Светла Тошева
За мен истинското запознанство с Боян Болгар дойде при работа с архива му, дарен от сина му Димитър Болгар на Националния литературен музей. Иначе познавах от дете онези негови романи, които произведоха толкова шум през 50-те и 60-те години: “Седемнайсетгодишните”, “Син срещу баща”, “Близнаците”. При работата с архива се оказа, че не познавам първите книги на Боян Болгар – те бяха скрити от моето поколение. “Парижки мозайки” и “Жива и мъртва Атина” и днес звучат модерно, освободени от идеологеми, създадени от един ерудит, скитник по душа, гражданин на света.
Истинската радост обаче дойде, когато в един пощенски плик, отдавна разкъсан, намерих повече от 200 малки листчета, с размери 8,5/5,5 см, датирани от писателя като дневник и изписани със ситен, но четлив почерк. Те съдържат наблюденията му преди всичко върху живота на обществото и обхващат доста дълъг период – от 1933 до 1948 г., въпреки че някои години въобще липсват, други са представени само от една записка. В тях е истинското саморазкриване на писателя, който е написал това “всичко, що мисля”.
Истинската радост обаче дойде, когато в един пощенски плик, отдавна разкъсан, намерих повече от 200 малки листчета, с размери 8,5/5,5 см, датирани от писателя като дневник и изписани със ситен, но четлив почерк. Те съдържат наблюденията му преди всичко върху живота на обществото и обхващат доста дълъг период – от 1933 до 1948 г., въпреки че някои години въобще липсват, други са представени само от една записка. В тях е истинското саморазкриване на писателя, който е написал това “всичко, що мисля”.
В първата част на дневника записките разкриват интимните му преживявания, съмненията и радостите, утвърждават плътската наслада, спорят с лицемерната добродетелност, освобождават от предразсъдъка за греховността на пола, утвърждават античната откровеност на тялото и радостта от съвкуплението.
Езикът е сочен, без да допуска цинизъм и порнография. Главните герои на записките са авторът и Надя – първо негова любима, после – съпруга и майка на сина му Димитър.
Езикът е сочен, без да допуска цинизъм и порнография. Главните герои на записките са авторът и Надя – първо негова любима, после – съпруга и майка на сина му Димитър.
Тук ви предлагаме и втори дневник, писан през лятото на 1932 г. в с. Галата. Героите са същите, а една от темите – техният секс. Това, което Боян и Надя чувстват и преживяват при сливането на телата, подробно описано, после намира място в книгата му “Жива и мъртва Атина” – предизвикала “един от най-шумните литературни и обществени скандали у нас с последващо отлъчване от църквата на нейния автор”. В архива намерих и чернови на писма от Боян до Надя, които допълват дневника от Галата и хронологическите записки и в които писателят дава израз на любовта и съмненията си.
В следваща публикация ще ви предложим най-подробно описание на събитията около 9.ІХ.1944 г, които Боян Болгар е отразил по великолепен начин. Листчетата от този период също са били старателно скрити в различни пощенски пликове, защото писателят е съзнавал, че в ония тоталитарни времена ръкописите не горят, но могат да изгорят техния автор. Ето и едно живо репортажно парче от дневника, предназначено за читателската ви стръв, като илюстрация на това, какво ви очаква да прочетете.
„9.ІХ.44. Народното ликуване приема невероятни размери. Хората пълнят улиците на София като замаяни. Други, качили се на камиони, летят из града, викат “ура”, дигат левия юмрук нагоре, жестикулират. Ето ги насядали по стъпалата на съдебната палата: стотици хора. На площада пред съветската легация – събрания. Говорят оратори. Жени, мъже в най-своеобразни облекла. Тълпа. Пладнешка тълпа. Какво е това невъздържано, карнавално, кръчмарско ликуване? Освобождение от една потиснатост или червена радост? Чуват се от време на време гърмежи. Обезпокоителното е това, че на твърде много млади хора е раздадено оръжие. Когато гледам разни невзрачни лица с шмайзери през рамо, когато ги гледам да носят ръчните бомби, както се носят бутилки бира, когато ги гледам нарамили картечниците и покрити целите с ленти от куршуми, аз изгубвам чувството на сигурност. Спусъкът е нещо коварно. Едно натискане може да струва един човешки живот. Полицията е разоръжена. Полицейската задача се изпълнява от разни рошави младежи, препасани с поясоци, с пушки в ръцете. Пред трамвайното депо при Красно село – червено знаме със сърп и чук. Сърцето ми се свива. Не съм националист, но защо такова угодничество. Освобождение не значи освобождение от българското! Който почита своето, той ще почита и чуждото, но който блюдолизничи е противен дори на тоя, комуто се прекланя.“
Всички тези ръкописи са достатъчни, за да представят личността Боян Болгар чрез най-съкровените му мисли и разсъждения. Сигурна съм, че читателят на записките ще ги приеме противоречиво – понякога ще аплодира, друг път ще поиска да оспори казаното. Но нали и писателят непрекъснато спори със себе си, търсейки истината за себе си и за света, който го заобикаля.
Къде е тази скъпа свобода?
1.ІХ.44
Русите са вече на добруджанската ни граница. Правителството на Багрянов е в оставка. Във Варна всички слухтят. Заешки живот. Страх от ляво и страх от дясно. Неутралитетът ни е непризнат. Война с Германия или с Русия. Може би само скъсване на дипломатическите отношения с Германия и пропуск на руската армия?
6.ІХ.44
Влака Варна – София
На 5.ІХ.44, 7 ч. вечерта Русия обявява война на България. В 12 ч. през нощта България иска примирие от Русия и обявява война на Германия. Събитията летят светкавично. Германци, голи, боси, изтощени преминават румънската граница. Из България – схватки между българи и германци.
Ние преживяхме първата част от тази драма най-сензационно. В сряда, 5-ти, след обяд Коджейков тръгва за София. На Варненската гара научава новината за войната с Русия. Вместо да замине за своята войскова част (Пирот), той се връща в Галата (15 км път) и в 1? ч. през нощта ни разбужда всичките с войнишките си ботуши. Веднага съвещание на всички. Положението е сериозно. Решаваме да се върнем с малко багаж. Опаковка на куфарите под светлината на нощта. В 6 часа тръгваме с каруца, за да стигнем в 8 на гарата.
С нас пътува и Лени, която по никой начин не смее да остане в клиниката във Варна. Лени има флебит. Страшна перспектива. А ако из пътя има шумци? Или трябва да се прехвърлим на друг влак? Какъв роман с всичкото това?
7.ІХ.1944
Faiblesse de l’homme. Хората се представят сега за по-комунисти, отколкото бяха, както преди две-три години се представяха за по-националисти, отколкото бяха. Защо не си свали маската и да се покаже човекът такъв, какъвто е – едно наивно дете.
7.ІХ.1944
Свобода! След толкова години угнетение те чувам отново. Значи, мога да пиша, да печатам каквото си искам! Като птичка, излязла от кафеза, аз чувствам също такова колебание – накъде да хвръкна? Откъде да почна? Толкова теми, които са били табу допреди няколко седмици! Толкова потушени желания, толкова жажда за изказ, останала неутолена. Но колебанието трае само миг. Аз се затичвам към моите стари вдъхновения като дете в цветната ливада и почвам да късам цветя, откъдето завърна – просто зашеметен от тяхната прелест.
8.ІХ.44
Пред Учредителното народно събрание в Търново през 1879 г. (ако не се лъжа) Петко Славейков изказва прекрасни мисли за народоуправлението. Оставете народа сам да решава свойте съдбини, казва П. Славейков приблизително. Той, който е оцелял на толкова изпитания, ще съумее да намери сам лека, който му трябва. Волята на някои избранници, колкото да е неумишлена, е често неосведом[ен]а. Дотам, че те чешат народа там, където не го сърби.
Каква чудесна пледоария за изгряващото наново слънце на демокрацията. Какъв отдих след 5-6 години потиснатост, през време на която узурпатори на властта се разпореждаха със словото ти, имота и живота ти, както им хрумнеше!
9.ІХ.44
Със светкавична бързина се развиват събитията у нас. На 7.ІХ. регентът Богдан Филов си подава оставка. На същия ден правит. на Муравиев, Мушанов, Буров, Гичев, В. Димов издава закон за пълна амнистия на полит. престъпници. На 8 сутринта 9 часа руските войски навлизат в България. Командващият армията генерал Толбухин съобщава, че те навлизат с чувството, че идат при братски народ.
На 9 – 7 ч. сутринта – по радиото – ново правителство „Отечествения фронт“: Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Петко Стайнов, Петко Стоянов, Ангел Держански, Никола Д. Петков, Димо Казасов, Григор Чешмеджиев. Братство с Русия, братство с Югославия,приятелство с великите демокрации.
София блокирана. Вече идва краят, неумолимият край на короната. Най-сетне това южнославянско обединение, за което толкова съм мечтал, такава борба съм водил, толкова ругатни съм отблъсквал, се осъществява.
В тая мътилка, като изтласкани от мощно течение, изплуваха на повърхността една след друга всички стари политически фигури, за да потънат след миг отново, повлечени от същото това мощно течение.
9.ІХ.44
Съдбоносни промени. Регентите княз Кирил и генерал Михов са (…). На тяхно място са назначени проф. Венелин Ганев, Ценко Бобошевски и Тодор Павлов. Всички министри от 1.1.41 г. насам се арестуват, както и депутати от последното нар. събрание. Спират се вестници.
9.ІХ.44
Народното ликуване приема невероятни размери. Хората пълнят улиците на София като замаяни. Други, качили се на камиони, летят из града, викат „ура“, дигат левия юмрук нагоре, жестикулират. Ето ги насядали по стъпалата на съдебната палата: стотици хора. На площада пред съветската легация – събрания. Говорят оратори. Жени, мъже в най-своеобразни облекла. Тълпа. Пладнешка тълпа. Какво е това невъздържано, карнавално, кръчмарско ликуване? Освобождение от една потиснатост или червена радост? Чуват се от време на време гърмежи. Обезпокоителното е това, че на твърде много млади хора е раздадено оръжие. Когато гледам разни невзрачни лица с шмайзери през рамо, когато ги гледам да носят ръчните бомби, както се носят бутилки бира, когато ги гледам нарамили картечниците и покрити целите с ленти от куршуми, аз изгубвам чувството на сигурност. Спусъкът е нещо коварно. Едно натискане може да струва един човешки живот. Полицията е разоръжена. Полицейската задача се изпълнява от разни рошави младежи, препасани с поясоци, с пушки в ръцете.
Пред трамвайното депо при Красно село – червено знаме със сърп и чук. Сърцето ми се свива. Не съм националист, но защо такова угодничество. Освобождение не значи освобождение от българското! Който почита своето, той ще почита и чуждото, но който блюдолизничи е противен дори на тоя, комуто се прекланя.
10.ІХ.44
Всичко, което става, ми напомня филм за френската революция, но, слава Богу, без кръв. По улиците минават манифестации от млади сурови хора, подобни на санкюлотите. Тук и там от камиони (пътуващи естради) се държат речи или се декламират стихове (реалистичен театър на отечествения фронт). Всичко кипи от странно и страшно напрежение. Една искра само трябва, за да пламне нечуван пожар. Тези оръжия, с които са снабдени безброй безотговорни младежи, те плачат за човешки мишенки. Да гърмят във въздуха не им е достатъчно.
Железните врати на оградата на двореца са затворени. Няма военни постове отвън, но вътр.[ешният] двор е осеян с верните царски войници: гвардията.
И как чудно ми се видя, когато влязох в сладкарница „Ц[ар] Освободител“, че всичко вътре е пак тъй, както си е било. Сервира се сладолед на елегантни дами, писатели [и] художници седят по масите и спорят, или може би гледат през прозорците (на малки квадрати … след бомбардировките) как минават манифестантите и вдигат юмруци. Мнозина от тези младежи, които носят пушка в ръце, гърмят във въздуха, обзети от тоя първобитен победоносен инстинкт у мъжа. Пукотът ечи със страшна сила между двата реда къщи, които не му дават простор. Някои жени в кафенето трепват. От време на време изгромолява някой камион, пълен с гамени с вдигнати юмруци и плакати. Из по-важните … танкове, по които са се накачили деца. Градската градине пълна с … – охрана на Военното м-во.
Сметта плува на повърхността заедно с чистото в това всенародно завиване. Какво завиване – със 180 градуса в няколко дни! Как да не изгубиш равновесие! Колкото е била по-голяма потиснатостта, толкова е по-страстен избухът. Стана експлозия. Експлозия на чувствата. За втори път употребявам този израз. Първият път бе, когато българските войски навлизаха в златната Добруджа.
Развръзката дойде много бързо. Като едно раждане насред пътя. Всички гледат щастливата родилка и недоумяват.
11.ІХ.44 – понеделник
Трети ден от ликуването. Всичкото е като селска сватба. Шарено, шумно, весело. Добре, че българската революция прилича на сватба, не на погребение. Моят впечатлителен апарат е претоварен. Докато зрителните впечатления преминат през мозъка, за да се превърнат в думи, нови впечатления са ги заляли, смазали са ги и аз немея, или, ако проговоря, от устата ми излиза слама. Без вкус, бледа слама. Така бързо се завъртя часовникът на България, че сякаш мина един век в един ден. Ние сме един век по-стари.
11.ІХ.44
Както националистичните духове, така и прогресивните взимат Ботев за свидетел и покровител на своите разбирания. Това показва, че Ботев съдържа и едното, и другото в себе си. Писателят е като пчела, той събира мед от всички цветя, не само от тези в своята градина. Той еднакво се учи от Монтеня, както от Ницше, от Толстоя, както от Шоу. Затова е той свръхнационален и свръхполитичен. Той е самото олицетворение на свободния дух. Съвест на народа си и на народите, но не гузна съвест. И в тези щастливи възврати на свободата, които днес преживяваме, нека оставим писателя да ги … свободно. И щом е необходимо да дирим виновници, нека ги дирим измежду гузните съвести, не измежду съвестното.
12.ІХ.44
Стана революция в България. Но революция, която ми се ще да нарека филмова, защото тъй, без преход, само със средствата на декупажа, емблемата със сърпа и чука се настани по всички ревери, по всички видими места, също тъй, както емблемата на V-иктория се бе настанила преди няколко години. Трябваше да отида до с. Долна баня (80 км от София). Навсякъде войските надянали червени знамена, набучили червени карамфили на пушките.
При арката, построена за Съвет. войски при Нар. събрание, десетки хора с китки в ръце седят часове, не, дни наред и чакат своите кумири, за да ги приветстват. Съветски офицери, които минават, биват просто „разграбвани“ от тълпата.Това е небивало. Не филмова, сърдечна революция.
13.ІХ.44
До скоро, когато човек излизаше, трябваше да оставя половината от себе си у дома. Оная половина, експанзивната, която искаше да споделя принадлежността си към славянството, критиката си към германизма. Човек беше половин-човек. Сега се удава на българина да бъде цял човек и аз бих желал да го подканя да бъде цялостен, тоест уравновесен. Да даде път на всичките си качества, не в изблик на ликуване да забрави себе си. Който себе си уважава и другите го уважават. Няма самоуважение където няма умереност. Умереността е майка на мъдростта.
13.ІХ.44
Тия, които се биеха в гърдите, че са хитлеристи, сега се бият в гърдите, че са комунисти. (…) на повърхността изплуваха отново мазните петна. Мазното е винаги на повърхността. А често това, което тежи, е на дъното. Бистри хора, искам да ви предвардя от мазниците.
14.ІХ.44
Ликуването силно бушува и може би то стопява всичко в една червена клокочеща сплав и всички други очертания се губят. Дано е така, защото искрено бих съжалявал, ако идеята за славянството се изгуби в идеологията на комунизма. Комунизмът е облеклото на славянството, но облеклото е временно, трайна е снагата.
14.ІХ.44
Като се отдалечавахме, ние се приближавахме. Който ни тласкаше далеч от нашите корени, далеч от нашите тежнения, забравяше, че разстоянието избистря образа на любимата, отнема всичките бръчки, всичките недостатъци. Тъй ние повече обичаме любимата отдалеч, отколкото отблизо, защото я обичаме в мисълта си. Но които не отдалечаваха от нашата славянска любов, пропуснаха да схванат, че ние имаме мисъл и че на мисълта не може да се посегне. Ние действахме по един начин, а мислехме по друг и бяхме нещастни. Съединете мисълта с действието на човека и ще постигнете формулата на неговото щастие. Може би не на щастието – щастието е нещо непонятно и неопределимо като Бога, то е краткият престой на Бога в човека, – но непременно на радостта и благополучието. И ето, достатъчно е да хвърли човек поглед на улицата, за да види навред по всичките гънки образа на радостта и зарята на благополучието.
14.ІХ.44
Tabula rasa. Сега масата е очистена. И най-малкият предмет, който бихте поставили на нея, изпъква. Но малко по малко масата наново ще се покрие с множество предмети. Тогава всяка дреболия ще получи значението, което заслужава. Ние трябва да сме готови тъкмо за тоя момент на пълнота и съразмерност. Тогава мащабът ще проличи, защото ще има база за сравнение.
14.ІХ.44
Дъждът оросява най-напред повърхността на земята и после прониква на дълбоко. Вие, които сте в дълбочината, истинските корени на народа, знайте, че когато влагата стигне до вас, тогава нашата земя е добре оросена от напоителния дъжд, който заваля в ранните часове на есента, на 9.ІХ. Пороят и той е дъжд, но той не напоява, а завлича всичко със себе си, той опустошава.
15.ІХ.44
„Дори водата, най-малкото нещо, когато я притиснеш, скача“, казваше ми един стар селянин, мой приятел. И ето, отново изскочи на повърхността най-нежната дума на земята. Свобода. Свобода, свобода, свобода. Да си я повтаряме, докато упоим ушите си с нея. Човек сякаш нищо не притежава, когато я има, но когато му липсва, все едно въздухът му липсва – той диша с мъка. И затова не е чудно, че толкова човеци и толкова народи са били годни да дадат живота си, за да имат свобода.
16.ІХ.44
Реч на Димо Казасов пред хората на изкуствата в Нар[одния] театър.
Основната мярка: дарбата. Основната насока: народът. Основната добродетел: търпимостта. Писателят е свързан със своята земя. Той е нейна еманация.
Една идеология е като облеклото на един народ. Отначало е ново, после става всекидневно, докато се захаби и бъде сменено с друго облекло. Писателят, обаче, не е облеклото на своя народ, а самата квинтесенция на тоя народ. Той е сърцето на народа. И като сърцето изпраща кръв във всичките крайници на тялото, не само в една посока. И тая кръв е словото, драги приятели, словото, което целият народ говори, и то не само днес, а и вчера, и утре. Затова писателят е вечното присъствие на своя народ. Той не служи само на своето време, а прожектира народа си в бъдещето.
19.ІХ.44
От една седмица нашите войски се бият с германците при Кула, Пирот, Прилеп. Наши и съветски самолети през всеки час на деня прелитатнад главите ни, отправени към запад, в същата посока, накъдето до неотдавна летяха германски самолети. Руските войски минаха през София и отминаха към залеза, както по-рано германските. Какво надбягване представлява днес светът. Като че ли се намираш на някакъв колодрум и пред теб минават един след друг бегачите. Народът свикна със съветските войски както беше свикнал с германските. Те се смесиха с нашия живот. Земята ни е видяла много нашествия. Народът ни е търпелив и покорен. И най-важното – гостоприемен.
20.ІХ.44
Когато пороят тече, какво плува на повърхността? Само счупени дъски и треволяк. Трябва да чакате пороят да изтече, за да видите на дъното тежките предмети, които той не е можал да повлече със себе си. Аз правя грешка, че се доближавам до пороя, който днес е обхванал Отечеството. Напразно оставям сърцето си открито, в блъсканицата то само може да бъде ранено. По-добре е да направя това, което прави добрият мореплавател, когато го изненада буря в океана: да свия платната и да чакам бурята да се опитоми, за да ме тласне, вместо да раздере платната ми, да счупи мачтите ми и да погуби хората ми.
21.ІХ.44
Руските войски, които излязоха вече из своите предели, когато се завърнат в родните си места, бездруго ще занесат там образа на чуждите светове, които са видели. И тъй ще се постигне побратимяването на световете (Гьоте казва същото за Наполеоновите походи). Преди сто години един французин обедини германските народи, сега един германец ще обедини славянските народи.
21.ІХ.44
Светлината на слънцето върви от изток към запад, но другата светлина – цивилизацията – върви в обратна посока. Това забелязахме всички при преминаването на украинската армия през България. Тези хора крадяха, изнасилваха, без да имат угризения. Какво значи това? Аз не мога да си го обясня другояче, освен че моралните задръжки у тях не са проникнали още дълбоко в съзнанието им или пък са притъпени от толкова години безогледна война. Тези хора приличат много на нас, обаче ние не сме образец на етичност. Варварството не е умряло.
21.ІХ.44
Днес все още нечистото поглъща чистото. Затова ще снема от себе си истинския Боян, ще го закача като дреха в приемната стая, където никой не влиза, и ще облека друг един Боян, когото самият аз недостатъчно познавам и недостатъчно ценя. И когато имам нещо интимно и искрено да кажа, ще влезна в полумрака на гостната стая, ще облека набързо скрития Боян и после, когато излезна, ще заключа вратата зад себе си.
22.ІХ.44
По някои главни кръстовища из София има съветски жени полицаи. Те са здрави, месести, изпод баретките им изскачат русите коси, обутите им в ботуши крака стъпват твърдо. Бучки пръст. В ръцете им са червено и жълто знаменца, с които те дават път с отривисти, решителни движения. През рамо носят карабина, чийто ремък разделя гръдта им и тя изпъква недвусмислено под войнишката резедава куртка. Гледам тия жени, в чиито коси са сякаш отпечатани светлите тонове на равнината и не зная с какви очи: дали с очите на любопитен, или с очите на мъж.
23.ІХ.44
Ера на колективизма
Не е възможно вече да стоиш на брега на потока и да пееш своята славейчова песен. Потокът заглушава всички шумове, които не приличат на неговия грохот. Да му мисли който не знае да плува. Потокът отминава стремително и страхливците ще останат далеко назад.
-
ІХ.44
