да се обрадваме на широкия свят. Ако не можеш да се обрадваш на широкия свят, Велко, за какво ти е свободата.“

И тук Велко си казва: „Мъчно нещо ще да е това свободата. Ревливо някакво нещо.“ И започва да „размишлюва“: „Я виж ги овцете. Навели глави и хрупат зелена тревица. Една да удариш, все едно, че всичките си ударил. На една да укажеш пътя, все едно на всички си го указал. И тръгват вкупом, наедно. А при человеците? Никакво подобие! Кога един удариш, друг ще крекне: „ Малко му е“, друг ще се обади: „Предният път мене по-яко налага!“, още по-друг ще се замоли: „Не забравяй и за мене“. И той иска тояга. А сега, де! Кой е по-горен? Овцата или человекът ?“ Още един въпрос за милион ни задава Боян Йорданов. Но тези въпроси са си само наши, български. Цивилизованият свят отдавна е направил избор и знае правилните отговори. А ние още се чудим и много размишлюваме по тях. А както и Велко „разумява“: „Размишлюванието е чарование и яд змийска. Аз знаех, къде размишлюванието е дело опасно  и несигурно, и дето е по-добре человеку да се пусне като умряла катерица по река, та затова го избягвах.“

Велко от началото на книгата не обича буквите и тежките мисли. Смята ги вредни и опасни. „Баща ми – щур чиляк. Да му чета букви, да ходя в мудростное замаяние. И за какво бре. Буквите ли ще ме нахранят. Дали ще ме напоят, дали овцете ще ми напасат, дали ще ги издоят, дали агнета ли ще отчуват, дали жена ще ми найдат. Не ми трябват букви на мене. Аз ги работите разумявам и така“.

Само че Велко е различен и не заслужава да го подозираме в някаква мисловна низост. Момъкът е буден, реактивен, а как само се въодушевява от природните картини и красоти. В книгата ще намерите изключително живи и въздействащи природни описания, направо усещате слънчевия лъч да гали кожата ви, а вятърът да ви роши косите. Още една жанрова особеност на този роман.

Има и друга. Авторът вплита в разказа имената на исторически личности от онази епоха. Ще стане дума за първобудителят на българския род, отец Паисий. Ще прочетем и за „Стематография“ и Христофор Жефарович. Срещаме и поп Стойко от Котел – бъдещият Софроний Врачански, който лично се е срещнал с Паисий Хилендарски и е направил първия препис на „Историята“ през 1765 година. По-късно той ще състави и отпечата първата българска печатна книга на новобългарски език – сборникът „Неделник“. Ще прочетем и за мъдростта на странстващия монах Йосиф Брадати. По този специфичен начин Боян Йорданов вплита исторически пласт в разказа. Така той придобива и документален привкус, макар не това да е целта и припомнянето на историческите фигури да става по-скоро в областта и мъглата на легендата и митологичното.

Боян Йорданов пише талантливо, разказът върви с изключителна лекота, текстът се възприема с удоволствие и книгата се чете заразително на един дъх. Скоро не бях попадал на книга, от която да съм ужасен, развеселен, напрегнат, умозарен и доволен едновременно. „Възлюбените“ прави с читателя точно това. И не ви оставя на мира до самия край.

И спирам дотук. Няма да Ви подскажа какво се случва накрая. Осъществява ли Велко своите мечти, ще стигне ли до Атонските манастири, за да се види лично с Паисий Хилендареца, за да му се поклони и да му целуне ръката. Оставям това да научите сами.

Препоръчвам горещо това четиво! Книгата си заслужава. А всъщност е дебют. Да, Боян Йорданов сега влиза в света на литературата. Той всъщност е биотехнолог и доктор по химия. Но е изключително талантлив разказвач. Ако продължи да пише, скоро ще може да си смени професията. Ако пожелае, разбира се. Но дебютът му разбива с як шут витрината, както се казва по литературните премиери зад Океана. Но за това друг път.

Купете си тази книга. „Възлюбените“ ще преобърнат мислите Ви и ще откриете неподозирани неща. За себе си, за околните и за света, в който живеем.



Боян Йорданов е роден през 1971 г. в Ботевград. Завършва Химикотехнологичен и металургичен университет – София. След дипломирането си продължава да се занимава с наука в Института по инженерна химия към БАН, където през 2005 г. защитава докторска дисертация. Понастоящем работи в сферата на фармацията.
По образование е далеч от хуманитарните и в частност филологическите науки, но литературата и изкуствата като цяло са нещо, без което не би могъл да осмисли живота си. След добре забравените си младежките литературни опити и дългогодишно четене на добри автори се заражда решението му отново да започне да пише свои текстове.
Вярва, че добрите книги са като добрите приятели. Пространства без стени и тавани, изпълнени с тишина и дух, го зареждат, затова обича да се скита сред природата, да я снима или просто съзерцава.
Предишна статияКнига за незабравимата Нери
Следваща статияПатагония през погледа на един българин, Ангел Колев